сряда, 1 февруари 2017 г.

Храбрият леген


Храбрият леген бил жълт и правоъгълен. Цял живот мечтал за подвизи, но най-смелото нещо, за което бил използван било да лежи под леглото на притежателя си, евентуално ако се наложи да запази килима и чаршафите сухи след някой пиянски запой. По-често стоял с главата надолу в банята, за да играе ролята на ниско столче. Вече бил загубил надежда, че собственикът му ще се окаже приключенец и тайничко си мечтал да се роди наследник, който да използва жълтото му тяло като щит във войната на таралежите. Минали години, собственикът му бил все така без потомство, но за сметка на това остарял значително. Храбрият леген се превърнал в цукало.

вторник, 31 януари 2017 г.

Какво изгледах/изчетох през януари?

Ето я статистиката. Не ми е от най-силните месеци, особено откъм четенето, но за мен е по-учудващо, че е имало дни в които не съм гледал нищо.

All caps, bold: MOVIE
All caps: TV SERIES
All italics: Book
Quotation marks: “Ballet”


01/01 HOUSE M.D., RICK AND MORTY, THE WORLD’S END;
02/01 PLANET EARTH II, TICKLED, The Hero with a Thousand Faces;
03/01 PLANET EARTH II, HOUSE M.D., THE TRUMAN SHOW, GENIUS;
04/01 PLANET EARTH, THE LAST MAN ON THE MOON, LOUIS CK: LIVE AT THE COMEDY STORE, HOUSE M.D., A VERRY MURRAY CHRISTMAS, INTO THE INFERNO;
05/01 WHITE RABBIT PROJECT, PLANET EARTH II;
06/01 POKEMON THE SERIES XY, THE GRAND TOUR, THE AFRICAN DOCTOR;
07/01 “The Nutcracker”;
10/01 ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА;
11/01 ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА;
11/01 TABOO, ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА;
12/01 ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА;
13/01 ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА, CHRIS D’ELIA – INCORRIGIBLE;
14/01 LA LA LAND, THE GRAND TOUR, HOUSE M.D.;
15/01 BREAKING BAD, MOONLIGHT;
16/01 BREAKING BAD, HOMELAND;
17/01 ГОСПОДАРИ НА ЕФИРА;
18/01 TABOO;
19/01 BREAKING BAD;
20/01 BREAKING BAD, RICK AND MORTY, THE GRAND TOUR;
22/01 BREAKING BAD;
23/01 SATURDAY NIGHT LIVE, HOMELAND;
24/01 NEAL BRENNAN'S LIVE SOLO SHOW 3 MICS;
25/01 BREAKING BAD;
26/01 THE PARAFFIN PRINCE, How To Lie With Statistics;
27/01 THE GRAND TOUR;
29/01 KUBO AND THE TWO STRINGS;
30/01 DEAD POETS SOCIETY;
31/01 HOMELAND;

понеделник, 10 август 2015 г.

