Въображаем разговор с човек в униформа

Лежа си тук в леглото и тихичко си повръщам в един син леген. После отварям тетрадката и започвам да водя въображаеми диалози с полицаи от протестите.
- Кой си ти, ве, лек?
- Аз съм най-големия ти кошмар!
- Ми аз не сънувам.
- М.. всички сънуват. Само че някои не го осъзнават.
- Ти много умен ще излезеш за кошмар, бе.
- Не се занасяй, момченце. Давай си личната карта!
- Пак те питам, кой си?
- Не виждаш ли, виж пагона! Полицай съм.
- Искам служебна карта да видя, нещо, значка, номер, знак, подпис, снимка, кръвна картина.
- Ще ти дам една кръвна картина, ей сега, като целунеш стената.
- Ама не, замисли се, ако можеш, обличам сега една униформа и както всичките сте от различни градове и не се познавате, нямате отличителни знаци. Супер бързо ставам един от вас. Имам достъп до домовете на хората, до личните им документи, вещи. Мога да крада, да ритам, да събарям безнаказано, защото нося униформа. Никой няма да ме заподозре.
- Обърни се.
- Ама какво правиш?
- Слагам ти белезници.
- Защо?
- Току що разкри пъкления си план. Предовратявам бъдещо престъпление.
- Ти да не си Том Круз, бе? Това да не ти е "Специален доклад"?
- Върша си задълженията.
- Леко само, леко! Няма ли да ми прочетеш правата?
- Не знам. Аз съм въображаем, не знам дали в България се четат права при задържане.
- Имаш право. Ти за кого гласува май месец?
- За зелените.
- Да, бе!
- Сериозно.
- Това ме изненада повече от ареста.
- Ти си мислиш, че ние не разсъждаваме, че сме платени, празноглави каски, изпълняващи заповеди.
- Е, в интерес на истината, така си мисля. Не че да гласуваш за зелените ти пълни особено много главата. Но е някакво раздвижване.
В този момент до полицая се доближи възрастна дама. Подаде му българското знаме и попита:
- Извинявам се, това ваше ли е?
Полицаят се отдръпна.
- Не е мое.
- Не е вашето знаме?
- Не.
- Значи не сте българин?
- Българин съм.
- Значи това е вашето знаме.
- А, бе, много хитри сте станали всички в тая глава, бе! Излизам.
Полицаят освободи момчето от белезниците и свали каската си, хвърли я на земята и се отдалечи в малката уличка. Някакво малко момиченце го догони.
- Изпуснали сте си шапката, господине!
- Пусни ми каската, ве, изрод, малък!
Полицаят изтръгна каската от ръцете на детето и за втори път я хвърли нанякъде. Силуетът му се отдалечи и изчезна постепенно в светлината на залязващото слънце.