събота, 21 декември 2013 г.

Таксиджията Карнобатман

Карнобатман беше дебел таксиджия с мустак(от онези дето блузите им не успяват да им скрият коремите) и спасяваше животите на хората, под покритието на плътната пелерина на нощта. През деня той обираше псувните на шофьорите в Карнобат, защото играеше роля на не много ловък водач, но вечер се превръщаше в нещо друго, нещо от което много престъпници се страхуваха, нещо за което повечето домакини биха свалили престилките и биха се впуснали в мечтано любовно изживяване - в супергерой.
Хараламби Спасов от своя страна, беше човек с авантюристичен дух. От малък мечтаеше да покори Еверест или поне Монблан, но животът му се разви така, че дори не успя да излезе от покрайнините на Карнобат, освен един път, когато му се наложи да отиде до Бургас, за да си вземе някаква част по колата, която магазините за авточасти от родния му град не бяха заредили. Дали е изкачил някой връх - сигурно, някой в Странджа. Именно защото Хараламби не мърдаше много много, той се възползваше от всяка възможност, за да се движи по ръба на вълната. Карането с превишена скорост му беше нещо по default, тичането с ножици му беше basic. Една вечер Хараламби имаше гости. Новият съсед електричар, беше слязъл за по чашка ракия, хем да се запознае със съседите отдолу, хем да си предложи занаята, пък току виж е изкарал някой лев. Подметна на Хараламби да прегледат всички кабели, контакти, електроуреди и тъй като прегледът се падаше безплатен, домакинът позволи без никакво притеснение. След като се разходи навсякъде, съседът констатира, че най-опасното място в къщата е банята, защото бойлерът не е свързан правилно с елетропреносната система. Мъжът веднага предложи изход, семейството на Хараламби трябваше да се къпе докато бойлерът е изключен, за да не ги удари ток, а ако това е прекалено голяма занимавка, съседът с удоволствие щеше да го поправи, като първо свали големия съд за варене и след това го свърже наново. Хараламби чуваше само цифри в главата си - цифри излизащи от джоба му, затова реши да изпрати набързо съседа си.
Хараламби тръшна вратата и изтича в банята. Включи бойлера, който вече беше загрял водата на максималните градуси, смъкна дрехите си и отвъртя кранчето.
Карнобатман беше спрял на червен светофар, когато шестото му чувство се обади. Той включи на първа и даде газ до ламарината на 25 годишната си Лада. След известно количество каране, Карнобатман слезе пред входа на Хараламби, затича се по стълбите нагоре, разби вратата на апартамента, нахлу в банята и прегърна голия мъж. Двамата се разкрещяха. Единият се чудеше в паниката си какво става, докато другият викаше, че го е спасил. Въпреки неугледната ситуация, Карнобатман отказваше да пусне Хараламби, докато не излезе на безопасна дистанция от водата, а вторият отказваше да напусне банята си. Двамата мъже се гушкаха под водната струя и не можеха да намерят изход. Мустаците на Карнобатман се напластиха от водата, тениската му подгизна, коланът му се отпусна и панталонът му се свлече на теракота. Хараламби помисли, че е жертва на изнасилване, но най-близкия предмет, който можеше да използва като оръжив беше слушалката на душа, която отказваше да се свали от стойката си. Така двамата души останаха още малко време заедно. Топлата вода свърши. Хараламби спря струята и двамата мъже излязоха от банята видимо сконфузени от ситуацията. Карнобатман бутната строшената входна врата и се показа на стълбището. Затананика си мелодията, която звучеше след всяко негово спасяване и заподскача надолу.

понеделник, 16 декември 2013 г.

Соуто Преславски

Купонът започна в Бургас, в Славейков и завърши в София.
Имам малко приятели. Може би, това е нещото, което всеки може да каже за себе си, нещото, което можеш да чуеш от всяка уста. Никой никога не претендира, че има много истински приятели, най-малкото, защото се съмнява в тях и го е страх, че някой ще му забие нож в гърба, в момента, в който изрича тези думи. Но преди да задълбая още в глупави разсъждения ще се върна на началото. Аз наистина имам малко приятели. Не, защото съм асоциален или не умея да общувам, просто така се е случило. Или пък съм осакатен, нещо, вътрешно. Не знам.
Имам няколко най-добри приятели. Да, знам, че това са определения от детската градина и вече съм голям за тях, но само така мога да опиша тези двама души. Защото само тях чувствам изначално свързани с мен. Въпреки, че не се познаваме от детството си, усещам, че те са били някъде там и познанството ни започва много преди това, много преди да бъда.
Вчера най-добрият ми приятел замина за Америка. Отиде да търси по-добра съдба, по-добра заплата или ако щете нова родина. Все едно каква е причината, няма го. Да, вероятно там ще е много по-щастлив, да, не е умрял, но чувството е подобно и колкото и да спорите няма да ме убедите в обратното. Няма го. Хората във фейсбук започнаха да си слагат профилни снимки с него. Написаха прочувствени статуси и усилиха още повече чувството на липса. Егото ми заговори. Запитах се, колко ли хора щяха да си сложат снимки заедно с мен за профилни, ако аз бях заминал. И си отговорих – нула. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой се снимаше с мен, просто, за да имаме снимка заедно. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой ме ценеше, като човек. И не, не го пиша, защото се чувствам неоценен. Сега ме ценят двойно повече хора. Но ме ценят като някого, когото са свикнали да четат. Мина времето, когато бяхме хора. Сега всеки е някой с професия преди името си. Нещата бяха простички. Онзи е със руса коса, тази е със сини очи. Хората или ти харесваха или не, деляха се на красиви и грозни, дебели и слаби, а сега хората се делят на професори и непрофесори, бедни и богати, луди, глупави, трезви и т.н.
Знам, че няма да го прочетете, защото за вас съм онзи човек, който съществува на онзи чин, или в онова кафене, а не в интернет, но... липсваш ми, Гена! Пешо и ти ми липсваш!!
Липсва ми и детството.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

Въображаем разговор с човек в униформа

Лежа си тук в леглото и тихичко си повръщам в един син леген. После отварям тетрадката и започвам да водя въображаеми диалози с полицаи от протестите.
- Кой си ти, ве, лек?
- Аз съм най-големия ти кошмар!
- Ми аз не сънувам.
- М.. всички сънуват. Само че някои не го осъзнават.
- Ти много умен ще излезеш за кошмар, бе.
- Не се занасяй, момченце. Давай си личната карта!
- Пак те питам, кой си?
- Не виждаш ли, виж пагона! Полицай съм.
- Искам служебна карта да видя, нещо, значка, номер, знак, подпис, снимка, кръвна картина.
- Ще ти дам една кръвна картина, ей сега, като целунеш стената.
- Ама не, замисли се, ако можеш, обличам сега една униформа и както всичките сте от различни градове и не се познавате, нямате отличителни знаци. Супер бързо ставам един от вас. Имам достъп до домовете на хората, до личните им документи, вещи. Мога да крада, да ритам, да събарям безнаказано, защото нося униформа. Никой няма да ме заподозре.
- Обърни се.
- Ама какво правиш?
- Слагам ти белезници.
- Защо?
- Току що разкри пъкления си план. Предовратявам бъдещо престъпление.
- Ти да не си Том Круз, бе? Това да не ти е "Специален доклад"?
- Върша си задълженията.
- Леко само, леко! Няма ли да ми прочетеш правата?
- Не знам. Аз съм въображаем, не знам дали в България се четат права при задържане.
- Имаш право. Ти за кого гласува май месец?
- За зелените.
- Да, бе!
- Сериозно.
- Това ме изненада повече от ареста.
- Ти си мислиш, че ние не разсъждаваме, че сме платени, празноглави каски, изпълняващи заповеди.
- Е, в интерес на истината, така си мисля. Не че да гласуваш за зелените ти пълни особено много главата. Но е някакво раздвижване.
В този момент до полицая се доближи възрастна дама. Подаде му българското знаме и попита:
- Извинявам се, това ваше ли е?
Полицаят се отдръпна.
- Не е мое.
- Не е вашето знаме?
- Не.
- Значи не сте българин?
- Българин съм.
- Значи това е вашето знаме.
- А, бе, много хитри сте станали всички в тая глава, бе! Излизам.
Полицаят освободи момчето от белезниците и свали каската си, хвърли я на земята и се отдалечи в малката уличка. Някакво малко момиченце го догони.
- Изпуснали сте си шапката, господине!
- Пусни ми каската, ве, изрод, малък!
Полицаят изтръгна каската от ръцете на детето и за втори път я хвърли нанякъде. Силуетът му се отдалечи и изчезна постепенно в светлината на залязващото слънце.

понеделник, 11 ноември 2013 г.

екнига

Реших да се самопубликувам. Направих си електронна книга и ви я предоставям съвсем безвъзмездно, защото да си кажа честно не съм написал нищо ново. https://dl.dropboxusercontent.com/u/18809968/epitaph%20von%20weird%20-%20god%20hates%20fat%20people.mobi Ето тук ще намерите форматът MOBI за Амазонските устройства Kindle. Утре ще кача и EPUB. Така че вече и в метрото да съм ви под ръка.
Илюстрацията е на Хана Кристенсон.
Може да разпространите, така лекичко, ако имате желание...
Подкрепете бедния артис !

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

Безръкото момиче


http://kumanov.com/mylib/index.php/text/2548 - оригиналната приказка на Братя Грим

Безръкото момиче

Венера

ЕКСТ. ГОРА ДЕН
Белобрад дрипав старец върви през гората. Оглежда се. Бърка в пазвата си и вади златен часовник на верижка, поглежда часа и го скрива обратно. Сяда на тревата и се обляга на дебело дърво. Вади от торбичката си книга с бели корици без надписи. Отваря я, страниците й са чисто черни и на тях няма текст. Старецът задържа погледа си на първата страница, поглежда втората, после отгръща. Дървото на което се обляга се разтриса. Старецът се изправя. От другата страна мъж на средна възраст сече дървото с брадва. Това е мелничарят.
СТАРЕЦ
Стига си се мъчил с тая брадва.

МЕЛНИЧАР
Трябва да насека дърва за вкъщи.

СТАРЕЦ
Не ти ли омръзна да си беден. Аз мога
да те направя богат.

МЕЛНИЧАР
Как?

СТАРЕЦ
Първо обещай, че ще ми дадеш
онова, което е зад мелницата ти.
А после аз ще напълня всичките ти
сандъци с жито.

МЕЛНИЧАР
Сигурно говориш за ябълката. Че за
какво ти е?

СТАРЕЦ
Приемаш или не?

МЕЛНИЧАР
Е, приемам!

СТАРЕЦ
Ще дойда да си прибера обещаното
след три години.
/смее се злобно/

ИНТ. МЕЛНИЦА ДЕН
Мелничарят се прибира в мелницата, а жена му го посреща.

МЕЛНИЧАРКА
Няма да повярваш!

МЕЛНИЧАР
Сандъците ли?