Мъртъв съм колкото сърцата ви - 1ва част



Има един мъж, който колекционира човешки сърца. Виждали ли сте го? Появява се с черен Кадилак Елдорадо от 78-ма. Обувките му са винаги идеално лъснати, а черният му костюм е все едно сега излиза от химическото. Винаги носи синя или червена риза, под сакото. Синя, когато взима мъжко сърце и червена в другия случай. Отваря дълбокия багажник пред къщата ти и се спира на прага. Дори няма нужда да чука, защото ти го чакаш от седмици. Взима туптящата болка от ръцете ти и те оставя празен. Звучи гадно, но всъщност е яко. Все едно се носиш в космоса без скафандър, и без да ти се пръсва главата. Той не идва неканен, идва когато имаш нужда от него, когато го извикаш. Има си специален телефон в указателя, точно до тези на погребалните агенции. Ами то, да си наранен в любовта си е почти като да си умрял. Само че е по-гадно, 'щото умрелите поне отиват в рая, а ти си седиш у вас или още по-зле, трябва да ходиш на работа.
Запознах се с него в бара на чичо ми. Една вечер реших да разпусна след работа и се отбих при него. Седнах до някакво пиянде заспало над пиенето си и си поръчах наливна бира, защото всичко друго ми беше прекалено скъпо, нищо че е роднинско. Малко след мен дойде и събирачът. Явно имаха някаква уговорка с чичо ми, защото в момента в който мъжът седна, барманът сложи пред него празна чаша за текила. Колекционерът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка кафява бутилчица. Напълни шота и го гаврътна. Плати на бармана, все едно беше пил йегер. Стана ми любопитно и го попитах направо какво пие… А той все едно беше глух, не последва отговор. Приближих се до него, докато наливаше втория си шот. Викам му пак какво пиеш, а той само се извърна към мен и гаврътна и другия шот. Надвесих се и помирисах чашата. Миришеше на сироп за кашлица. Попитах го дали има проблеми с гърлото, а той ми отговори, че е имал тежък ден и не желае да разговаря. Отдръпнах се. В крайна сметка и моето нахалство си има граници, а и аз имах тежък ден и реших да уважа желанието му да остане сам. Не че стоя още много време. Тръгна си веднага след третия шот. Попитах чичо ми, каква му е играта на тоя, а той ми отговори, че не иска и да знае. Разбрали са се да не го заговарят и просто да му слагат празната чаша. Продължих да си мисля за тоя тип…
Прибрах се при приятелката ми. Разговорът ни премина нормално, пита ме къде съм бил и защо не съм се прибрал право при нея, аз ѝ отговорих, че съм имал работа и са ме задържали, после тя ме попита защо мириша на бира, а аз ѝ казах, че съм пил бира в колата на връщане. И дума не отвори, защо съм пил зад волана, докато карам. Само това я притесняваше, че не съм се прибрал веднага. Много си обичам приятелката. Тя е от онези момичета, които предпочитат да си седят вкъщи, обожават да готвят, да чистят иии да обръщат внимание на пишката ти, сякаш всяко тяхно действие е ритуал изпълнен в нейна чест. Обаче всичко това си има едно условие - трябва да си залепен за тях, когато не си на работа. Напоследък се опитвам да се отлепя, защото започвам да се задушавам…
Та, прибрах се вкъщи и тя естествено ми беше сготвила най-вкусната вечеря – пълнени чушки с кайма и ориз. Беше ги направила точно както обичам – с повече кайма. Някои биха ги нарекли пълнени чушки с кюфтета. Седнах на земята, защото така се хранехме, тя ми донесе салата, наля ми ракия, а когато приключих с тях ми сервира и вечерята. През цялото време беше само по готварска престилка, а отдолу гола. Така обичаше да ходи в къщи моята приятелка. Как да не я обичаш? Не знам дали от салатата, от ракията, или за това, че ходеше гола, ми дойде такъв апетит, че изядох двойна порция чушки. Слюноотделях като животно. После си взех бърз душ и се тупнах в леглото, без да се подсушавам. Беше ми толкова тежко, че част от мен искаше да стане и да повърне, като манекенка след официална вечеря. Лежах и си мислех за събирача на сърца. Гледах тавана малко. После дърветата навън, опитах се да се разсея с телевизия, но в крайна сметка успявах да мисля само за него. Приятелката ми влезе. Легна до мен и вкара ръката си в гащите ми. Усетих набръчканата ѝ кожа - ръцете ѝ бяха гъбясали от цялото миене на чинии, а и май че от тях не ѝ беше останало време за баня, защото косата ѝ миришеше на готвено. Докато си играеше с мен, гледах тавана и си мислех, че може би трябва да я отменям в някои кухненски задължения. Нищо не ми пречи да мия чиниите, а после и на мен щеше да ми е по-приятно. Или направо да купя една съдомиялна… Ааргх! Обичам си приятелката! Определено знае какво да прави и в кухнята, а тук в леглото е още по-добра. Обърнах се и пак се сетих за събирача. Имаше нещо обаятелно в този образ и не можех да спра да мисля за него. Трябваше да разбера на всяка цена с какво се занимава… После съм заспал.
Когато се събудих на сутринта, хвърлих чаршафа на земята. Така обичам да правя. Хвърлям го и започвам да разглеждам човека до себе си, така най-лесно го запомням. Така виждам и разликите, които се получават в процеса на живеене. Всяка сутрин оглеждам дали гърдите ѝ са се променили, дали лицето ѝ се е набръчкало, дали бедрата ѝ са напълнели. Аз съм като един телесен инспектор, който инспектира жена си ежедневно. След като я огледам, започвам да си играя с нея. Първо си играя с пиърсингите на гърдите ѝ, после с този на пъпа, а накрая с този най-долу по редицата. После нещо ме сритва в корема, понякога тя, друг път метаболизма и изтичвам в тоалетната. Чушките с кюфтета влизат по-лесно отколкото излизат, особено когато са имали повечко люто в тях. Оправих се и излязох за работа.
