детски игри

Децата обичаха да играят футбол на калната поляна зад блока. Майките им не бяха доволни, защото след всяко излизане трябваше да пускат пералнята. Имаше хубава асфалтова площадка отпред и възникна въпросът защо трябва да се калят всеки път, когато излязат? Решението - родителите от блока се събраха и единодушно приеха да сложат телена мрежа около зелените площи на блока. По този начин щяха да спрат разхищението на вода и перилни препарати, колкото и добри да са те в справянето с петната. И така един ден децата се събудиха, изядоха си закуските, изпиха си нескуика и излязоха навън, за да поритат. Събраха се пред единия от входовете и тръгнаха да заобикалят блока. Движиха се нормално и както винаги си разказваха последния епизод на актуалната за времето им анимация. Едно от децата изскочи малко по-напред, изкопира движението на някакъв екшън герой и изпищя. Останалите му се засмяха и продължиха напред. Детето остана зад другите, беше се спряло на едно място и слънцето привлече вниманието му. То погледна нагоре и видя, че на всяка тераса е кацнал по един човек, който ги наблюдава. Момчето извика на другите и дотича при тях. Разказа им какво е видяло и всички деца в миг се обърнаха към терасите. Там родителите им започнаха да се правят, че вършат нещо различно от това да ги наблюдават. Номерът им не мина. Децата заподозряха, че нещо става. Продължиха и скоро завиха зад блока. Уплашиха се от гледката, която ги посрещна. Импровизираният им терен беше опасан от всички страни с ограда. Нямаше как да я прескочат, нямаше как да минат под нея или пък да я заобиколят. Децата изпаднаха в паника, не можеха да отидат на асфалтовата площадка, или поне не искаха. Едно от тях излезе с решение, трябваше да отидат на поляната на съседния блок и да си я извоюват за своя. Това щеше да стане чрез серия от турнири, включващи война с тръби и фунийки, футбол, тенис на маса и зрелищна, изпълнена с ожесточение игра на стражари и апаши. И всичко щеше да стане точно така, ако не бяха се намесили отново родителите им. Те видяха, че децата им се запътват към съседната поляна и изскочиха бързо при тях. Хванаха ги за ръцете и ги издърпаха насила на асфалтовата площадка. Децата се разпищяха, искаха да се прибират, предпочитаха да забравят за играта навън пред това да са на площадката. Родителите им ги увериха че мястото е перфектно за футбол - скоростта на топката е много по-добра и финтовете се правят по-лесно. Но те не разбираха, не ставаше въпрос за повърхността на терена, ставаше въпрос за нещо много по-голямо...
Преди 2 години, когато същите тези деца си играеха мирно и кротко на същата тази площадка. Едно от тях подгони топката, която се беше свряла точно до трансформатора на блока. Момчето се приближи и чу звуците, които нещо отвътре издаваше. Стана му интересно и извика и приятелите си. Веднага всички се събраха и започнаха да обсъждат бурно какво може да живее в тази къща без прозорци. Естествено, че е чудовище, защо иначе някой би се затворил между четири тъмни стени. Трябваше да е опасен затворник, а няма по-опасни от чудовищата. Въпреки фантазиите си, децата се чувстваха сигурни, защото чудовището спеше, пък и трансформаторът беше затворен. Докато един ден те отново се бяха събрали за дневната си доза футбол, а електричарят, който беше минавал предния ден на инспекция беше забравил да заключи вратата на трансформатора, а вечерта духаше силен вятър, който отвори същата тази врата. Децата се събраха на площадката и първото нещо, което привлече погледа им беше отвореният трансформатор. Помислиха си, че чудовището е избягало. Разпищяха се и се разбягаха. Тогава се намери едно от тях по-смело хлапе, което се приближи и чу обикновеният за трансформатор бръмчащ звук. Успокои останалите и им каза, че чудовището още спи. Трябва просто да се приближат и да затворят вратата. Теглиха чоп, но се объркаха и не успяха да решат кой да отиде. Тогава теглиха сламки. И едно русокосо и синеоко момченце грабна най-късата пръчка. То не се открояваше със смелостта си, дори трепереше от страх, но трябваше да се справи, за да не му се подиграват цял живот, че е страхливец. Апък и чудовището спеше, нищо нямаше да му направи. Момчето тръгна решително към трансформатора, стигна до вратата и я бутна, тя се затвори, но след това леко се открехна. Останалите му извикаха, че трябва да влезе вътре и да открие ключа за вратата, за да я заключи. Момчето погледна навътре в тъмния трансформатор. Нещо му блесна пред погледа, тръгна към него и след малко беше вече вътре в тъмното. Момчетата притихнаха, страхуваха се, че приятелят им може да бъде убит от чудовището. Страхуваха се, че го виждат за последен път. Тишината беше погълнала цялата атмосфера. Сякаш дори вятърът беше притихнал и гледаше какво ще се случи. И тогава се чу гръм. Вратата се отвори от удара на момчето в нея. То беше изхвърчало навън и сега лежеше на земята по гръб. От тялото му се издигаше пушек. Децата започнаха да крещят и скоро родителите им се появиха, появи се и някаква пищяща кола, която отведе приятеля им. Те повече не го видяха. Синеокото, русокосо момче беше на легло и не можеше да говори. Беше загубило всякакви способности от токовия удар и просто съществуваше, така както съществуват терасните цветя. Оттогава децата не стъпваха на тази площадка, беше ги страх от огнедишащия дракон скрит в онази странна къщурка. Нищо, че оттогава електричарят беше уволнен и затворен, нищо, че сега трансформаторът се заключваше с три катинара и нищо, че дракони не съществуват.
Но ето ги отново на площадката - сами и дезориентирани. Трябваше да се преборят с проблема, да преодолеят себе си. Тогава най-голямото от тях взе топката и се приближи до трансформатора. Дишането му се учести, после пулсът му го последва. В ушите му проехтя онзи бръмчащ и опасен звук. От едното око на момчето се отрони сълза, то беше загубило най-добрият си приятел в онзи ден. Хвърли топката във въздуха и я ритна със всичка сила към стената на трансформатора, чу се силен тътен и топката рикошира от твърдата повърхност. Тогава останалите деца се втурнаха към него като цяло племе индианци. Крещяха и ритаха топката в стената. Скачаха и танцуваха сякаш са на бойното поле. Прегръщаха се и се поздравяваха с победата си. Те бяха убили дракона, бяха убили всички чудовища в съзнанието си, защото просто преодоляха страховете си.