МЕЛНИЧАРКА
Ама... как разбра?

МЕЛНИЧАР
Един луд в гората... Срещнах го
и той поиска ябълката отзад, в замяна
на това ни направи богати. Сметнах, че
можем да му дадем ябълката.
/смее се/

МЕЛНИЧАРКА
Не ми се вярва да му е толкова
чиста работата.

МЕЛНИЧАР
Къде е Венера?

МЕЛНИЧАРКА
Мете двора отзад.

МЕЛНИЧАР
Отзад? ...

Усмивката на Мелничаря замръзва.

ЕКСТ. ЗАД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Мелничарят изскача от къщата и изтичва при дъщеря си Венера. Прегръща я и я целува.


ВЕНЕРА
Какво се е случило, татко?

МЕЛНИЧАР
От днес нататък няма да излизаш
откъщи!

ВЕНЕРА
Защо? Аз обичам да съм навън.

МЕЛНИЧАР
Защото баща ти е един глупак.
Обещах те на самия дявол, за да
ни направи богати. Ужасно съжалявам.

ВЕНЕРА
О, не. Какво си направил, татко!

МЕЛНИЧАР
Ще се молим на Бог и той ще те
избави.

ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ИНТ. СТАЯТА НА ВЕНЕРА ДЕН
Венера, порастнала, спи в леглото си. Пред нея се появява светещ силует на мъж.

АНГЕЛ
Спи и слушай. Днес, преди да дойде
Дяволът начертай кръг с брашното на
баща си и се измий хубаво с бистра
вода. Когато влезеш в кръга Дяволът
няма да може да те докосне.

Силуетът изчезва. Слънцето изгрява.
На двора петел прави няколко подскока и се качва върху оградата. Кукурига.

Венера се разбужда. Става от сламеното си легло и изтичва навън.

ЕКСТ. ПРЕД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Пълни вода в някакъв съд от кладенеца и се прибира в къщата.

ИНТ. МЕЛНИЦА ДЕН
Минава покрай родителите си.

ВЕНЕРА
Яви ми се ангел и ми каза как
да се предпазя от Дявола.

Измива се добре. Чертае кръг с брашно и влиза вътре кръга.
На вратата се чука. Мелничарят отваря, а пред прага стои старецът. Влиза без покана и избутва мелничаря. Отива в стаята с момичето и се стъписва.

СТАРЕЦ
Махни водата, за да не може
да се мие.

Мелничарят взима водата и я изнася от стаята. Старецът сяда на леглото.

СТАРЕЦ
Когато изсъхнеш ще си моя.

Венера гледа уплашено. Поглежда капките вода по ръцете си, те се стичат надолу и капят по брашнения под. Тялото й постепенно започва да изсъхва, а тя слага ръце, върху лицето си и започва да плаче. Плаче толкова силно, че сълзите й са като ручеи. Венера започва да мие тялото си с тях, а дяволът се ядосва.

СТАРЕЦ
Мелничарю, отрежи й ръцете, за да
не може да се мие с тях.

МЕЛНИЧАР
Какво? Тя ми е дъщеря! Няма да й режа
ръцете.

СТАРЕЦ
Ако не го направиш ще взема и двама ви!

МЕЛНИЧАР
Вземи ме!

Мелничарят влиза в брашнения кръг. Старецът се ококорва и очите му започват да светят в червено. Изрича някакви проклятия. Очите на мелничаря се обръщат навътре и той взима брадвата. Застава до дъщеря си и настъпва ръцете й върху пода. Застопорява ги. Крещи, опитва се да се пребори с проклятието, но вдига брадвата бавно над главата си. Спуска я и отсича ръцете й една по една. Търкулват се на пода и на тях се изписват с червени кървави следи проклятията на дявола. Момичето скача и изблъсква баща си. Бяга навън, а дяволът се втурва след нея.

ЕКСТ. ПРЕД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Почти я стига, когато тя скача във водата на воденицата. Няколко капки попадат по лицето на стареца. Чува се съскащ звук и капките се превръщат в пара. Старецът извиква от болка и изчезва в гората. Мелничарят се съвзема и изтичва навън, носи ръцете на дъщеря си и ги измива във водата. Проклятието пада от кожата им.

МЕЛНИЧАР
Съжалявам, дъще! Той контролираше
Всяко мое действие.

ВЕНЕРА
Знам, татко.

МЕЛНИЧАР
Ти ме направи богат и сега ще се
грижа за теб.

ВЕНЕРА
Не, татко. Искам да си отида.
Дяволът ще се върне, никога няма да
се откаже, докато не ме има. Видях
го в очите му.Завържи ръцете ми някъде
за мен и ме остави да си замина.

МЕЛНИЧАР
Но..

ВЕНЕРА
Довиждане, татко. Поздрави мама, когато
се върне от пазара. Може би един ден пак
ще се видим.

Мелничарят завързва ръцете на момичето за гърба й. Венера се насочва към гората. Върви известно време, когато пред себе си вижда светещият силует от съня й.

ВЕНЕРА
Ти си ангелът от съня ми.

АНГЕЛ
Не, аз съм омагьосаният елф от
съня ти.

ВЕНЕРА
Значи ти си този от който се
страхуват всички когато дойдат
в гората. Защо ме спаси?

АНГЕЛ
Защото си като мен.

ВЕНЕРА
Можеш ли да ми помогнеш?

АНГЕЛ
Не, но ти можеш да ми помогнеш.
А ако го направиш, ще те взема
за моя жена и винаги ще се грижа
за теб.

ВЕНЕРА
Какво трябва да направя?

АНГЕЛ
Преди години аз бях най-богатият
човек в околията, но имах много
любовници, на които не бях верен.
Тогава измежду тях се появи една
циганка, която ме прокле. Сега
не мога да напусна гората, докато
не се намери жена, която да даде
ръцете си за мен.

Докато говори Ангелът елф, анимация проследява действието, за което той разказва.

ВЕНЕРА
Откъде да съм сигурна, че няма да
постъпиш с мен както в любовниците
си.

АНГЕЛ
Моля те. От години живея в гората.
Поучил съм се от грешките си. Всеки
ден мисля за това. Всеки ден ги пре-
живявам наново. Ако го направиш ще
те почитам както никоя друга, ще
накарам скулптори да направят твоя
статуя в центъра на града. Моля те.


ВЕНЕРА
Добре. Можеш да ги свалиш от гърба
ми, едва ли ще ми потрябват за нещо
друго. Твои са.

АНГЕЛ
Обърни се.

ВЕНЕРА
Зашо?

АНГЕЛ
Защото това, което ще видиш не е
много красиво.

ВЕНЕРА се обръща, а Ангелът започва да гризе от ръцете й. След малко ги натъпква като змия в устата си и на ръцете и краката му се появяват окови, които се пръскат на парченца.

И така Ангелът и Венера заживели щастливо.
КРАЙ


сряда, 6 ноември 2013 г.

Пианото - пиеса

Днес ви предлагам една пиеса, чиято идея не е моя, но пък аз я написах. Целта ѝ беше да я представя пред мой преподавател в НАТФИЗ, а тя да ми разкрие грешките, които съм направил, за да ги поправя. В състоянието, в което е в момента, пиесата не е пипната. Не успях да се възползвам от критиката, която ми "сложи" критичката и не съм я редактирал. Написана е на един дъх и съвсем без изненада може да не става за нищо. Както винаги решението оставям на вас.

/едноактова пиеса/
действащи лица –

КИРИЛ - бащата
ПЕТЯ - майката
ГЕОРГИ – малкият син
ИВАН – големият син
ДИРЕКТОРА – директора на операта





СЦЕНА 1
На сцената излиза млада жена на около 30-35 - Петя. На сцената има мебели, диван, няколко фотьойла, маса, килими, пиано, телевизор и огледало. Жената застава пред огледалото и прибира кичурите си коса в стегнат кок. След това на сцената излизат две деца едното на 12 другото на 10. Първото е Иван, а второто Георги. Те се целят с пистолети изстрелващи дунапренени топчета.

ПЕТЯ: Момчета, стегнете се! Всеки момент ще се прибере баща ви и ще ви направи на нищо.
ГЕОРГИ: Убих те, убих те!
ИВАН: Не е вярно!
ГЕОРГИ: Убих те, мамо кажи му!
ПЕТЯ: Спокойно, след малко баща ви ще ви убие и двамата.
Петя излиза от сцената. Децата продължават да се забавляват, подскачат из цялата сцена. Излиза мъж на около 40 – Кирил. Застава на входа с куфарче в ръка и едно от дунапренените топчета го уцелва в устата.
КИРИЛ: Малки идиотчета! Какво правите? Иване! Защо не се упражняваш? Георги, марш в стаята си!
ИВАН: Ама ние само си играем, татко.
КИРИЛ: На какво? На война.. това не е игра! Започвайте веднага!
ИВАН се приближава до пианото и сяда. Започва да свири. Малкото момче, Георги застава до него и го слуша. Усмихва се. Иван му се усмихва в отговор и бърка един клавиш. Тогава баща му кресва.
КИРИЛ: Георги, какво ти казах аз? Отивай в стаята си, разсейваш брат си!
ГЕОРГИ: Съжалявам.
Малкото момче излиза от сцената.
КИРИЛ взима някакъв вестник и го разтваря, докато ГЕОРГИ продължава да свири. Чете. Момчето бърка клавиша, звучи фалшиво. КИРИЛ сгъва вестника и го удря с него зад врата.
КИРИЛ: Отново!
ИВАН започва мелодията отначало. КИРИЛ излиза. ИВАН спира да свири.
КИРИЛ: Не се прави на умен, продължавам да те слушам! Свири!
ИВАН продължава да свири, но отново бърка. Кирил се връща и го шибва по врата с вестника. Излиза.
Момчето удря по пианото и капакът му пада въху ръцете. Изпищява от болка. Кирил се втурва при него.
КИРИЛ: Какво стана, миличък, добре ли си? Дай да видя.
Кирил взима ръцете му в своите.
КИРИЛ: Слага богу, нищо ти няма! Как щеше да свириш довечера на приема? Внимавай малко!
ИВАН: Съжалявам, татко, ще внимавам повече!
Кирил излиза и се връща с някакъв крем. Намазва ръцете на сина си.

СЦЕНА 2
Двете деца са на двора на къщата.
ИВАН: Ти си по-малкият ми брат!
ГЕОРГИ: На какво ще играем?
ИВАН: Чуй ме малко! После ще играем. Сега искам да направиш нещо за мен.
ГЕОРГИ: Добре.
ИВАН: Би ли направил каквото и да ти кажа? Не забравяй, че си ми брат, и братската обич е по-силна от всичко!
ГЕОРГИ: Да, кажи какво да направя!
ИВАН: Вземи онзи чук и ела насам!
Георги отива до малка дървена постройка, до нея лежи голям чук Момчето се връща при брат си с чука.