На работа всичко изглеждаше нормално. Маркетолог съм. Ако на някой не му е ясно, имам взимане даване с рекламата на фирмата, продажбите, маркетинга и дистрибуциите. Звучи помпозно, но не е чак толкова велико, колкото изглежда. Даже ми е омръзнало до болка и не ми се говори за това.
Към края на работния ден ми се обади едно аверче. Преди бяхме много близки, ама напоследък сме се поизгубили покрай ангажименти и неща. Предложи ми да пием по бира, а аз му казах, че максимума ми е една, защото ще си имам проблеми вкъщи. Съгласи се.
Видяхме се в бара на чичо ми. Влязох по същото време като предния ден, пияницата отново беше заспал над чашата си, а аз за пореден път седнах до него. След малко се появи и моя приятел. Зарадвах се да го видя, не бяхме излизали от месеци. Седна до мен, а разговорът тръгна лежерно, кой как е, защо е, доволен ли е от живота, докато не заговорихме за моята. Той винаги е бил настроен срещу нея, може би и заради това се отдръпнах напоследък. Пак ме пита няма ли да я зарязвам. Не ми ли е писнало? Че като ми смучела пишката, ми била пиела мозъка. Казах му да млъкне, защото ми се прииска да му разбия устата. Не понасям да ме настройват срещу хората, още повече тези с които си деля леглото. В този момент влезе и събирачът. Аз спрях да слушам приятелчето и погледът ми залепна за черния костюм на мъжа. Гледах го как сяда, как сипва от шишенцето и как пие. Аверчето ми разбра, че не го слушам, обърна се и ме пита какъв е случая. Казах му, че съм го виждал и преди, разказах му за шотовете със сироп за кашлица, а той прихна да се смее. Пиянката до нас се разбуди. Отвори очи и гаврътна на екс пиенето си, веднага щом фокусира, кой стои пред него. Изглеждаше сякаш позна човека отсреща. Изчаках събирачът да изпие и трите си шота и реших да разпитам този дали знае нещо. Пияндето се засмя, учуди се, че не знам кой е бил този. Пита ме дали не съм страдал от любов. Аз му казах, че никога не ми се е случвало. Той поклати глава и каза, че това е събирачът на сърца. В общи линии ми разказа историята, която и аз ви разказах. Само че добави още някакви фантасмагории, на които аз не вярвам. Че бил брат на смъртта, че се хранел със сърцата на хората и разни такива. Още малко щеше да каже, че си прави компоти и консерви за зимата. Хаха. Да кажем, че събирачът е странен персонаж и историята му, му отива на външния вид ама чак толкова... Приятелят ми беше впечатлен от историята. Дори поиска координати и така нататък. Базикнах го, че някоя мадама му е забила ножа, а той се оправда, че било за приятел. Вярно беше за приятел…
На следващата сутрин хвърлих чаршафа. Приключих с ежедневната проверка. Поиграх си с жената на живота ми, минах през кенефа и тръгнах за работа. Отворих вратата и с първата крачка се нанизах. Събирачът стоеше срещу мен с протегната ръка. Беше стоял там няколко часа, докато изляза. Ръката му влезе в мен и взе каквото му трябваше. Не знам дали знаете какво е болест за ушите, но за мен това са всички онези неприятни звуци, които съществуват. За един миг, ги чух всичките. Усещането да ти извадят сърцето е все едно да ти ампутират наведнъж зрението, слуха… а, бе, всички сетива... и толкоз…
Обърнах се. Тя видя гърба на събирача. Аз видях лицето ѝ. Попита ме кой е бил този, а аз не можах да ѝ отговоря. Тогава се приближи към мен и ме целуна. Не усетих нищо. Все едно две страници от вестник се втриха една в друга – сухо и скучно.

Край на първа част


четвъртък, 30 юли 2015 г.

Цял ден



Завиждам на онези, които виждат великия замисъл зад всичко.
Завиждам им, когато се вдъхновяват от книга, от филм, от жена.
Завиждам им когато съумеят да изразят вдъхновението си върху лист хартия, върху пианото или платното, или даже и в статус във фейсбук.
Завиждам им, когато намерят великия смисъл в спящото бебе, в новата поезия или в няколко парцала закачени върху абсурдно слаби жени.
Завиждам на онези, които излизат от банята и усещат капките по гърба си, които слушат емоциите си и успяват да чуят чувствата си.
Завиждам на хората, чиито идеи се появяват като гръм от ясно небе, и на онези другите, чиито идеи идват редовно и последователно.
Завиждам на пчеларите за търпението и отдадеността към насекомите.
Завиждам на фотографите, които успяват с една снимка да разкажат история.
Завиждам на поетите, които умеят да описват любовта си с думи.
Завиждам на смъртта, защото след толкова години на сцена, тя все още успява да изненадва и да бъде неочаквана.
Завиждам на онези,за които "Добре" е равно на "Отлично".
Завиждам на хората, за които няма значение разстоянието.
Завиждам на онези, които не се страхуват от мечки, на онези, за които една мечта е достатъчна, за да са щастливи, на тези, които умеят да убиват без да му мислят много, на онези, които имат смелостта да летят с парче плат и на онези, които само пари им трябват, за да са цветущи.
Завиждам и на птиците...
Ама от завистта се погрознявало,
по-добре да спиш,
дори и да няма спомен от това...


сряда, 29 юли 2015 г.

