Тя усещаше тялото си като клетка, която държи душата й здраво и непростимо. Обичаше да се отдалечава от себе си, но понякога шумът й пречеше да го стори. Затова един ден реши да вземе стария грамофон и любимата плоча на дядо си и просто да избяга на някое тихо място. Качи се в колата, запали я и я подкара към гората. Когато пристигна вятърът беше утихнал, дърветата не помръдваха и сякаш я чакаха да я приютят, сякаш я приветстваха с добре дошла в тишината им. Момичето влезе смело в сянката на дърветата и не спря да върви, докато не се увери, че е достатъчно тихо. Седна удобно на повърхността на един пригладен камък и извади внимателно плочата, постави я на грамофона и го задвижи. От него зазвуча ария на оперна певица. Тя свързваше тази опера с детството си и обичаше да си седи и да я слуша, дори не знаеше как се казва, нито кой е авторът, но това което я изненада най-много беше, че гората изведнъж се раздвижи. Вятърът се беше върнал, а дърветата танцуваха под мелодията на грамофона. Сенките също се движеха, а любопитните очи на животните започнаха да надничат зад храстите. Момичето се усмихна, най-сетне изпита покой, беше избягала от къщата на родителите си, за да се върне у дома.
Няма коментари:
Публикуване на коментар