ИВАН: Сега искам да го вдигнеш и да го засилиш с всичка сила в ръката ми!
Иван слага ръката си върху някакъв дънер.
ГЕОРГИ: Ама защо?
ИВАН: Просто го направи!
ГЕОРГИ: Няма!
ИВАН: Каза, че ще го направиш!
ГЕОРГИ: Не!
ИВАН: Ти обеща!
ГЕОРГИ: Мислех, че ще си играем на нещо, когато ме извика тук!
ИВАН: Моля те, Жори! Просто го пусни, не мога сам.
ГЕОРГИ: Няма, не искам да ти чупя ръката, а и татко ще ме убие!
ИВАН се разплаква.
ИВАН: Моля те, Жори! Моля те! Не издържам вече, искам да си почина от цялото това свирене.
ГЕОРГИ: НЕ!
ИВАН: Ти не си ми брат!
ГЕОРГИ се разплаква.
ИВАН: Просто го пусни!
Георги изпуска чука върху ръката на брат си. ИВАН изпищява от болка, опитва се да си запуши устата, но болката е ужасяваща и не успява.
ГЕОРГИ: Съжалявам, батко! Съжалявам!
КИРИЛ излиза на двора и когато вижда ИВАН да се държи за ръката полудява. Взима го на ръце и удря шамар на ГЕОРГИ. Малкото момче пада на земята.
КИРИЛ: Идиот, какво си направил?
На сцената излиза и Петя.
ГЕОРГИ: Без да искам беше.
ИВАН: Наистина не го направи нарочно, тате. Не му се карай!
ГЕОРГИ: Отиваме в болницата, когато се върна ще съжаляваш, че си се родил!!
ГЕОРГИ се разплаква. Майка му проверява ръката на ИВАН. После се опитва да успокои ГЕОРГИ. Прегръща го. Той не може да си поеме дъх от рев.
ИВАН И КИРИЛ излизат.

СЦЕНА 3

В домът на семейството има прием. Приятели и роднини са се събрали, за да отпразнуват повишението на Кирил. Той вече е професор в консерваторията.
КИРИЛ: Иване, ела тук да те запозная с един човек.
Иван излиза на сцената, ръката му е гипсирана. Изглежда доволен.
КИРИЛ: Господин директоре, това е синът ми Иван. Всички възлагат огромни надежди на него, свири невероятно и би ви демонстрирал, ако не беше дребният инцидент, в който участва днес. Иване, поздрави директора на операта.
ИВАН: Здравейте!
ДИРЕКТОР: Приятно ми е, момчето ми! С нетърпение очаквам да се възстановиш и да чуя как свириш.
ИВАН: Да, разбира се, с най-голямо удоволствие.
Иван се отдръпва и намира братчето си Георги, който е подпухнал от плача цял ден.
ИВАН: Ей, добре ли си? Ти си най-добрият брат на света. Няма да мога да свиря цял месец! Мисля следващия път да я загклещя на някоя врата!
ГЕОРГИ: Гледай само да си далеч от мен. Че може пак на мен да си го изкара!
ИВАН: Ти за това ли се спичаш? Споко, ще му мине!
ГЕОРГИ: Искам аз да можех да свиря на пианото.
ИВАН: Ами свири.
ГЕОРГИ: Знаеш, че не ме бива. Той никога няма да ми позволи. Вчеа учихме за щъркелите. Когато им се излюпи изостанало пиленце, го изхвърлят извън гнездото. Мисля, че аз съм такова пиленце и той иска да ме изхвърли.
ИВАН: Спокойно, мама не би му позволила! А и той не обича никой, мен само ме пробутва на колегите си, за да му трупам бонус точки.
ДИРЕКТОРА И КИРИЛ се приближават до децата.
ДИРЕКТОРА: Да не би това да е другият ви син?
КИРИЛ: Ами да.. всъщност.
ДИРЕКТОРА: Ти свириш ли на нещо, моето момче?
КИРИЛ: Не, той не свири. Като се замисля май нищо не прави. И в училище не го бива.
ГЕОРГИ се разплаква и изтичва навън.
ДИРЕКТОР: Така не се говори на дете!
КИРИЛ: Нищо му няма!
КИРИЛ изпива на екс питието си.

СЦЕНА 4
ИВАН И ГЕОРГИ са на покрива на къщата.
ИВАН: Жори, какво правиш?
ГЕОРГИ: Щъркелите отлитат на края на лятото.
ИВАН: Жори, защо си на ръба?
ГЕОРГИ: Трябва да се науча да летя. Може би тогава татко ще ме хареса.
ИВАН: Не прави глупости, хайде да слезем долу.
ГЕОРГИ: Ще ме научиш ли да свиря като теб.
ИВАН: Ще те науча.
ГЕОРГИ: Ще бъда ли добър колкото теб?
ИВАН: От теб зависи.
ГЕОРГИ: Ще бъда ли?
ИВАН: Стига де, естествено, че ще бъдеш! Хайде да слезем сега...
ГЕОРГИ: Не, ти постигна своята победа, сега е мой ред!
ИВАН: Жори, моля те! Да слезем долу!
ГЕОРГИ Аз слизам оттук.
Иван се приближава към Георги. Жори прави крачка напред и миг преди да скочи Иван го хваща и го издърпва. Двамата започват да се боричкат. Замалко да паднат и двамата. Иван плесва шамар на Жори и той се съвзема. Сваля го долу.
ИВАН: Хайде да излезем навън, ще покараме малко колела из квартала и ще се разсееш.
ГЕОРГИ: Добре. Благодаря ти, батко!
ИВАН: Насъбра ти се много, не трябваше да се възползвам от тебе по този начин.
ГЕОРГИ: Аз не трябваше да изпускам чука.
Двамата взимат колелата си и излизат от сцената карайки. След малко се чуват спирачки на кола и сблъсък.

КИРИЛ се клати на стола си с бутилка в ръка. Костюмът му е раздърпан. Петя плаче на дивана. А Георги седи и гледа в една точка.
ГЕОРГИ: Съжалявам татко!
КИРИЛ го поглежда.
ГЕОРГИ: Ако бях умрял аз, сега щеше да си щастлив. Трябваше да умра аз, трябваше да скоча!
Кирил изпуска бутилката на земята. Петя го поглежда.
ПЕТЯ: Виж какво направи! Всичко развали, всичко!
КИРИЛ: Съжалявам!
ГЕОРГИ: Може би ако не му бях счупил ръката сега щеше още да е жив, щеше да успее да вземе онзи завой без да падне. Иван е мъртъв заради мен!
Кирил се разплаква. Става и прегръща сина си.
ЗАВЕСА

вторник, 5 ноември 2013 г.

so independent film festival конкурс

Днес поствам нещо от поредния конкурс, в който участвах. Това беше конкурсът на So Independent Film Festival за дикторски текст. Като задачата беше да напишем дикторски текст към клипчетата, които също ще публикувам. Едва ли ще изненадам някой като ви кажа, че не спечелих нищо. Стана ми нещо като навик да участвам на различни места и да съм просто един от участващите. Ето и текстовете...
ДИКТОР /ЖЕНА/:
Здравейте, добре сте ми дошли! Били ли сте някога на място, където нещата се случват по по-различен начин от нормалния? Ще ви пренеса на едно такова място. Ще ви разкажа за мястото където аз живея. Тук има щастливи и нещастни хора, както навсякъде. Но щастието се определя не от броя на предизвиканите усмивки или от преживяните красиви мигове, а от парите под матрака. Вече видяхте, аз спя с дрехите, спя с чорапите, всички спим така тук. Вярваме, че правейки нещата наобратно, никога няма да ни урочасат и винаги ще имаме късмет. Късмет да спечелим малко повече. Затова си избираме свине и глупаци за депутати и управляващи, строим стени помежду си, вместо да ги събаряме и следим времето с часовници вървящи наобратно. Всичко трябва да е наопаки. Даже законите са ни такива, полицаите вместо да ни защитават, пазят управляващите. Което всъщност е нормално - добитъкът трябва да се пази, защото всяко животно мисли, че заслужава свободата си и види ли я, тръгва да бяга.
Може би сме просто суеверни, но вече доста години следваме традициите, положени от нашите деди, превърнало се е в навик и почти никой не се замисля за това. Има там някакви хора, които протестират, искат промяна, искат да сме като другите държави, но те трябва да се събудят, да осъзнаят, че ние сме уникални и точно тази уникалност ни прави функционални и органични, чрез нея изпъкваме пред останалите народи и вече ни разпознават навсякъде. Нали точно за това се борим всички – за разпознаваемост. Всеки трябва да дойде в нашата държава и да се увери в думите ми. Имаме и безплатен Wi-Fi. Хайде, пу-пу да не ви е уроки! Аз излизам.
АКВАТСО/ОСТАВКА



ДИКТОР /Мъж/:
Пазим реда, следим дали законите се спазват, залавяме престъпници и охраняваме велики личности. Хвърляме се в огъня, в дълбокото, стигаме до ръба, на самия ръб, даже и след него. Ние сме хората в униформа – призраци в униформа. Вече никой не вижда човека зад пагона, не цени храбростта, не пази честта ни. Хората приемат за даденост всичко, което извършим, това ни е работата, за това ни плащат. Страх ги е да ни погледнат в очите или ни гледат с пренебрежение, но и ние заслужаваме усмивка или мил жест. Заслужаваме повече.
Пия кафето си с две захарчета, като повечето хора, ходя на фризьор веднъж месечно, като повечето хора, и понякога не знам накъде ме отвежда съдбата, като при повечето хора. Аз съм обикновен човек, който не се побира в главата си; който има няколко заема към няколко банки; който се опитва да намери любовта. Предполагам, че истински бездомен и нещастен е този, който няма място за мислите си, аз отдавна стигнах лимита. Не знам къде отивам, нито какво ще намеря там, може би нещата, които не разбирам, ще се изяснят, може би призраците, които виждам, ще станат хора и аз най-накрая ще бъда човек. Не искам никога повече да се чувствам така или да трябва да отговарям на въпросите в главата си. Не искам никога повече някой да ми казва, че всичко ще бъде наред, когато е ясно, че нещата ще стават все по-лайняни и по-лайняни. Казват, че душата тежи 28 грама, че косата и ноктите продължават да растат до три дни след смъртта ти, че всички мускули в тялото ти се отпускат и буквално се насираш. Казват, че човек и добре да живее, умира и друг се ражда, но какво става, ако не си живял добре? Човекът се отличава от животните с желанието си да разбира и влияе на света около себе си. С разбирането се провалих...



Копирайтърски тест - Publicis Marc

Ето и теста, който трябваше да попълня, при кандидатстването ми за работа. Предполагам, че когато се отнесат непрофесионално с теб, не си длъжен да спазваш някаква конфеденциалност :)

1. Кои са трите най-лоши реклами, които сте гледали по телевизията. Какво не ви харесва в тях - посочете само 1 недостатък.

- Сирене „Булка“ – отвращава интелигентния зрител.

