копачката

Съзерцавах я как ме съзерцава.
- Я да видя от какво си направен.
И ръцете й, издължени и слаби, обходиха гръдния ми кош. Недохранените й криви пръстчета бръкнаха надълбоко и започнаха да вадят ватата, която бях използвал за пълнеж. Извади няколко пълни шепи, изпусна ги на земята и продължи с очудена физиономия да бърка все по-надълбоко. Пълнежът не свършваше, бях го използвал, за да изглеждам по-голям, за да правя впечатление. С всяко посягане на ръката й, тя изглеждаше все по-отегчена. Забравила какво е търсила първоначално, ме попита:
- Дали имаш нещо за ядене, останало в хладилника?
Казах й да продължава да търси. В следващата й шепа беше последната останала вата. Уверих я, че няма повече и тя се успокои, бръкна отново, а когато извади ръката си, между пръстите й се процеди водната маса на морската пяна. Казах й, че това е останало от пътите, в които съм се давил. Бил съм на косъм от смъртта и по този начин съм се венчал за морето. Идеята й допадна. Извади остатъците море от мен, вече й беше любопитно какво ще последва, какво ще има на дъното. Казах й, че на дъното винаги има само пясък и потънали призраци. Тя не повярва. Продължи да рови и намери първото положително нещо в мен – захарния памук. Тъпчеше го направо в устата си, изглеждаше гладна и едновременно изпълнена с желание да ме поеме целия. После памукът премина в сладолед, а след сладоледа имаше естествено вафлени корички. Опитвах се да съм положителен. Да скрия мазута и мръсотията за накрая. Евентуално щеше да се засити преди да стигне до тях. Но не, тя ровеше като гладно попово прасе, хвърлено по случайност в приказна, засадена с картофи градина. Не спираше и всяко следващо нещо просто не беше достатъчно, трябваше да има нещо отдолу, в противен случай нямаше да е доволна. Сякаш искаше да открие, че не съм този, за когото се представям, че съм някой по-красив, по-умен и по-всеотдаен. А когато го открие, да го освободи. Дори да беше така, дори да беше права, едва ли мястото, където щеще да го намери, беше коремът ми. Не исках да я разочаровам, затова я оставих сама да се разочарова, нека сама стигне до същината. След това ще мога да й кажа, че тя си е виновна. Обаче стана друго. Търсенето буквално я беше погълнало. Тя се надвеси над корема ми, ровеше и изведнъж падна. Изядох я. Поех я в себе си. Едва ли тялото ми ще я разпознае като чужд организъм, за да я изхвърли. Тя се наяде с толкова мои неща, че беше пълна с мен. Тя беше, но вече е в моя корем.