Момичето с цветята и тенекията




Заставам на мястото на срещата - уговорихме се да се чакаме навътре в гората. Трябваше да вървим по пътеката и да спрем точно на стотния бор.
Чувствам се все едно съм на прага на вратата ѝ и ще се запознавам с баща ѝ. Сигурно всички, които се страхуват от мечки и са навътре в гората се чувстват така.
Вълните на притеснение ме бият по главата толкова силно, като високо налягане, сякаш съм под вода, докато дишането ми е нормално. Не плуват риби наоколо или поне не виждам такива така че явно си въобразявам...
Не разбирам защо се потя така, сякаш ще се разтопя след малко и ще текна по надолнището. Чудя се дали ако се случи и потека под вратата ѝ, ще се смята за влизане с взлом, дали баща ѝ ще го приеме добре или ще реши да ме застреля. Хаха, успех. Досега никой не е успявал да убие течност с пистолет. Ама каква врата, каква течност, аз съм навън под слънцето. И от жегата зърното ми започва да кърви. Имам този проблем, когато съм притеснен и е топло. Хубавото е, че тениската ми е бяла и вертикалната червена черта изглежда като добре премислена щампа. Само червеният кръг около гърдата ми ме притеснява и започва да сърби…
Опасявам се, че когато дойде ще е твърде късно, ако почакам още малко от мен ще остане само череп в локва пот или кръв, в зависимост от мечката...
Не съм срещал цигани, което значи че не са ме урочасвали. Ще се опитам да мисля за нея, за да се разсея. Тя е от онези момичета с цветя в косите. Едва ли става сутрин, за да ги бере, защото почва работа много рано. Не знам как си ги набавя, но толкова пъти съм ги виждал на главата ѝ без да полага грам усилие, че съм убеден, че така си растат. Даже ако трябва да влизам в пикантни подробности, май цялото ѝ окосмение е такова, защото и между краката си има цветя. Не знам как и защо. На мен също ми се стори странно, ама ей, аз съм момчето, чието зърно кърви, когато му стане топло! На света е пълно с всякакви случаи... Очите ѝ издават колко е добра, като я погледна и все едно виждам протегната към мен ръка. А ръцете ѝ са като домът, който никога не си познавал, но винаги си си представял, когато си имал нужда от уют в главата си. Ушите ѝ също са хубави, но едва ли ще стане модел на уши, ама аз и нямам нужда от това. Май по-скоро имам нужда от приятел. Понякога си мисля, че не ме познава, но когато ми прати песен, която съм си мислил да ѝ пратя аз, но не съм го направил, осъзнавам, че няма нужда да ме опознава специално, защото ние сме двете страни на едно и също нещо. Няма да обяснявам повече дадености, но ако трябва да обобщя ще кажа, че животът е направил с нея онова, което великите автори правят с възлюбените си, когато ги пресъздават върху белия лист.
Май е прекалено късно да си тръгвам. Какво прави човек когато му вържат тенекия? А) Тръгва си. Б) Уговаря се с някой друг. В) Остава на място и чака до края на света. Можеше поне да си вдигне телефона и да издекламира някаква причина за липсата си. Сега ще седна ей тук, точно тук. Ще сваля голямата раница от гърба си и ще изям всичко приготвено за пикника. Защо не отидохме в някой парк като бели... оп, нормалните хора, ами трябваше да се забиваме в гората... и шибаното зърно не спира да сълзи...
Чу се нещо навътре в тъмното. Тя ли е? Всичко в мен крещи да не мърдам, но отивам, за да погледна. Сигурен съм, че ми върти номера. Оставям раницата тук. Ако ме подгони мечка ще съм по-лек. Къде има надолнище? Ето там... Добре... Защото мечките не могат да бягат по надолнища. Там навътре между дърветата има някаква дупка, прилича на гроб, обаче вътре има нещо... вода? Вярно, че гората е идеалното място да скриеш труп, но поне го зарови. Приближавам се. Изведнъж от водата се подава пипало, после още едно и още едно, а третото изхвърля труп в краката ми. Отскачам назад. Трупът лежи по корем на земята. Да бягам ли? Чудовището се скри в гроба си. Любопитството ми надделява и обръщам трупа... фааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааак! Тя е. Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището!
Вече съм на стотина метра и се оглеждам за оръжие. Ще взема някой паднал клон и ще го наостря с викторинокса. Отнема ми няколко минути. Връщам се. Не съм убеден, че ще успея да убия огромната сепия с пръчка. Някога великите ловци са убивали мамути с пръчки, но аз не съм велик ловец. Може би трябваше да извикам помощ. Може би тя все още е жива и губя ценно време. Трябва да стигна по-бързо. Затичвам се и след няколко секунди съм там. Гроб няма. Няма вода. Няма сепия. Тя лежи сама между няколко дървета. Проверявам... мъртва е. Вратът ѝ е зачервен, очите затворени, ръцете отпуснати, а цветята са увехнали. Умът ми си прави някакви номера с мен. Сега ще затворя очи и тя също ще е изчезнала. Затварям – 1…2…3… Още е тук. Имам кръв по ръцете. Как зърното ми е хвърлило чак до там. Но не е от него. Сега разбирам. Не че се учудвам. Не ми се случва за първи път да убивам. Раните по ръцете ми са от ноктите ѝ, а зърното ми е кървяло, защото е забила малката си в мен. Целила се е в сърцето. Вероятно това е било най-близкото нещо до оръжие в чантата ѝ. Не ми остава нищо друго освен да изкопая гроб. Отивам на мястото, където до преди малко е стояла сепията и започвам да копая с ръце. Надявам се, че кръвта ми няма да изтече, преди да съм свършил, но мисля, че докато ножичката запушва раната, всичко ще е наред.
Копая вече няколко часа. Преди малко започнаха да се събират облаци и всеки момент ще завали. Трябва да побързам, защото много скоро животните, ще започнат да се интересуват от тялото ѝ. Предполагам че хищниците вече са надушили кръвта ми. Заваля.
Така поне почвата омекна и копая значително по-бързо, но дупката започна да се пълни с вода. Може би умът ми е видял бъдещето с онова видение или всичко е случайност? Не знам.
Взимам я с пипалата си и я поставям в гроба. Опитвам се да избутам изкопаната земна маса обратно, като багер в дупката. След още час ще съм приключил.
Прибирам се.

Не разбирам защо всеки път когато създам любов в главата си после се налага да я убия...

събота, 20 юни 2015 г.