- Повечето реклами за перилни препарати не изтъкват никакви други качества на праховете, освен че избелват прекрасно. Така например леля Мария от рекламите на „Бонукс“, във всеки следващ клип, рекламира едно и също свойство, което имат и всички останали прахове за пране – че чаршафите са бели и миришат на пролет.

- Водка „Флирт“ – Рекламите на това питие обикновено подвеждат зрителя, че след употреба на спиртната напитка, човек със сигурност ще има възможност да осъществи любовен акт с обекта на желанията си. Тези негласно дадени обещания, водят единствено до фрустрация и главоболие.


2. Попълнете пропуснатите думи (до две думи на празно място) така, че текстът да има смисъл.

Бебето излезе от майка си и веднага проговори. По този начин смая и озадачи лекарите. В резултат те установиха , че владее и други езици, което всъщност ги довърши. Никога повече не го чуха(да говори), което беше невероятно.

2. Силата на примера.
Да покажеш на някого как се прави нещо е един от най-лесните начини за комуникация. Ние сме рекламисти, които предават информация на други хора (нашия таргет). Въпреки това, рядко ни се случва да седим на една маса с нашия таргет и да им покажем нагледно какво искаме да кажем. Затова ние използваме други изразни средства. Понякога, най-трудната форма на комуникация са думите. Време е да се върнем към основите.
Опишете само с думи инструкции как се връзват връзки за обувки.

За да свършите работата ще са ви необходими обувки с връзки и чифт ръце. Хванете двата края на връзките и ги кръстосайте, така че да образуват „Х“ после прекарайте горната връзка под и около долната, и я издърпайте, за да се получи възел. Пристегнете, за да се обхване добре стъпалото ви от маратонката. По този начин вибрациите в обувката се намаляват и краката ви се чувстват по-добре в края на деня. След като пристегнете, направете полу-осморка с единия край на връзката. Увийте противоположната връзка около горната част на осморката, и я прекарайте под самото ѝ начало, така че да се получат две полу-осморки – старата и една нова, по-малка. За да приключите, хванете двете завъртулки и ги дръпнете в противоположни посоки, по този начин ще ги пристегнете и завържете, така че да издържат цял ден ходене. Повторете процедурата и с другата обувка.

3. Поправете допуснатите грешки

- Зайо Байо влезе в час тъкмо когато се преподаваше новият урок.
- Тази идея, да направи научнопопулярен филм за Иван-Вазовите роднини, се оказа губивреме.
- Той звъня един-два пъти на тв репортерката, с която беше разговарял, и на водещия, който му беше казал за голмайстора.


4. Кои са трите най-важни неща, които не трябва да правите/да казвате пред родителите на приятел(ка)/съпруг(а).
- Да плесна майка ѝ по задника, докато разсипва вечерята по чиниите, а баща ѝ се приготвя за молитвата.
- Няма да е окей, ако си начертая няколко линии на масата, след като сме вечеряли и най-безцеремонно ги изшмъркам.
- Също не би било окей да отидеш на гости на родителите на приятелката или съпругата си и да им признаеш, че си гей.

5. По какво личи, че блондинка е карала автомобил.
- По дупките от токчета по тавана.

6. Две от най-добрите реклами, които съм виждал, са:

- (1)Последната серия от реклами на сникерс със заглавие „Не си ти, когато си гладен“. Защото показват преимуществата на продукта по хитър и забавен начин. Рекламата не ти омръзва на второто гледане и не дразни, че е прекъснала филма ти. Смееш се и очакваш с нетърпение следващия рекламен клип от поредицата, а когато си гладен и нямаш много време, сникерсът е най-близкото нещо до ума ти. С две думи, рекламата постига целта си.
- (2) Рекламата е озаглавена „Мерцедес срещу Смърт“. Клипът ни праща на мокър планински път, между заснежена гора. Виждаме красив Мерцедес, който се приближава към камерата. За фон чуваме класическа музика. Влизаме в колата. Шофьорът се обръща изненадан към седалката до него. Там стои образът на смъртта с черно наметало и коса в ръцете. Той сваля качулката си и се усмихва ехидно. Водачът на автомобила е учуден. Смъртта започва да се смее, обръща погледа си напред и казва „Извинявай“. В този момент шофьорът се обръща и вижда, че пътят му е препречен от товарни машини, които разчистват няколко паднали дървета. Сблъсъкът изглежда неизбежен. Той натиска спирачката. Чува се компютърен звук и колата спира на място, на няколко метра от багерите. Смъртта е втрещена. В този момент човекът си отдъхва и се обръща към тъмната сянка до него, доволно и още по-ехидно й отвръща „извинявай“.
В този случай имаме реклама на добре познат продукт, който е известен с надеждност, качество и поддържа стандарта си от много поколения. Идеята на рекламата е да се покаже новият сензор за опасност на мерцедес, който се задейства автоматично и засилва ефективността на спирачките. Рекламата е с изненадващ и интересен сюжет, определено би я разказал на приятел и ако държиш на сигурността при избора на автомобил, тази опция би изиграла сериозна роля в полза на немската компания. Затова смятам, че рекламата е добра, защото нищо не ѝ куца.

7. Кой би спечелил състезанието за най-оригинален външен вид. Защо?
- Кръстоската между Вейдър и домата, защото владее силата ;)


8. Довършете/започнете по оригинален начин. Не се стремете да запазите смисъла.

Септември ще бъде чай.
Който не работи, не трябва да краде.
Смартфонът е най-добрият приятел на човека.
На табуретката краката са къси.


9. В официална обстановка забелязвате, че е разкопчан ципът на ваш колега. Какво ще направите/кажете, за да го накарате да отстрани този проблем. Присъстващите не трябва да разберат за проблема. Опишете 2 варианта.
- Първи вариант, в който с колегата не сме толкова близки и го отнемам от останалите присъстващи, за да напълним чашите си. По пътя му правя намек за ципа, докато се усети, а ако не разбере му го казвам директно.
- Втори вариант, в който с колегата сме най-добри приятели. Тогава му правя някакъв таен знак, с който му привличам вниманието, насочвам погледа му към дюкяна и го прикривам, докато се закопчава, като разказвам интересна история на останалите.


10. Какъв въпрос бихте задали на Мадона, за да я накарате да се изчерви. (Знаете, че тя не се смущава лесно.)
- Колко аборта си направила?


11. Какво мислите, че ще ви отговори Мадона.
- Едва ли би отговорила.


12. Направете оригинално сравнение.

- глупав като пода
- бял като Каспър
- чисто като при Моника от „Приятели“
- работи като малко китайче
- толкова много, колкото са бълхите по котката ми


13. Какво ще се получи от кръстоската между Дарт Вейдър и домат?
- Червена прахосмукачка с корени, семе и светлинен меч, която владее силата.


14. На митинг сте на “левицата”. Разполагате с празен плакат и флумастер. Какво ще напишете, за да накарате събралото се мнозинство да си тръгне.
- „Безплатни кебапчета и вино - на митинга на ГЕРБ“


15. Пристигате с малко закъснение на важна среща с производител на:
Какво ще бъде вашето оправдание.

- Часовници : Винаги са ми хвалили вашите часовници, но нещо ме караше да остана песимист и да избера конкурентната марка. До сега, когато продуктът на конкурента ви отказа и в един момент е спрял. Съжалявам за закъснението, но предполагам, че ще се зарадвате да чуете, че имате още един клиент на ваша страна, без дори да сте си мръднали пръста.

- Автомобили : Падна ми батерията на електромобила. Може би нямаше да закъснея ако някога бяха повярвали в идеите на Тесла и той ги беше развил. Сега електричеството щеше да се предава по безжичен път и нямаше да се налага да спирам на всеки 100 километра, за презареждане. Вие как смятате да разрешите подобните ограничения?


- Алкохол : Голям номер ми изигра снощи!


16. Напишете кратък текст със заглавие “Заповядайте в нашия хотел” (5 изречения).
- Заповядайте в нашия хотел за мишки! Ние предлагаме абсолютно всичко, което е стандарт за останалите животински хотели, но сме се специализирали върху гризачите. Предлагаме лабиринт за любознателните и авантюристично настроени мишлета, въртележка за спортните натури и много, много сирене са мързелуващите, лакоми четириноги. Гарантираме ви, че докато вашите домашни любимци си почиват, върху тях няма да бъдат извършени никакви експерименти... освен ако не ни платите, за да го направим!


17. Напишете текст за реклама на тоалетна хартия, като използвате някоя от характеристиките на продукта за водеща.
- Омръзна ли ви да запушвате тоалетната чиния с хартия? Ако е така, решението на проблема ви се крие в новата формула на „Белана“. Благодарение на здравите си микрочастици, трипластовата тоалетна хартия не се къса, до момента в който не попадне във водата. Тогава тя се разгражда за секунди и изтича сама в канала. Освен това мирише добре и почиства отлично.

18. Ммммм кутияяяя...
Картонената кутия или кашона са обикновени опаковки за пренасяне. Никой не им обръща внимание, освен може би малките деца или домашните любимци. И изобщо забелязва ли някой кутията, че да прави реклама за нея? Помислете само ако можете да продадете нещо толкова базисно като картонена кутия, размер 15x15x15 см.
Измислете реклама за картонена кутия с този размер – слоган, текст и визуализация. Имайте предвид предназначението й, както и това, че може да се използва и след това за нещо друго.



- Слоган – „Не забравяй кутията!“

- Текст – Нашите кутии пазят спомените ви. В тях можете да сортирате всякакви дребни неща, да опаковате вкусния си кекс и да го поднесете за подарък, да скриете нещо от родителите си или да я използвате за по-удобно и безопасно пренасяне на продуктите, които продавате онлайн. Ако отворите достатъчно въображението си, може дори да я превърнете в кутията на Пандора. Купете си една от картонените ни кутии, в тях винаги се крие надежда!

- Визуализация: На син фон са разположени всякакви дребни предмети(ключове, обеци, бижута, джиесеми, малки динозаври, скакалци, мухи, играчки, всичко е изцапано с торта), разбъркани, завързани, нямащи нищо общо едно с друго. Зад тях в дясно стои спасението – кутия на фона на изгряващо слънце. Голям надпис горе вляво: „Не забравяй кутията!“


Sybway Закуска - Publicis Marc

Това са някакви задачи, които са ми давали по рекламните агенции, когато кандидатствах за копирайтър. Тъй като те не благоволиха да ми отговорят, предположих, че няма нищо лошо в това да покажа идеите си и хората сами да преценят дали стават или не :)

Клиент:
Верига ресторанти за бързо хранене.
Предлага свежи сандвичи, салати и бисквитки, приготвени пред теб и по твой вкус. Марката е популярна в цял свят, а от няколко години веригата набира скорост и в България (над 150 000 фена на Фейсбук страницата в БГ). www.facebook.com/subwaybg

Задача:
Да представим нов продукт в менюто на Subway – Закуска.
15 см SUB с бекон и яйце за 2.99лв.
Закуска се предлага само сутрин до 11ч.

Цел:
Да провокираме хората да опитат новия сандвич и да свикнат да закyсват в Subway.