Котка в гробището за кучета 2


Първа част тук

Еп.2
Феликс се събуди в кутия. Беше полунощ и цялото му същество, крещеше „СТАВАЙ”. Това му беше познато. Въпреки, че нямаше мозък, имаше памет и помнеше, че вчера се събуди на същото място в гробището, нещо му подсказваше, че е било и същото време. Този път се ориентира по-бързо в ситуацията и излезе на повърхността на земята, без да се чуди много много. Огледа се за кучетата, но тях на пръв поглед ги нямаше. Трябваше да избяга от това място, колкото се може по-бързо. Насочи се към изхода без да губи време. От гробовете, покрай които минаваше, се надигнаха няколко кучешки носове. Те задушиха въздуха и когато усетиха котешката диря се изстреляха след малката светеща топка. Феликс ги видя и ускори скоростта. Накрая картинката от снощи, се повтори – Феликс напусна границите на гробището, а кучетата се вцепениха на портите и се върнаха обратно. Феликс се зачуди какво толкова ги плаши. Може би, това че е котка му позволяваше да напуска очертанията на мъртвешкия дом. А може би котките са магични създания и могат всичко. Не знаеше, но беше на път да разбере.
Тази вечер се движеше относително бързо. Отново домът, му беше цел номер едно. Искаше да се върне при пощальона и да разбере каква е причината за това недоразумение да е сам сред нищото, даже по=лошо - сред кучета. Сякаш отказваше да приеме, че е умрял.
Вече беше стигнал мигащата лампа и до началото на града не оставаше много. Трябваше само да реши накъде да тръгне, откъде да започне търсенето му. Не мисли много и просто се насочи към първата сграда. Там живееха предимно машинисти със семействата си, защото това бяха най-близките жилища до ЖП гарата. Цареше гробна тишина, сякаш градът беше потънал във вакуум. Дори на гробището, беше по-шумно, защото се чуваха щурчета и прилепи. Този факт малко стресна Феликс, но се сети, че хората не са много активни вечер, след като през деня са били на работа, и се успокои. Продължи между сградите, мина покрай детска площадка, трансформатор, паркинг, когато чу най-зловещия звук, който беше чувал. На около 50 метра от него имаше кофи за боклук, а до кофите стоеше същество, което не може да се опише лесно. Беше дух на някакво животно, но Феликс не беше виждал такова. Беше дебело, носеше се във въздуха и краката му, бяха все различни. Единият, имаше чифт копита, другият само едно, а отгоре имаше една лапа и крило. Тялото май беше на диво прасе, покрито с перушина и толкова затлъстяло, че трудно можеше да се предположи дали всъщност е диво прасе. В главата, беше още по-зле. Половината беше на крава, другата на овца, а отдолу имаше козя брадичка. Отгоре стърчаха рога на елен и крава, а по средата имаше гребен на петел. Очите бяха най-страшни – големи, празни и светещи. Феликс за малко не се разхълца от гледката. Успя да се скрие, преди съществото да го види. Загледа се в него, за да разбере какво прави и видя, че нещото се е надвесило над някакъв труп. Чуваше се чупене на кости и къркорене, сякаш къркори стомах, но звукът умножен по 1000. Котките са прочути със своето любопитство, затова Феликс, се приближи. Премина няколко коли напред към кофите. Съществото ядеше трупа на някакво животно. Всъщност процесът хранене, беше най-близкото, което можеше да опише случващото се, но нещото по-скоро абсорбираше животното. То ставаше част от него. Феликс, не знаеше дали това нещо може да му навреди или не, но беше сигурен - не искаше да се доближава до него. Докосна се до колата и тя започна да квичи. Всички мразят онези типове, които настройват алармите на колите си на най-чувствителната степен. Този човек, очевидно, беше направил така, че тя се включваше при докосване от призрак.
Съществото не надигна глава, за да види какво става, дори не се огледа, директно се изстреля към колата, сякаш бърз влак го удари и го взе със себе си, на път за Феликс. Котката се опита да се върне обратно към гробището, възможно най-бързо. Имаше чувството, че ако се напъне още малко, главата му, ще се пръсне. Предпочиташе да го гонят кучета, отколкото това нещо. А то беше изключително бързо и в същото време смешно. Махаше с грозните си крака и крило, докато се носеше във въздуха и най-вероятно това не допринасяше с нищо за скоростта му, но беше забавно. Феликс нямаше време, за да се обърне и да оцени хумора в ситуацията. Цялото му съзнание, се беше съсредоточило в една точка – напред. Осъзна, че има адски много път до гробището, а нещото го настигаше, затова се шмугна в гората вляво. Минаваше през дървета и клони, но съществото правеше същото, дори не си направи труда да ги заобикаля. След няколко секунди, вече беше на метър от Феликс. Той усети миризмата на мърша, която се носеше от кривата уста на съществото и всичко в него се надяваше, че поверието за деветте живота на котките, ще се окаже вярно. Започна да се моли, ако има нещо в него, някаква магия или дар, да се отключи на момента и да го спаси. Нещото замахна с лапата си и ноктите му одраха опашката на Феликс. Това сякаш отключи съвсем нова скорост във котешкия дух и Феликс, се изстреля напред, подобно на кораба Ентърпрайз, когато превключва на светлинна скорост, в Стар Трек. Естествено котката, не можеше да се движи със скоростта на светлината, дори съществото продължаваше да е плътно зад него. И тогава, изведнъж, нещото спря. Заби се на място като копие. Феликс не разбра, че съществото се е отказало да го гони и продължи известно време, докато не се обърна. Увери се, че се е отдалечил достатъчно и се скри зад едно от дърветата. Някаква птица, беше паднала от едно от дърветата. Строполи се мъртва на земята и сега съществото я изсмукваше. Феликс благодари на съдбата си. За него, не можеше да съществува по-удобен момент една сова да умре от старост и така да спаси „живота“ му.
Докато наблюдаваше, покрай главата на Феликс, прелетяха 2 прилепа, които си крещяха нещо и от думите им, той разбра, че познават съществото, но искат да избягат от него. Феликс се втурна след тях. Крещеше им да спрат, но те го разпознаха от предната вечер, когато ги беше гонил и не спираха. Обеща им да не ги наранява, но можеш ли да имаш вяра на котка? Накрая прилепите се измориха да бягат и кацнаха на бариерата, близо до ЖП линията. Феликс се приближи към тях и ги попита какво е това същество. Те се изсмяха. Коментираха, че явно отскоро е мъртъв. Феликс се стресна, умрял, как така умрял? Умрял ли беше? Ние знаем, но той не знаеше. Прилепите поклатиха глави. Тогава той разбра - беше умрял.
Прилепите му разказаха, че това са същества, които излизат от телата на хората. Получават се, когато човек яде телата на различни животни. Хранейки се с тях, той добавя по малка част от духа им към общото нещо, което после образува. И тъй като съществата обичат да се хранят постоянно, а вечер хората спят, те излизат нощем от телата им и търсят мъртви тела или духове, които да абсорбират. Феликс не можеше да побере в ума си цялата информация, беше зациклил на „мъртъв“, когато пуф, картината изчезна. Феликс изчезна. Прилепите отлетяха нанякъде и повече не се появиха. Слънцето беше изгряло.

неделя, 31 май 2015 г.

Котка в гробището за кучета


Феликс, котката на пощальона, беше чисто черна, но около устата имаше бяло петно, което стоеше като някаква маска. Феликс беше от онези котки, които обичат да са домашни. Излизал е навън, но само за да разбере, че повече не иска да излиза. Тогава го подгони куче и той се шмугна бързо обратно в къщата. Оттогава не припарваше до прага на входната врата, дори тя да беше отворена. Като всички котки обичаше да се катери по тераси, прозорци и оттам наблюдаваше какво става навън, никога от по-близо. Един ден Феликс умря, от старост. Органите му просто отказаха. Пощальонът страда известно време, но искаше да се отнесе с котката, както с близък човек, затова извади едно от чекмеджетата на стария шкаф във гаража и сложи Феликс вътре. Намери някаква дъска и я сложи върху чекмеджето. Не беше перфектния ковчег, но на кого му е потрябвал такъв, щом ще е заровен под земята. Закова капака и се отправи към гробищата за домашни любимци. Като цяло градът, беше малък и беше цяло чудо, че съществува такова гробище. Повечето хора, просто изхвърляха животните си в тоалетната, ако бяха прекалено големи, какъвто беше случаят с Феликс, ги изхвърляха в контейнерите за боклук. Пощальонът не беше от тези хора. Подобни погребения, се случваха с предварителна уговорка, защото на гробището, нямаше постоянно гробар. Пощальонът се обади в човешкото гробище, за да се разпоредят от там и да му зачислят гробар за следобеда. По-късно през деня, Феликс, вече беше заровен няколко стъпки под земята.


Феликс се събуди в кутия. Беше полунощ и цялото му същество, крещеше „СТАВАЙ!“. Винаги е обичал да се завира в затворени пространства - колкото по-тясно, толкова по-добре, но сега, всичко го смущаваше. Защо е в кутия, защо стопаните му ги няма и защо не усеща нищо? Няма нито миризми, нито звуци, нито цветове. Всичко е тъмно и тихо. Опита се, да си поеме въздух, но беше невъзможно. Първо, че въздух нямаше и второ, вече нямаше дробове, които да командва. Шашна се, но след малко разбра, че не му е необходимо да диша. Опита да се изправи, но и това беше невъзможно – нямаше нито крака, нито място в кутията. Случи се нещо непознато за него. При мисълта, да се измъкне той се издигна леко нагоре. После продължи още малко и така, докато не излезе на повърхността. Не беше изровил дупка, а премина през пръстта, сякаш имаше процеп, голям точно колкото него. Огледа се, мястото беше непознато. Навсякъде стърчаха някакви плочки с надписи. На най-близката пишеше „Цезар“. Защо беше под земята? Никога досега не се беше заравял, нито пък се беше събуждал без спомени как е заспал. Опита се да се измие, но къде му бяха лапите? Имаше само глава и топчесто тяло. Изви се, към задните си части, изплези език, но се увъртя като пумпал. Нищо не направи и се отказа. Единственото, което успя да си спомни е, че лежеше на любимата си възглавница и се канеше да се дотътри, до купичката с лакумства. Тази мисъл накара коремчето му да затрепери. Погледна надолу, но не усещаше глад, беше по-скоро спомена за това. Беше приятно, но изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Заоглежда се наоколо, но мястото не му вдъхваше доверие, затова се свря до най-близката плочка и зачака стопанина си. Той все някога щеше да дойде да си го прибере. Толкова време бяха прекарали заедно…
Спомняше си как стоеше у дома и не правеше нищо по цял ден. Ставаше само за да се нахрани и да порови малко в котешката тоалетна. Лятото ловеше мухи, а зимата козината му порастваше и ставаше пухкав, като плюшено мече. От време на време, гонеше една топка. От време на време драскаше по вратите и пишкаше, не където трябва. От време на време пееше. И така сезоните се завъртаха и минаха 15 години. Може би най-накрая на пощальона му е писнало от него. Казал си е, че няма нужда от такова безполезно същество. Но не можеше да е това, Феликс го пазеше от гризачи, не че някога беше виждал гризач, и все пак, нали това беше функцията на котките?
До този момент, Феликс не се беше опитал да се движи. Стоеше си кротко и чакаше. Но нещо привлече вниманието му. Нещо в земята пред него. От повърхността се подаде топка, която започна да шава наляво-надясно. Феликс се зарадва. Помисли си, че съдбата го възнаграждава с играчка. Скочи и започна да гони топчето и точно когато го настигна, се оказа, че топчето е нос, а към него има прикрепена огромна муцуна, с също толкова големи челюсти, уши, очи и всичко. Това беше Цезар – черна немска овчарка, която при вида на Феликс, нададе такъв лай, че ако котката имаше козина, щеше да настръхне и да падне за миг.
В цялото гробище имаше точно две светещи топки – защото духовете светят - тялото на Феликс и това на Цезар. Но след шума, който вдигна немската овчарка, от земята наизскачаха още поне двайсетина светещи кълба. Феликс се опита да избяга от озъбеното куче, но не след дълго, всички бяха по петите му. От много отдавна кучетата не се бяха забавлявали толкова, или поне откакто бяха умрели. Вечер обикновено виеха срещу Луната, ако въобще излизаха за разходка. А през деня си спяха, както правят призраците.
Новото тяло на Феликс можеше да лети, но същото можеха да правят и кучетата. Той се опита да се скрие в храстите, после в клоните на едно дърво, но всеки път псетата успяваха да го надушат. Дори, когато се скри под земята, те минаха през почвата и го видяха сякаш, беше застанал по средата на празна бяла стая. Затова се върна отново на повърхността, обикаляше известно време в кръг, но видя, че те нито ще се изморят, нито ще се откажат, затова се насочи, към изхода на гробището. Трябваше да се махне от това проклето място. Може би щеше да открие пътя към дома. Щом прекрачи прага. Някаква невидима стена сякаш спря кучетата. Те не посмяха да излязат навън, просто стояха на портите и лаеха по Феликс. Котката им беше хванала цаката. Явно не притежават нейните магични сили и само тя може да прекрачва границата на гробището.
Феликс не осъзнаваше, че не става въпрос за магични сили или раздадени правомощия. Кучетата сами бяха решили, да не напускат гробището, защото зад голямата порта, се влизаше в града, а в града съществуваха много по-страшни неща от магии.
Вече спокоен, че кучетата не го гонят, Феликс се опита да намери пътя към дома. Нищо от това, което виждаше не му беше познато. Не можеше да се ориентира и по миризмата, защото нямаше никакъв нюх. Просто вървеше към светлината, както правят всички умрели, надяващи се на добър край. В случая светлината идваше от уличните лампи по градските улици. Една от лампите привлече вниманието на Феликс, защото премигваше. Той се приближи към нея. Мрак и светлина се редуваха, а той зяпаше електрическата крушка, сякаш се опитваше да разчете сигнала ѝ. В този момент покрай главата му мина прилеп, после втори и трети. Феликс усети инстинкта си и се спусна след тях. Общоприетото мнение е, че прилепите са гризачи и въпреки, че не са, котката, щеше да се задоволи да хване поне един. Допреди малко Феликс, беше плячка за кучетата, но вече мина от другата страна и сега той беше хищникът. Гонеше прилепите с такава настървеност, каквато никога не беше усещал. Минаваха през клони и сгради, шмугваха се в малки дупчици и излизаха от другия им край. Небето беше започнало да порозовява, после премина през червените тонове, а гонитбата не спираше. Феликс осъзна, че прилепите го извеждат извън града, когато пуф, картината изчезна. Феликс изчезна. Прилепите отлетяха нанякъде и повече не се появиха. Слънцето беше изгряло.