Целева група (хората, на които говорим):
Млади хора между 18 – 30 год.

Eлементи на кампанията:
Радио (като ти избираш в кои радиа и колко варианта да има)
Headline за принт реклама и визия (описание на визията)
Интернет активност – кампания в социалните мрежи (описание на идеята)
Нестандартни медии – Инсталация или събитие, извън мястото на продажба, които да представят по интересен начин новия продукт на потенциалните клиенти. (описание на идеята)


Радио
Текст – дълъг вариант:
Диктор: Някога, много отдавна, още когато динозаврите са бродили по тези земи, беше изобретена класическата закуска. Майката на Ти-рекс, сложи тигана си върху изригващия вулкан и загря мазнината, счупи две яйца в него, разбърка ги и реши да добави бекон. Когато всичко се изпържи добре, тя сложи закуската в чинията на малкото динозавърче. Тогава се чу ужасен тътен, астероид удари земята и лед скова всичко живо. Земята потъна в мрак за дълго време. До днес, когато учени от изследователските центрове на Събуей откриха класическата закуска и решиха да я включат в менюто си, в памет на геройски загиналите динозаври. Вземете своя 15 см съб с яйце и бекон на супер цена само за 2,99 лв, до 11 сутринта.

Текст – къс вариант:
Диктор: Някога, много отдавна, още когато динозаврите са бродили по тези земи, беше открита класическата закуска. Открийте я и вие - в Събуей! Вземете своя 15 сантиметров съб с яйце, бекон и зеленчуци по избор, на супер цена само за 2.99, до 11 сутринта. В памет на динозаврите.


Headline, print, визия: На общ план, посредата на кадъра виждаме голям женски тиранозавър с престилка, червило на устните и дълга червена коса, който готви яйца с бекон. Сложила е тигана си върху изригващ вулкан, а някъде до нея чака, седнало на масата, малко тиранозавърче, което се облизва и е с вилица и нож в късите ръчички. На фона динозаври извършват нормални за тях ежедневни неща. Над тях приближава огромен астероид. Долу вляво стои ясно разпознаваем 15 см съб с яйце и бекон, а вдясно е означена цената на продукта – 2.99 лв, до 11 часа. Над цялата картинка стои надпис: Преоткрий класическата закуска!

Интернет активност – Във фейсбук страницата на Събуей може да се появи игра за потребителите, в която участниците да спечелят някаква награда или награди. Един месец безплатна закуска, чаши, рекламни материали, карти за намаление или нещо лъскаво по което хората биха си паднали. Играта ще е следната: Всеки желаещ може да запише видео на което прави своята любима закуска. Видеото се качва на фен страницата на Събуей и се оценява от останалите потребители. Този който има най-много лайкове, т.е. приятели печели.

Нестандартни медии – Из централните места в градовете могат да бъдат разпръснати инсталации на ледени блокове със заклещени събове в тях, които да се топят. Не е задължително това да са реални ледени блокове, които да капят по улиците и тротоарите или пък реални сандвичи, но да пресъздават подобна реална картина. Вниманието на хората ще бъде привлечено от такъв тип гледки, дори няма нужда да се слагат рекламни надписи, защото събовете са с ясно изразена форма и вид, тоест са достатъчно разпознаваеми за търсения таргет.


четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Маскарадът на студентите


Наближаваше Хелоуин. Времето застудяваше все повече и повече и за единствена радост на Северното полукълбо, останаха празниците. Всички се подготвяха за големия маскарад. Нямаше значение религията, нито расата, нямаха значение половата принадлежност или пък финансовите възможности, всички искаха едно – да се забавляват, като се престорят че са някой друг, за една вечер. Празникът не отмина и България, даже подготовката вървеше наравно с останалите народи.
Време е да ви представя и главните персонажи в този разказ, а това са Петър, Любо, Краси и Даниел. Това са четири обикновени момчета, студенти, които бяха решили да се позабавляват по малко по-нетрадиционен начин. За да не изневерят на традициите си избраха костюми, но тъй като бяха и родолюбци, бяха решили да се преоблекат като кукери. Те прекараха последните няколко дни, окупирайки най-големия университет в страната. Заедно със свои колеги, те останаха да пренощуват в една от залите на учебното заведение, в знак на протест срещу правителството. Това правителство никак не се трогна, то беше претръпнало към всякакви форми на протест, защото вече 130 дни, много от българските граждани излизаха по улиците. Хора се запалваха, хвърляха се под палките на полицаите и крещяха „оставка“, но нищо не успя да разклати управляващите. На всички им писна. Затова студентите бяха решили да действат по свой начин. Държаха се сплотено, заедно, затова бяха организирани и знаеха много от плановете на управниците, преди да ги научат медиите. Така например, един от министрите подготвяше парти по случай Хелоуин, на което щяха да присъстват много депутати от управляващата партия. Когато научиха студентите за тази новина, те непоколебимо решиха, че трябва да проникнат на това парти и да покажат ясно целите си – да свалят правителството. Подготовката започна с избирането на доброволци, за самата задача. Това бяха гореспоменатите момчета. След жребия, избраха костюми. Трябваше да подберат кожите, от какво животно да са, с каква дължина на косъма, да намерят подходящи маски и чамове. Всичко им отне само няколко часа, тъй като в определени сувенирни магазини можеш да подбереш информация за това кой и къде продава подобен сорт артикули. Студентите се организираха и отидоха до близко софийско село, откъдето си купиха нужните костюми. Петър беше с бяла кожа, с дълъг косъм, маска с две лица – едното тъжно, другото весело. Костюмът на Любо беше черен, с черна маска, която наподобяваше глава на козел, а Краси и Даниел щяха да бъдат така наречените младоженци.
Нямаха търпение да дойде Хелоуин.
В сутринта на 31-ви, организаторите на купона даваха своите последни наставления на служителите си, партито трябваше да задоволи всеки вкус, предвид виповете, които щяха да присъстват. Руса жена обясняваше на сервитьорите как точно да поднасят таблите с хапки, а след това се обърна към няколко момчета, които носеха огромни тикви, със изрязани на тях страшни лица, и им показа къде да ги сложат. Жената направи няколко крачки встрани, отдалечи се от останалите и се обади по телефона. Вдигна сина ѝ, тя го попита как е минала окупацията, дали всичко е наред и дали е успял да спи. Синът ѝ беше един от онези будни студенти в университета. Точно той, всъщност, беше предупредил останалите за партито. Отговори ѝ на всички въпроси, след това я попита дали тя ще бъде на маскарада довечера. Майката каза не. Синът сякаш си отдъхна и ѝ благодари за онези четири пропуска, които му беше осигурила. Тя му каза да внимава. Той се усмихна, каза ѝ разбира се и ѝ пожела лека работа. Двамата свалиха телефоните и ги прибраха в джобовете си.
Всичко вървеше по план. Студентите обличаха костюмите си. Петър държеше голям дървен фалос в ръката си, Любо пък беше скрил нещо на гърба си. След малко щеше да дойде и микробусът, който щеше да ги закара до драгалевската вила, в чийто двор щеше да е партито.
Там, на зелената морава, беше пълно с важни особи. Имаше банкери, министри, финансисти, артисти, медийни магнати и всякаква друга паплач. Повечето не си бяха направили труда да се маскират и носеха или фалшиви мустаци или маска на очите си. Имаше и няколко депутати, които се бяха маскирали като себе си. Партито беше започнало отдавна и за никого не беше изненада, че не поводът ги беше събрал, а наближаващия край на годината. Тогава важните особи обичат да преговарят за бъдещи инвестиции, да планират следващата година и въобще да си въртят бизнеса. Затова и на онези гости, които нямаха такива планове им беше скучно. Точно те са разведриха при вида на студентите. Кукерите с лекота бяха преминали през охраната, благодарение на пропуските си. Тълпата ги погледна многозначително. Едни бяха развеселени от гледката, други втрещени, а трети бяха готови да прогонят злите духове от тях. Тогава Петър започна да скача, чамовете му дрънчаха, като мечовете на триста спартанци, блъскащи се в броните на персите. Маската му ту беше весела, ту тъжна, а дългите косми се вееха напред-назад и създаваха някаква илюзия, като се сливаха с цвета на нощта. Любо го последва, но неговият тъмен костюм почти не се различаваше на фона на черното небе. Зазвуча народна музика. Сто Каба гайди се извисиха към Витоша, тъпаните удряха смело, оставаше само някой да запее. Гостите на партито вече бяха изненадани. Не бяха свикнали на такива светски събития да се побългаряват толкова. Краси и Даниел затанцуваха хоро около своите състуденти, започнаха да разиграват някаква гоненица. Тогава Петър видя вицепремиера. Засили се към него и стовари дървения фалос върху изненаданата му физиономия. Любо извади голям маркуч от ръкава си, железният му накрайник пламна, беше огнехвъргачка. Змеят затанцува хвърляйки гориво по гостите, а миг след това песните започнаха. Всички запяха с пълно гърло. Важните особи горяха, а гайдите не спираха. Краси и Даниел подскачаха от човек на човек и прерязваха гърлата им, като след това нежно ги оставяха на земята. Петър продължи да налага гостите с дървения фалос. След малко писъците бяха събудили цяла София. Вече нямаше заспали студенти, вече нямаше заспали граждани, вече нямаше нагли политици. Бяха сътворили красива песен.
Трик или бонбон?



неделя, 27 октомври 2013 г.

птиците


- Един диалог трябва да е рантабилен, тоест да звучи правдоподобно.
- Затова ли мълчиш толкова дълго.
- Не знам какво да кажа.
- Нещо интересно, занимавай ме.
- Какво ти е интересно.
- Наистина ли главата ти е празна?
- Понякога е пълна, тогава ме боли от шума на всичките неща, които се блъскат едно в друго.
- Не звучиш щастлив.
- Сигурно изглеждам щастлив, погледнат от птичи поглед.
- Ако имах крила, щях да разбера.
- Крилата не са нещо, което имаш, те са много повече.
- Не започвай с тия думички, сякаш искаш някой да ги прочете само за да те цитира после във фейсбук.
- Понякога това искам...
- Личи си.
- Понякога просто лежа и наблюдавам колко лайка ще получа, а ако не получа достатъчно, изтривам написаното. Не се харесвам.
- Изглежда сякаш други хора те харесват.
- Те са птиците, които наблюдават.


събота, 12 октомври 2013 г.