Край на първа част.
Втора част тук


петък, 15 май 2015 г.

Една минута

Понякога имаме 1 минута, за да решим дали ще направим нещо, дали ще съберем смелост, дали си струва и какво ще променим с действията си. Друг път имаме 1 минута, за да помислим за същите неща, но след като сме направили нещото. Аз нямах.

Аз съм от онези хора, за които времето е пари, не обичам да го губя и дори минута прекарана в зяпане на стената ме изнервя. Но пък и не обичам да правя какво да е. Когато завърших училище, не знаех, какво ми се учи и реших да си взема година в почивка от учене. Щях да реша в последствие, какво ще правя с остатъка от живота си. Разпитах познати и приятели, но никой нямаше конкретно предложение за мен, затова влязох в ония сайт, в който всички влизат, когато си търсят работа. Направих си автобиография, свалих си няколко шаблонни, мотивационни писма и кандидатствах. Кандидатствах на толкова много места, че нямаше как да не ми се обадят. Даже очаквах да ми се обадят в следващия един час. Голяма грешка. Не ми се обадиха няколко дни. Чакането ме убиваше. За тези няколко дни бях отговорил на около шейсет обяви. Изпуших сто цигари. Трябваше да действам, но какво да направя? Как току що завършил да се вземе в ръце и да изкара пари от нищото. Трябваше да помисля на въздух. Облякох се – гащи, качулка, шапка и задължителните слушалки – обух се и излязох. Докато слизах по стълбите се сетих, че майка ми, ме помоли да проверя пощата и да ѝ пиша, дали е получила някакво писмо. Това и направих. Наистина в пощата имаше плик, но беше адресиран до мен. Странно. Това беше първото писмо, което получавах по нормалната поща. Дори не знаех как се отваря без да раздробя плика. Ами раздробих го. Беше с логото на ютуб, а адресът от който беше изпратен, беше на офис на Гугъл, в София. Вътре пишеше, че трябва да получа някакви пари. Да, бе! Първо си помислих, че е шега, но когато се обадих на посочения телефон, се оказа, че клипче, което съм качил отдавна, е имало милион и половина гледания. Бях забравил за това видео, качих го преди година и половина. Жената ми обясни, че отскоро са отворили офиса и вече могат да се разплащат с българските си клиенти. Бях чел някъде за това, но изобщо не съм се сетил че точно аз ще печеля по този начин. А клипчето, беше адски нелепо и елементарно – бяхме се събрали една вечер в един приятел, той нямаше тирбушон и реши да отвори бутилката вино, като я удари в ръба на тоалетната чиния – е, всички знаем какво стана, защото много бързо видеото стана вайръл, обиколи целия свят и беше включено в десетина класации от рода на „we love Russia“. Тоалетната чиния се счупи. Всички се смяха. Тъпотия и половина, но се хареса на интернет обществото. Сумата написана на хартийката ми хареса, но трябваше да видя парите в ръцете си, за да повярвам и на писмото и на лелята от телефона. Отидох веднага до офиса, разписах няколко документа, а парите бяха в банковата ми сметка вечерта след това. Бяха най-лесните пари изкарани в живота ми. Не че съм се убил от бачкане. Две-три лета продавах сладолед и толкова. Реших, че това е удобен момент да започна да се занимавам с това, не завинаги, но поне докато разбера какво искам да правя. Ще снимам смешни номерца, които ще спогаждам на хората и ще ги качвам в нета. Вечерта си легнах с тази мисъл и започнах да мисля идеи. Докато се усетя заспах, но на сутринта се събудих свеж и отпочинал и нахвърлях няколко идеи върху лист хартия. Обадих се на приятел и му разказах каква идея имам. Той ми каза, че съм луд, но се нави да снима всичко с телефона си. Трябваха ми само още няколко неща. Отидох до железарията и купих червена боя. Така остана да осигуря основния инструмент. Бившата ми приятелка има супер лигаво куче. Като види човек и веднага му скача да се радва. Малко е странно питбул да е толкова разлигавен, но сега това куче щеше да ми свърши идеална работа. Обадих ѝ се, тя не ми се зарадва много, но се съгласи да се видим. Помолих я да ми даде кучето си за един следобед, за да впечатля някакво момиче, което си измислих. Тя първоначално отказа, но с триста зора я навих, да ми се довери. Минаха няколко дни и така дойде моментът за действие. Видях се с бившата, тя ми даде Нора, аз я поведох към мястото за среща с Камен. Разбрахме се да го направим в един от подземните гаражи, близо до метрото. Слязохме там. Намазах ръцете и лицето си с червената боя, така че да изглеждат сякаш съм наяден от кучето и се скрих заедно с Нора, зад някаква врата. Камен пък се скри, така че да има удобна позиция, да снима. Имах чувството, че чаках цял час, докато се появи някой. Бях на косъм да се откажа от мястото, когато към нас се зададоха две момчета. Приближиха се. Аз отворих вратата, паднах пред тях молейки за помощ, докато Нора започна да им се радва и да лае и да скача покрай тях. Момчетата се разбягаха, бяха помислили, че питбулът иска да им откъсне носовете. Планът ми се беше получил перфектно! Целият ден мина толкова добре. Направихме още няколко такива засечки, а хората полудяваха от ужас, че кучето е бясно. Единственото нещо, което получиха, освен уплаха, бяха лигите на Нора по лицата им. С Камен прегледахме материала и някои кадри наистина му се бяха получили добре. Той ме попита какво следва, а аз му отговорих, че трябва да благодаря на бившата, затова, че ми услужи с Нора. Камен ми каза чао, а аз му отговорих, че и той ще ми трябва. Бях се вдъхновил за още нещо. Отбих се в близкия зоомагазин. Взех малък подарък за Нора, взех и за бившата опаковах го в малка кутийка и се запътих, за да върна кучето. Казах на Камен къде да застане и да снима, когато бившата се появи. Много скоро тя изскочи иззад ъгъла, зарадва се на Нора, която дъвчеше гумен кокал. Казах ѝ, че имам подарък и за нея и ѝ подадох малката кутийка. Казах ѝ да го отвори като се прибере, знаех, че няма да ме послуша. Благодарих ѝ, за услугата. Бившата реагира странно, леко се отдръпна, но взе пакета. Попита ме как е минало с мацката, докато разопаковаше кутийката. Аз ѝ обясних, че по-добре не е можело да мине. Била е супер впечатлена от Нора. Предупредих я, че не трябва да я отваря сега, но не се опитах да я спра. След малко кутийката вече беше на земята. Бившата я изтърва и избяга с писъци. А от малката хартиена опаковка изскочиха 30 скакалци. Обиколих няколко зоомагазина, докато ги събера. Тя ме погледна ужасена, попита ме защо. Отговорих ѝ, че е просто за фъна. Тя естествено ме удари и каза, че не иска да ме вижда никога повече. Не ми пукаше, затичах се към Камен. Трябваше да видя какво е заснел.
Супер! Още вечерта щях да ги пипна малко, да сложа надписи и да ги кача в тубата. Ето това беше един доволен ден. Най-накрая правех това, което исках – забавлявах се и това ми носеше някаква облага. Живеех щастлив живот, вече цял ден, надявах се, всичко да продължи да бъде такова.
Ами, не стана точно така. Минаха няколко дни, но нищо не ми хрумна, като идея. Клипчетата в нета вървяха добре. Хората ги гледаха и скоро можеше и да изкарам някой лев от тях. Отново ме налегна онова чувство, когато не правя нищо, когато отлагам днешната работа за утре. Време беше да измисля нещо, но в главата ми беше пълна нула. Пуснах си телевизор, даваха новини, Разказваха за някакви цигани в Пазарджик, които са арестувани по подозрение в тероризъм. Пълен ташак. Хората са си пуснали бради, защото си мислят, че така ще станат по-вярващи, по-праведни. Молят се на Аллах по цял ден и пият кафета в кварталното кафене. Стана ми смешно. Защо да не направя нещо такова? Защо да не се направя на арабин, за да видя как ще реагират хората? И без това не съм се бръснал скоро. Брадата ми беше повече от набола и след месец-два можеше да заприличам на норвежки метал, ако се накича с малко железа. Трябваше да си купя някои неща. Отидох до женския пазар и си взех от ония шалчета, дето всички терористи във филмите ги носят. Купих си и няколко играчки от магазинчетата за едно левче. Прибрах се и звъннах на Камен, трябваше да обсъдим плана. Докато той се появи, си обръснах брадата, оставих си само мустак. Намазах си лицето с тъмен фон дьо тен, завих се с шала и си нахлупих една шапка. Станах жив терорист. Камен дойде. Разказах му каква е идеята, той каза, че няма да участва и че досега е било смешно, но това вече не е. Аз му обясних, че за него няма никаква опасност, че ще си направим социален експеримент. Неговото мнение, не се промени особено. Помолих го. Казах му, че няма да спра да му досаждам, докато не се навие. Обещах му да е забавно и да приключим бързо.
Планът беше да се качим в метрото, да се държа нормално, докато вагонът не се напълни, после да извадя черно дистанционно с голямо червено копче и да повтарям Аллах е велик. Всичко се случи точно така. За няколко секунди всичко се преобърна. Идеята от забавна ми се стори като най-лошото нещо, което ми се е случвало. Жените започнаха да крещят, хората се опитваха да се свържат с машиниста, който заби метрото на място. Бяхме в тунела, в тъмницата, а всички бягаха от мен, за да не умрат от ударната вълна. Това е от онези моменти, когато не се чувстваш много на място и искаш да избягаш. Тотално не знаех какво да направя. Търсих с поглед Камен, но не успях да го видя. Исках да кажа нещо, но всичко, ми се струваше не на място. Затова млъкнах, а някакъв човек се показа от тълпата и извика да хвърля дистанционното. Аз се опитах да се усмихна. Казах му, че това е шега. Той ми повтори да хвърля дистанционното. Срещу мен имаше насочен пистолет. Не че ако бях терорист и исках да убия стотина човека, убивайки себе си, щях да се уплаша от един пистолет. Но аз се уплаших, защото шегата беше излязла извън контрол. Погледнах дистанционното и тогава нервите на човека не издържаха. Чух силен тътен, нещо пред мен пресветна и след това можех да гледам само светлините на лампите на тавана. Видях и Камен, може би чак сега е могъл да си проправи път през хората. Той крещеше, че всичко е било шега. Повтаряше го, докато се опитваше да ме съживи. И всичко това стана за 3 секунди. Аз нямах една минута, за да разсъдя, дали си е струвало. Но имам цяла вечност, за да го направя. Дано клипчето да е станало вайръл.