Лисицата, която мечтаеше да бъде Франки Фърбо



Синята лисица беше обикновена полярна лисица. Хората я наричаха така, защото когато смъкне бялата си козина през лятото, малкото мъх, който остава по тялото ѝ е със син утенък. Разказът започва с нея, без някаква особени заслуги или причини. Тя нямаше нищо общо с Франки Фърбо, не можеше да ходи на два крака или да общува чрез телекинеза, не можеше да използва ръцете си, за да майстори мебели, нито да се преобразява. По-скоро беше като фантастичния мистър Фокс, ако изключим цялата философия, защото единствената ѝ цел беше да се нахрани. Като цяло синята лисица си беше едно обикновено животно от рода на лисиците. Единственото, което я отличаваше беше вкусът ѝ. Разбирате ли, тя не можеше да яде каквото и да е животно, щеше да умре от глад преди да изяде някое обикновено полско мишле. Храната на лисицата трябваше да е вълшебна, така тя си въобразяваше, че един ден ще стане като Франки Фърбо или поне като господин Фокс. Тази лисица обикаляше заснежената тундра и се опитваше да открие най-вълшебното животно, с което да задоволи глада си. Естествено, имаше си и своите моменти. Когато беше прекалено гладна и единственото, което ѝ се изпречеше на пътя беше един глупав гризач, тя си внушаваше, че това е пееща мишка. Друг път намираше почти оглозгано, убито животно и решаваше, че ако не го доизяде, животното ще се превърне в зомби. Идеята беше да не умира от глад и поне засега ѝ се получаваше.
Един ден, докато се скиташе из гората, синята лисица срещна следния надпис върху голяма дървена ограда: „Влизането забранено!“ .
Мустачките ѝ потрепериха, на лицето ѝ засия усмивка, тя не можеше да чете, но се беше научила да разпознава подредбата на тези знаци, знаеше че зад тях се крие съкровище и много пъти беше унищожавала подобни съкровища. Прескочи оградата и внимателно, като се криеше зад дърветата и внимаваше за капани, се приближи до голяма ферма. Там видя цял един рай. Имаше зайци, кокошки, овце, мисирки, крави, коне и естествено няколко свинки. Облиза се, после се облиза пак, едва се спря да не тръгне и да си открадне нещо от голямата софра. Тогава някъде отстрани някой ѝ подсвирна. Синята лисица се обърна и видя най-мършавия вълк, който беше виждала. Той ѝ се изхили. Лисицата застана в отбранителна позиция – беше свикнала вълците да я нападат. Този обаче изпъна ръце към нея и ѝ каза да се успокои. Попита я дали не се точи на малките кокошчици. Лисицата не каза нищо, а вълкът продължи, че е по-добре да не се опитва, ако животът ѝ е мил. Фермерът, който притежава това място се славил със своята жестокост, след като убил всичките му братя и сестри, вълкът единак се принудил да стане вегетарианец, защото наоколо нямало нищо друго за ядене, освен корени само и само да запази живота си. Лисицата се отпусна. Разказът му продължи с това, че фермерът всъщност е магьосник и никое от животните му, не е обикновено. Кокошките ядяли само ядки, затова яйцата, които снасяли били с необичайна гъстота на вътрешността и твърдина на черупката. Славели се в целия окръг със своите вкусови качества. Овцете пък пасяли асфалт. Зайците се хранили само с яйцата на кокошките, а свинете с хищниците, които се опитвали да се докопат до фермата. Тези думи не накараха лисицата да се откаже, дори се настърви още повече. Ако имаше животни на земята, които да я превърнат във Франки Фърбо, то това щяха да са тези. Въпреки това тя се замисли, стана малко по-предпазлива. Реши да изчака нощта и да използва времето, за да измисли план. Вълкът ѝ предложи помощта си, но лисицата високомерно му отвърна, че работи сама. Оттегли се в гората и си намери удобна хралупа, в която да се скрие.
Вълкът се облегна на едно от близките дървета, бръкна се и извади пакет тютюн. Започна да си свива цигара, а щом го направи, хартиената тръбичка сама се изстреля в устата му, един от клоните се приближи, разтърка клечките си една в друга, докато не се получи огън. Той се наведе към топлинката и си запали, всмука дълбоко, наметна някаква дреха и се отправи към пътя. Там го чакаше спряла кола – беше от онези американски мускулести автомобили, които изглеждаха готино, гълтаха много, звучаха шумно, но в крайна сметка не вършеха кой знае каква работа. Вълкът се качи в Понтиака си от 77-ма и го подкара.
Стъмни се. Лисицата си беше припомнила най-опасните тактики, които беше използвала само в крайни ситуации. А тази вече, ситуацията щеше да е крайна. Излезе от хралупата, загря добре мускулите си и се затича към фермата.

четвъртък, 10 октомври 2013 г.

Жени

Никога не съм се кефил на романтиката, като цяло ако можеше животът ми да протече без любов щеше да е перфектно. Е, как? Аз съм хардкор и съм се постарал това да си личи от далеч. Никой не може да ми влезе под кожата, преодолявам загубата на хора толко ва лесно, сякаш е вадене на сопол и никой никога не ми липсва(от хората, макар че има някои доста да ги наречем badass сополи, дето обичат да се опъват). Да, ама не. Аз съм толкова чувствителен колкото всички останали, даже на моменти малко повече. А приятелите си обичам до ръба на бръснача. Нищо, че никога не го показвам. Всъщност ако погледнете блога ми ще видите, че 30% от нещата вътре са писани за жени, останалите 70 са писани поради липсата на жени. Когато обсъждах варианта да събера някои от тези текстове в сборник с илюстрации, дълго време се чудих дали да има заглавие и какво да е то. Тогава някои хора заядливо ми подсказваха с имената на бившите ми приятелки. Аз съм една безкрайна компилация от противоречия, но съм спокоен, дори не знам защо. Просто обичам жените до степен на някакво болестно състояние. Обсебен съм. Ако можех щях да си направя килими, трофеи, прибори и така нататък – всичко от женски части. Стоя, втренчвам се и се обръщам, когато и те се обърнат. Вися в някой бар, оглеждам всички и когато видя специалната - бам. Тя се превръща в богиня. Само че нямам смелост за нищо повече. Приел съм, че не ставам за разговор, затова не се и напъвам да заговоря някоя. Приятелите ми ме надъхват, предлагат ми съвети, готови ситуации, фрази и всичко. И алкохолът не помага само влошава положението – последния път я попитах „чувала ли си за епитафия бездумна“. Естествено, че е чувала, нали си наспамил половината свят със себе си.
Всичко на всичко ми се е случвало веднъж-два пъти да заговоря непознато момиче – пълен провал. Не знам на кой свят се намирам, не знам на какъв език говоря и всички знаци са ми неразбираеми. Потя се, дишам като при астматичен пристъп и в крайна сметка се прибирам сам и депресиран до нема и къде. Минават няколко часа, емоциите са поизветрели и вътрешният ми глас се обажда. Е, какво толкова, някакво си момиче, с какво е повече от теб, с какво те притесни, че се изчерви, като запалена цистерна с бензин, нищо и никаква пикла. Обаче вътрешните гласове са точно толкова трудни за слушане, колкото са трудни за преодоляване вътрешните страхове. До седми клас не можех да погледна момиче в очите. Първата ми целувка беше на шестнайсет. Първият ми секс, да не говорим... Развивам се постепенно и нанякъде. Може би един ден ще успея да сваля някоя мадама. И тогава всичко онова за което си мечтая ще е разрешено. Ще си направя килими от телата им, ще закача лицата им по стените си, ще си изплета пуловери от косите им и ще се търкалям по цял ден. Не знам как ще се справя с миризмата, но ще измисля някакви пестициди. Когато един пишещ човек се влюби в нещо и го използва са своя муза. Той иска да я покаже на целия свят по начина, по който я вижда, да я направи известна. По същия начин искам да направя известни всичките си музи. Не ми пука толкова за мен, но хората трябва да знаят за най-красивите устни, трябва да видят най-красивите очи и да усетят най-красивите тела. Иначе къде отива естетиката, губи се вкусът, губи се виното, губи се всичко.


сряда, 9 октомври 2013 г.

любовта на комара

Любовта на комара е сладка, червена и циркулираща.
Функцията й е да доставя вещества до разните там тъкани.
Тя достига до осем процента от теглото на индивида.
Любовта на комара поддържа любовта ми жива.

Спомням си първия път, когато я видях.
Изскочи от банята, докато си правех чай.
Любовта на комара се стичаше от носа ти.
Глупаво, но се беше блъснала във вратата.

Въпреки болката се смееше,
имаш най-красивата усмивка.
Дори когато е оцветена в червено
и има вкус на желязо.

Винаги си била безстрашна.
Дори когато подкара колелото по онова надолнище
и спирачките му октазаха.
Тогава и двамата се оцветихме в цвета на войната.

Беше вторият път и ти отново се смееше.
Облегнахме се един на друг и докоцукахме до къщата на баба,
където промихме раните и си сложихме лепенки.
От онези с картинките.

Последният път беше доста по-страшно.
Спомняш ли си как галих корема ти,
докато се опитвах да усетя ритането на детето ни.
Тогава любовта на комара изцапа роклята, между краката ти.

Спомняш си, това беше вчера.
Днес тя се стича в ръката ти, посредством тръбичка.
Всяка капка от любовта му е важна.
И само се моля – дано не влизат комари в стаята.


понеделник, 7 октомври 2013 г.

Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии

В три сутринта, се опитвам да заглуша онова крещящо мълчание, с думи.
Все още строя къщата си върху опашката на синия кит, който ме отвлече във водовъртежа си.
И когато азбуката ми свърши, най-вероятно ще спра да се случвам.
Но засега продължавам да нося новите си дрехи, да се клатя на музиката, да си карам колелото.
Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии. Обикновено завършвам с падане.
Все пак синините изчезват по-бързо от вътрешните страхове, от счупеното.
Затова нямам нищо за губене.
Затова се появявам навсякъде, където се сетя.
Затова лилавото в мен продължава да лилавее и да живее.
Щеше да е лесно да бъда предмет.
Да изпълнявам две-три прости функции, а след това да заспивам в килера,
до следващата седмица.
Неделя е, честита баня!
Земята се върти, с триъгълник на главата, а около нея са седнали, сякаш на трапезата,
няколко дебеловрати и една слаба дама. Плануват.
Не осъзнават, че са мъртви.
Грешка. Мъртвите са по-красиви.
Не виждат, че рогата на елените са паднали дървета, че въртележките са пространствено-времеви дупки,
че само реките умеят да чертаят и плануват. Не осъзнават.
Аз пък приближавам края.
И никога не довършвам нещата, които пиша.
Винаги свършвам с многоточие.
Защото обикновено завършвам с падане.
...

събота, 5 октомври 2013 г.

Омръзна ми да се прибирам сам в къщи



Гъдел.

...

Г.Г.

сряда, 2 октомври 2013 г.