петък, 1 май 2015 г.

Денят в който спрях да отказвам храна


Денят в който спрях да отказвам храна, беше денят в който спрях да бъда мъж, денят в който започнах да трупам килограми, денят в който загубих всичко. Ще ви разкажа за този ден, но преди това малко предистория.
Няма да ви казвам кога или къде съм роден, нито как изглеждам, дали ми мирише дъха или дали предпочитам да завържа първо дясната обувка, преди лявата, защото това няма никакво значение за нещата, които ми се случиха. Израснал съм в нормално четиричленно семейство. Бяхме дотолкова задружни, че празнувахме празниците си заедно, през останалото време, всеки си гледаше работата и не се бъркаше много на останалите. Родителите ми не налагаха мнението си, оставиха ми да реша сам къде и какво искам да уча, дали да вярвам в Бог, дали да вярвам в енергиите и космоса, дали да си следя хороскопа, дали да се въртя когато видя черна котка. И естествено избрах по-лесното – станах скептик. Винаги съм бил такъв – око да види, ръка да ...
До този Ден.
Беше като всички други почивни дни – уж 1-ви Май, ден на труда и така нататък, но не го усетих да е с нещо по-различен. Събудих се, направих си закуска, разгледах новинарските сайтове. Обади ми се Жоро, пита ме дали ми се излиза. Реших, че не ми се мърда. Останах си вкъщи, за да си почина, прерових торент сайтовете, за да открия нещо интересно за гледане и след не много време открих. Пуснах го да се тегли, навън заваля - супер атмосфера за кино следобед и докато чаках да се закача за сийдърите и да сваля филмчето се зарових в нюсфийда във фейсбук. Пълна тъпотия, статуси и статусчета, смешни клипчета и надцакване. Винаги съм се чудил какво правя вътре, накрая от много чудене си останах вътре и пострадах. Попаднах на един от онези статуси, които бяха много популярни през 2008-а. Ако не споделиш това писмо, ще те застигне, нещо ужасно, ако го споделиш, те чака щастлив живот. Е, аз съм от тези хора, които се изсмиват и продължават надолу. Там ми беше и грешката – а долу, намерих много интересна статия, беше за поверията на българите, само че онези, които са свързани с храната. Сетих се как едно време баба ми, ми казваше, че ако си легна гладен, ще сънувам вълци и точно така ставаше – цяла нощ се въртях и сънувах гадости. Във статията се споменаваше, че ако жена ти пресоли манджата, значи най-вероятно мисли за друг мъж. Стреснах се малко, защото вчерашните пържолите на жена ми, бяха въз солени. Но реших и това да прескоча, просто не мога да повярвам, че подкова може да ти донесе късмет или ако минеш под стълба, това ще ти донесе нещастие – няма начин! Пуснах си филма, изгледах го, но не спрях да мисля за проклетите пържоли, дали е вярно, дали ми изневерява, дали го познавам, как изглежда, с какво е повече от мен, какво ѝ дава, готви ли ѝ, тя готви ли му? Ядосах се. Ядосах се на нея, после се ядосах на себе си, защото съм повярвал на нещо написано в интернет за пресолените пържоли на жена ми. Авторът на статията не я познава, не познава семейството ни, не познава и мен. А дали жена ми не спи с автора на статията? Стига глупости! Жена ти е на работа, бъхти се и на празниците, а ти лежиш вкъщи, гледаш филми и на всичкото отгоре се филмираш. Смешно е! Ама аз въобще не съм такъв. Или поне не бях допреди малко. И реших, че е време да изляза. Трябваше да се разсея малко от тия глупости. Беше спряло да вали. Обадих се на приятелчето, питах го дали още важи офертата и след 15 минути вече се чакахме на „повръщания“. Така казваме на едно конкретно място, близо до женския пазар, където редовно лежи един и същ човек, пиян и оповръщан. След няколко минути се появи и Жоро, издокаран все едно ще ходи в някоя банка, а уж се разбрахме, да обикаляме в квартала. Викам му, до банката ли ще ходиш, а той се засмя и отговори нещо тъпо. В моите истории, той винаги е по-тъпия от двамата. Спомена, че е гладен и тръгнахме до халите за парче пица. По пътя се чудих дали трябва да ям пица или е по-добре да си взема ябълки. Борих се със себе си, защото от известно време се опитвах да отслабна. Не си харесвам шкембето и това си е. Стигнахме халите, той си взе дебело парче пица със екстра екстра кашкавал, поръси го с шарена сол, а аз реших да пропусна. Той ми предложи да си опитам от неговата, но това пропуснах също – фатална грешка. Бях забравил най-важното поверие, относно храната, но за това по-късно. Взехме си по бира, взех си ябълки и търсих дълго време място, където да ги измия. Не намерих и умрях от глад! Седнахме на някакви пейки, изпихме си бирите и всеки се прибра. Все още не можех да забравя пържолите и реших да се обадя на жена ми. Не вдигна. После пак не вдигна, викам си, след малко ще се обади, може да е заета с някой клиент. Не, жена ми не е проститутка. Работи като продавачка в мола. Минаха петнайсетина минути и не издържах. Звъннах пак и тя пак не вдигна. Молът ми беше на 500 метра. Най-лесно ми е да се закарам там и да се успокоя, затова скочих в някакви дрехи, обух се и излязох. И каква изненада – срещнах касиерката на входа, която ми поиска да платя таксата за няколко месеца напред. Направих го. След десетина минути вече бях в мола, качих се на ескалатора, повозих се, но на края му вече не издържах и взех стъпалата до горе с няколко подскока. Вече бях на етажа и вървях към магазина. Виждах го в далечината, виждах и нея – жена ми. Нещо в мен се успокои, бях готов да се върна вкъщи. Но е тъпо така, дошъл съм до тук, мога поне да ѝ кажа здрасти, да отида до магазина, ако ѝ се хапва нещо. Приближих и видях, че момичето, което съм видял, не е жена ми, а нейна колежка – с тия униформи, всички са еднакви. Но влязох в магазина и съвсем спокойно, помолих колежката ѝ да я извика от склада. Тя се учуди, каза че жена ми днес не е на работа. Вече се досетихте, че така ще стане, нали? Е, познахте. Тази част от историята ми не е много изненадваща, но ми доказа едно – когато манджата на жена ти е пресолена, то тя най-вероятно ти изневерява. Нямаше друго обяснение. Защо иначе ще ми казва, че е на работа, а всъщност я няма и там. Ето тук ми иззвъня телефона. Беше жена ми. И тук не ви изненадах много, нали? Ами каза ми, че в магазина имало много клиенти и не можела да вдигне. Аз се почувствах супер тъпо, защото винаги когато съм гледал ония истории „истинските“ по телевизията, съм си мислил, че такова нещо, не може да ми се случи. Е, случи ми се. Толкова хубаво ми се случи, че не знаех как да реагирам. Казах ѝ курва, и ѝ затворих телефона. За мен беше ясно, че е с някой тъпак. Тя пак ми звънна и тогава започнаха големите обяснения. Не повярвах на нито едно и се прибрах вкъщи. Не, не директно, първо минах през магазина и си взех няколко бири. Прибрах се, изпих ги, разплаках се, строших един стол и ми се допика. Отидох до кенефа и ступор… Причерня ми…
Това с жена ми е гадно, но това което беше станало междувременно, бие абсолютно всичко по гадост. Сещате ли се за разходката с Жоро и пицата, и как той ми предложи да си отхапя, а аз заради пустия шкембак отказах, докато умирах за пица. А сещате ли се, за ония израз „опитай си, че иначе ще ти падне пишката“. Е пишката ми се беше свила като стафида, и в момента, в който я побутнах, тя се изсипа в тоалетната. Остана единствено да дръпна сифона, за да изчезне завинаги от погледа ми. Нямаше такова нещо, паднах на колене, бръкнах с двете ръце в тоалетната вода, извадих я и тръгнах да тичам към болницата. Не знам на какво се надявах, но имах надеждата, че ще успеят да я пришият обратно, въпреки, че вече не беше онези 19 сантиметра, които до вчера гледах в огледалото…
Доктора каза, че никога не е виждал подобно нещо. Каза, че е убеден, че никой доктор на света, не е виждал подобно нещо, но не искаше да казва прекалено голяма дума. Човекът на науката не успя да направи нищо. Посъветва ме да отида на врачка, защото тази магия била прекалено силна, даже и за него. Станах сигурно първия човек в света, който има само топки, но не и пишка. Това, е десет пъти по-гадно, от това, да ти отрежат крак или ръка.
Оттогава не съм влизал в интернет, от страх да не видя нещо подобно. Вече спазвам всички поверия около храната. Никога не хвърлям хляб освен ако не е мухлясъл. Твърдия хляб го троша и го давам на птиците, не минавам през праг, докато ям и определено не вярвам на жени, които ми пресоляват манджата. Но най ама най-много спазвам последното, винаги яж, когато ти се преяде, защото не се знае, кога ще останеш без пишка. Да, аз вече пишка нямам, но не искам да губя нещо друго. Така, че когато четете ония глупости в интернет, вярвайте им, за да не си изпатите. Споделяйте ги и яжте когато ви предлагат.
Е, такъв беше моят 1-ви Май. Какъв беше вашият?


неделя, 13 юли 2014 г.

камшик

нещо безспорно, като разсъбличане, но на ръба на смисъла.
нещо доволно, като слънце, но без изгаряния и сенки.
нещо като огледало, но без хора вторачени в теб.
нещо на райета, като на зебра, но не на паважа пред светофара.
нещо диво, заключено, където дивите неща не са.
нещо горещо, парещо, но не изгарящо.
нещо скъпо, ценно, златно, нещо като днес.
нещо като да си върнеш откраднатите яйца, които хлапето от съседната къща, със зелена тениска и жълто около устата ти е взело. след като е дебнело няколко месеца. гледало е как си строиш гнездо на дървото, клонка по клонка, парче кал по парче кал, докато накрая те е видяло да мътиш. изчакало е да излетиш за храна и се е възползвало от липсата ти. няма как да се опиташ да го поправиш. годините му са загубени. детството се свършва с един омлет. остава да се надяваш. докато камъкът по средата на градината, който той си беше донесъл, за да си маркира футболна врата, не го спъна. момчето изтърва яйцата, пада по глава и губи съзнание. върни си ми яйцата и следвай светлината!