ОКТОМВРИ


Дъждът и луничките ѝ...
имам нужда да напиша стихотворение за октомври
и тъй като всяко стихотворение за този месец
от годината, започва с дъжд, и моето ще е тако-
ва.
Дъждът - прощавам му, че намокри краката ми.
Всеки път си меня мнението.
Преди малко си казах, че никога няма да му
простя.
Октомври е като черна котка, спотайваща се
в ъгъла. Никога не знаеш в какво настроение е,
никога не знаеш какво действие ще предприеме,
или в колко часа ще те събуди.
Мислиш си, че си на крачка от лятото и всеки
момент може пак да се стопли, но само седмица
след това се убеждаваш, че си сбъркал. Ще се
стопли чак догодина. Ще искаш да се сгрееш,
ще си готов да изгориш и децата си за малко
топлина, но хайде не бъди радикален! Бъди
краен, но не прекалявай с набухвателите.
Октомври е времето между два сезона.
Обичам да настъпва това време.
Хората започват да смесват дрехите си, да се
губят в гардеробите си, да не знаят какво да
облекат, дали да е нещо зимно или пък обратно-
то. По това време на годината се разбира коя
жена се облича с вкус и коя не. По това време
на година бих си избрал половинка. И го правя
постоянно - в метрото, на работа, на улицата,
в интернет. Заглеждам се и избирам. Ти ще си.
Вчера си избрах жена, но не можах да я настигна
- имам къси крачета и колкото и бързо да махам
с тях, не мога да се движа бързо, колкото дъл-
гокраките ми съотечественици.
И така...

Дъждът намокри и последния ми ред,
листата са заспиващи и сиви,
гласовете будят само спомени в тъмното,
улиците вече не ни свързват, бездомните животни
се лутат от кофа на кофа,
всичко умира, всичко изчезва, стапя се с вятъра
но пластмасата е жива,
цъфти целогодишно в синьо, зелено, червено,
жълто, лилаво
и найлоновите торбички летят...

понеделник, 2 септември 2013 г.

the bucket list


Седя си вкъщи по бельо и празитирам,
като безценен диамант в калта.
Усещам как световното знание ме притиска, по цялата глава,
а ти ме караш да плача, заради това, че ям месо
Остави ме на мира!
Няма да съжалявам за нищо!
Световните войни отдавна приключиха.
Победителите написаха историята си,
тепърва ще преживяваме последствията.

Нямам велика фамилия.
Родът ми не е известен.
Искам просто да бъда
малко повече от това, което ми е отредено.
Да жертвам всичко, което имам, заради глупост.
Да се давя в младостта си, да преглъщам от лъжата.
Да бъда невеж и да се приближа до русалката,
която иска да ми изпие живота.
Трябва да опозная онази идея за любовта,
която увлича всички в себе си.
Трябва да разбутам мъртвеца с пръчка,
и да се уверя, че е изстинал.

А ти ме караш да плача, заради това, че съм крал на измислено кралство,
че искам да съм сам под дъжда.

Трудно е да се измъкнеш от себе си
и да се влееш, без интереси, в течението.
Родил си се без да вярваш на никого
и си повярвал на тези с храната.
Малките котенца правят така.
А ти се наричаш човек.
Криеш си мислите в тайна от другите, строиш се
и един ден си показваш творението. Излизаш наяве.
Всички знаят, че си просто каша
от която показваш чистите парченца.
Не, не искам да крия -
и аз съм като теб.
Колелото е по перфектно от двама ни,
Защото идеята му е чиста и правилна.
Защото е завършено.
Това, което правим ние е да падаме.
А когато падането свърши умираме.
Всички знаят, че след умирането няма изправяне.
Затова искам да тичам сега.
Да вярвам в нещо повече от хляба на масата.
Да давам воля на водовъртежите в главата си.
И да бъда диамант в калта.
Не ме карай да плача, за това, че вярваш на нещо измислено,
защото аз съм този, който измисля истории,
и аз съм този, който ще бъде пречистен от дъжда.


петък, 30 август 2013 г.

Без сигнал

“Хората трябва да сложат край на войните, или войните ще сложат край на хората.“
Не си спомням кой е казал тези думи, но със сигурност не са толкова преувеличени, колкото някои хора твърдят, особено когато в днешно време има десетки хиляди ядрени глави на различни точки по света, чакащи да бъдат насочени и изстреляни. Иран е в процес на произвеждане на ядрено оръжие и експерти твърдят, че до година-две те ще имат готов резултат. Всички знаят за военната мощ на Русия и САЩ. Северна Корея вече прави първите си опити. Светът все повече заприличва на бомба с часовников механизъм(де да беше портокал), на която й трябва една малка искрица, за да се детонира.
И разсъждавайки над това се сетих за историята на един познат. Прочетете я. Ако не друго, поне ще се научите как да си направите бомбоубежище.
Този мой познат се казва... да речем Анди, защото ако има лица и събития в разказа, които се доближават до истински такива в реалносста, то това е абсолютна случайност. Спомням си, че се запознах с Анди в един бар. Приятелката му, по онова време, беше чела блога ми. Беше споделила няколко мнения за мои разкази и оттам на сетне, вече бях длъжен да я поздравявам всеки път като я видя. Та тя ме запозна с него. Това е епитафията, разказвала съм ти за него. Той поклати глава, направи се, че се сеща за какво става въпрос и ми подаде ръка. Не изглеждаше впечатлен, дори напротив, вниманието му постоянно беше отнемано от телефона му. Не исках да надничам, но беше невъзможно, тъй като размахваше апарата си наляво и надясно. Прекарваше вечерта си в туитър. Стана ми любопитно какво толкова има там и когато го издирих в сайта и го последвах, видях, че пише статусчета за хората които го заобикалят. Пикантерийки. Не ми стана интересно, затова и не обръщах внимание на постовете му. Анди беше криейтив директор в столична рекламна агенция. Някои не знаят какво е това, други си представят някакви дъртаци на тази длъжност, но не. Анди беше на 29 и вече 5 години си скъсваше задника от бачкане, за проклетата фирма. Първо започна като копирайтър, но креативността и работохолизма му го издигнаха бързо в кариерата. В общи линии се занимаваше с реклами, не ми се обяснява, защото все някой ще ме изкара некомпетентен, затова продължавам нататък.
По онова време още си търсих поле за изява. Търсих си подходяща работа и след като не успях да си намеря такава по специалността, не можах да се реализирам, като сценарист, реших, че имам достатъчно идеи, за да бъда копирайтър. Пробвах в няколко рекламни агенции, но не ми мина номерът, затова веднага щом приятелката на Анди ми разказа с какво се занимава, реших че трябва да действам и да вляза в полезрението му - да ме вземе в агенцията си. Отидох при него, пуснах някакви тънки шеги и се залафихме. Остави телефона си за малко. Не ми беше особено интересно, защото дългите години в агенцията му бяха изпилили мозъка, но се правих, че ми е фън. Явно реши, че го харесвам, като човек, защото още на следващия ден ме добави във фейсбук. Оказа се, че местата за копирайтъри в агенцията им са заети и аз се сдобих с още един досадник във фейсбук, без да имам никаква изгода от него. Но пък, ако не беше той, нямаше да я има тази история, която започва сега...
Един ден Анди се събуди и започна с нормалните за него неща - сутрин. Отиде до кухнята, направи си кафе, сръбна го на бързо, дръпна половин цигара на бързо и изтича до тоалетната, за да пусне едно .. на бързо. Излезе освежен от банята и пусна киндъла си. Той автоматично го отведе в приложенията на няколко новинарски вестника, където Анди се запозна с новостите по света и у нас. Пореден ден на протест, пореден гаф на правителството, все поредности, за които на него му беше писнало да чете. Една новина му привлече вниманието. САЩ обмисля възможността да удари Сирия, Франция подкрепя подобно развитие, Сирия възнамерява да отвърне на удара. По всичко изглежда, че щатите възнамеряват да си колонизират още една държава, или поне така си помисли Анди. Отвори следващата новина и видя, че българското правителство няма нищо против да даде достъп до летището в Сарафово, за бази на НАТО. Това щяла да бъде най-близката точка на НАТО до Сирия. Анди се замисли. Извади телефона си и влезе в гугъл. Разстоянието от България до Сирия е 1961км. Обсегът на ракетите земя-земя достига до над 5500км. Като тези със среден обсег достигат до 4800км. Тоест една средно-скъпа ракета би ни видяла сметката. Според Анди ние щяхме да бъдем първата мишена на Сирия, след като сме най-близката точка на НАТО до нейната територия. Трябваше да се действа бързо. Войната дебнеше зад ъгъла. Той се обади на приятелката си, после на роднините за които го беше грижа, но всички му се изсмяха, очаквано. Никой не вярваше, че такова нещо може да се случи тук. Той им даде за пример атентата в Сарафово преди година, но те му отговориха, че няма страшно, тъй като не са еврейчета. Никой не искал да убива българи. Били сме незначими. Колкото и да беше съгласен с думите им, нещо отвътре му подсказваше, че ще ни се случи случка. Започна да предупреждава и с постовете си в туитър, но постепенно, хората го изоставиха и спряха да го следят, като маркираха статусите му със спам. Анди остана сам, но не и безсилен. Реши, че като не му вярват, ще страдат. Влезе в интернет и се опита да намери някакъв самоучител за бомбоубежища. Нещо което можеше да направи бързо и евтино. Всички варианти, до един изглеждаха трудоемки и скъпи. Накрая се спря на един. Трябваха му само лопата, брадва, кирка и желание за работа.
Анди не изключи възможността да греши, затова продължи да ходи на работа. Пред колегите си се опитваше да пази самообладание и да не се издава, защото трябваше да задържи работата си, каквото и да стане. Спазваше всички срокове, ходеше навреме и си тръгваше в секундата, в която работния му ден свърши. Тогава се отдаваше на новото си занимание. Връщаше се вкъщи и започваше да копае. Всяка вечер от 18:30 до 23:00ч. Анди прекарваше в градината на майка си. Първоначално избра най-отдалеченото място от къщата им, за да не се срути върху убежището. Чудеше се колко голяма трябва да е дупката, защото навсякъде в самоучителите пишеше, че колкото е по-дълбока, толкова по-добре. След няколко дни имаше дупка голяма приблизително 3 на 3 метра. Реши, че тези размери го устройват и мина нататък по плана. Трябваше да намери дървени трупи, за да покрие дупката с тях. Качи се в колата и отиде в близкия парк през нощта. Там с брадвата свали няколко млади дървета, които поизчисти и натовари върху колата. Върна се обратно и нареди трупите върху дупката, така че да имат опора от поне половин метър от всяка страна. Тоест частта от дървото, която стъпва на земята, беше половин метър дълга. Прозинките между трупите запуши с листа и парцали, а накрая изсипа изкопаната пръст отгоре. Опита се да я натрупа на поне метър височина, заглади отгоре и обърса морно челото си. Бомбоубежището беше готово. Сега трябваше да помисли за някакви глезотийки, като легло, провизии и интересни занимания, защото понякога бомбандировките траеха часове. Анди отиде до близката бакалия и купи консерви, бисквити и всичко, което не се разваля, ако го държиш извън хладилника. Върна се и ги струпа в дупката. Сети се нещо и ги извади. Бутна малко пръст вътре и с лопатата оформи купчината като легло. Влезе в къщата и се върна с няколко одеяла, които постели вместо матрак. Хвърли обратно провизиите и помисли за някакво забавление. Телефонът му иззвъня. Имаше нов последовател в туитър. Измисли го. Щеше да се занимава с интернет. Това чудо нямаше как да свърши – има го навсякъде в големи количества. Анди беше доволен. Възвърна си старото добро настроение, започна да излиза с приятели, виждаше се всеки ден и с приятелката си.
Междувременно САЩ нахлу в Сирия, естествено не по земя, а по въздух. Самолетите излизатаха от базата в Сарафово, пускаха по няколко бомби над предварително подбрани обекти и се връщаха обратно. Русия и Китай осъдиха военните действия, единствено защото, САЩ щяха да увеличат влиянието си, в близост до тях. Бяхме ли близо до трета световна? Не знам, но Анди се опитваше да накара някой от близките си да му повярва. У нас протестите продължаваха. Всички се чудеха как да свалят Орешарски и бомбите хич не ги интересуваха.
В почивния си ден Анди се събуди от мяученето на котката. Избърса плюнката от устата си и погледна навън. Преобладаваха облаци, а сивотата никак не отиваше на почивните сутрини. Анди се намуси в отговор на небето. Отиде до кухнята, сложи храна в купата на котката, направи си кафе, изпуши цигарата си до половина и изтича до тоалетната. В този момент сирените завиха силно. Някакъв механичен глас съобщаваше, че това не е учение, не бяха проби на системите, беше си военно положение. Анди вдигна гащите си и изтича до телевизора. Вървяха извънредни емисии по всички канали. Срещу България летеше ракета и нищо не беше в състояние да я спре. Военните се опитали да я взривят в онези ракети, с които разбиват облаците, когато има опасност от градушка, но акцията нямала успех. Единствената надежда била в противоракетните установки в няколко военни бази. Водещите на новините призоваваха всички граждани да се скрият в мазетата си. Анди взе телефона, опита се да се свърже с родителите си, но всички линии бяха заети. Цяла България звънеше и говореше. Накрая успя да се свърже. Баща му му каза, че съжалява, че не го е послушал. Анди му отвърна, че това няма значение. Каза му да се скрие в мазето на сградата, в която се намираше офиса му. Баща му го увери, че майка му е наред. Тя беше учителка в едно от столичните СОУ-та и щеше да се скрие заедно с учениците в училищното бомбоубежище. На Анди му стана една идея по-спокойно. Каза на баща си, че трябва да говори с приятелката си и затвори. Новинарите съобщиха, че остават три минути докато ракетата удари земята, те напуснаха столовете си и кадърът остана някак празен. Никой не говореше, на екрана имаше просто картина, висяща в нищото, чакаща да бъде прекъсната от взрива. Анди се насочи към творението си. Звъня няколко пъти, докато се свърже.
Признавам, приятелката му беше вкъщи и покрай заниманията ни, замалко да пропуснем цялото нещо, но сирените ни прекъснаха. На няколко пъти му се подигравахме какъв кретен е, но пичът се оказа прав. И сега тя му плачеше колко е уплашена и самотна. Той я пита дали е наблизо, а тя му каза, че няма как да стигне за 3 минути, защото си е у тях. Той я посъветва да слезе в мазето, а аз хванах телефона и я задърпах по стълбите.
Анди се скри в убежището, което сам беше издигнал и се опита да запази спокойствие. Беше сигурен, че ще оцелее, но не беше сигурен за близките си. Отдалечи се от мислите, които щяха да взривят главата му и се сля с тишината. За пръв път я забеляза, а тя цареше вече няколко минути. Никога не беше чувал такова нещо. То нямаше и нищо за чуване, но никога не беше ставал свидетел на подобна тишина. Чакане нещо да се случи, сякаш всички са се предали, не са могли да измислят по-добър вариант и просто са се скрили. Може би накрая само това ти остава. Анди се огледа, намери фенерчето и го включи. Всъщност му беше доста удобно. Беше си направил и система за вентилация, с която въздухът му да циркулира. Легна върху одеялата и внезапно тишината беше прекъсната от силен тътен. Нещо пресветна и в продължение на няколко секунди Анди усети адска жега. Тътенът утихваше, но започнаха да се чуват падащи дървета, хвърчащи предмети, аларми на коли. Това, което го изненада беше, че не чу нито един писък.
След няколко минути, когато всичко свърши, Анди вече не издържаше, искаше да излезе и да намери всички, за които го беше грижа, но беше прочел, че не трябва да се показва поне час след взрива, защото все още падат предмети и части от сгради и може да пострада от най-малкото нещо. Реши да изчака и отвори единия пакет с бисквити. Захрупа първата и след няколко минути вече го беше преполовил. Сети се за телефона си и се опита да се обади на някого, но нямаше сигнал, нямаше и интернет. Опита се да се свърже към домашната си мрежа, но телефонът му изобщо не намираше такава, не намираше нищо, сякаш всичко над главата му се беше изпарило. В гърдите му затуптя някаква болезнена буца. Нямаше значение, дали е безопасно, трябваше да излезе, за да се увери, че всички са добре. Махна капака на входа, показа се и се втрещи. Повечето дървета бяха повалени, от къщата им бяха останали само носещите стени, колите наоколо бяха обърнати по таван и нищо не помръдваше. Чуваше се само вятърът. Анди сметна, че е безопасно да излезе и в този момент се чу някакво пукане и скърцане, къщата на съседите му рухна право в скривалището му. Образувало се беше нещо като свлачище, защото в стремежа си да бъде по-далеч от дома му, Анди беше изкопал дупката в близост до къщата на съседите си. Инстинктът му беше спасил живота. Извади телефона си и тръгна да дири обхват или поне малко интернет. По пътя не можа да разпознае нищо, лицето на квартала, който познаваше от малък, се беше променило. Не срещна и никой оцелял, нито пък се чуваха писъци, сякаш всички бяха изпепелени от взрива. След малко над главата му мина военен хеликоптер. Той започна да крещи, да маха с ръце, но машината продължи по пътя си. Всички стълбове от електропреносната система, бяха или на земята или изкривени от ударната вълна. Нямаше как да има и електричество. Анди не знаеше какво да прави. Първо помисли да намери родителите си, но те не бяха сами щяха да се оправят, а и са големи хора. Реши да тръгне към дома на приятелката си, тъй като помисли, че тя е там, сама. Трябваше да постъпи джентълменски, да бъде рицар. Откровено беше сбъркал, тъй като тя беше у нас. Кофти начин да разбереш за изневярата на любимия човек.
След час пеша, Анди вече беше на жълтите павета, мина покрай народното събрание, или поне каквото беше останало от него, а там Орешарски стоеше на дървен престол рамбоподобно, с разкъсан костюм, обгоряла на места коса, с петна кръв по лицето, но цял и жив. Дори бомбата не беше успяла да го свали от властта. Анди продължи нататък и след малко вече беше пред сградата, където живее приятелката му. Тя беше напълно разрушена, а да се рови в останките, за да я намери беше немислимо. Хрумна му да се разкрещи и да започне да хвърля камъни, докато се укроти и клекне в развалините. Да се разплаче и да закрещи с вдигнати ръце към небето. Но това не беше филм, беше наистина, пък и не я обичаше толкова. Разрови няколко камъка с крак, без да влага особено усилия и нещо привлече вниманието му. Всеки път, когато приятелката му излизаше, тя скриваше ключа си в чифт скъсани обувки, които седяха пред входната им врата. Така беше сигурна, че няма да ги изгуби никъде. Точно този чифт беше изровил Анди, или поне лявата маратонка. Той я повдигна замислен и откри ключовете й вътре. Пусна маратонката на земята и направи последен опит да открие интернет. За него вече беше ясно какво става. Отиде на градинката на Кристал, седна на една от пейките. В краката му се търкаляше разцепената глава на Стамболов, а Анди сърчваше ли сърчваше без никакъв резултат. Няма интернет, няма любов, няма свят. Не знаеше какво да прави, беше свикнал да открива всички отговори в гугъл. Той му помогна да разбере за войната, той му помогна да си построи бомбоубежище, а фейсбук го беше запознал с приятелката му. Без интернет Анди загуби мотивацията си да живее, отказа се, не защото се беше предал, а защото не знаеше какво следва, какво трябва да направи. Нямаше самоучител в развалините, нямаше и сигнал.


сряда, 14 август 2013 г.

Friend of the Night

Изписах върху себе си хиляди неща и пак всичко е измислено, фалшиво и пресилено.
Опитах се да бъда Галахад, от просяк да се превърна в крал, от момче в мъж, но няма как да те коронясат, докато яздиш дървена тояга, освен ако не искаш бодлив венец, освен ако не искаш да си краля на глупаците. Това го може всеки - всеки ден. Не ми е отредено да пазя Граала, да се докосна до него, да го видя дори. Не вярвам в него, и във виното не вярвам. Нищо не остана, мога да мечтая.
Помня само разстоянието между зъбите й, помня големината на гърдите й, помня че й обещах жираф за някой от рождените ѝ дни. Не изпълнявам обещания. Мисля, че това е нещото, което трябваше да напиша върху себе си, първо. Човек трябва да се запознава с хората с предупреждение, а не с името си. Например „Внимание, опасност, аз изневерявам“ или „Приятно ми е, пускам тихи, но много миризливи газове.“ Така няма да има разочаровани, няма да има наранени, нито неприятни изненади. Такова предупреждение трябва да си сложа на оградата, точно до надписа „Високо напрежение“.
Какво да се прави, не можах да я спася от бедност, не мога да се грижа за брат си, даже на моменти се получава обратното. Не можах и да осигуря спокойни старини на родителите си, защото всеки ден от някъде се появява някой, който да ми каже, че не съм прав, да ме спъне или просто да ми застане на пътя. Не можело да се живее в измислен свят, не можело да се живее по собствени правила, не можело да не се съобразяваш с другите. Като гравитацията, искаш или не, се съобразяваш с нея, защото в противен случай ще си разбиеш главата.
Един ден ще им се извиня на всички, ще се приближа до тях, ще ги погледна в очите, за да поискам прошка, че съм им попречил за каквото и да е, после ще ги бутна от високо, за да станат на кайма, за да изпитат на гърба си капка от собствената им гравитация, за която постоянно говорят. Дотогава ще стискам зъби и ще си пускам асансьорна музика, когато са пред очите ми. Абсолютен контрол.
Никой досега не ми е помагал да се влюбя. Винаги е било по собствена инициатива. Като се замисля даже, повечето хора са ми пречили. Особено като те сметнат за специален и тогава супер много искат да се влюбиш в тях, да се помислят и те за специални. Обаче мама и татко са ми казвали никога да не се качвам в колите на непознати, освен ако преди това някой от тях двамата не ми е позволил. И тогава на онези им давам избор. Показвам им къщата, в която живея и чакам да вземат решение - ще останат навън, ще си тръгнат или ще влязат вътре. Ще изберат да ми бъдат приятели, непознати, или кучето в колибката на двора. Май всички избори са изначално грешни. Като испаноезичните филми – звучат някак сбъркано.
Ето това ми е в главата в един през нощта. Лягам да сънувам.