петък, 15 май 2015 г.

Една минута

Понякога имаме 1 минута, за да решим дали ще направим нещо, дали ще съберем смелост, дали си струва и какво ще променим с действията си. Друг път имаме 1 минута, за да помислим за същите неща, но след като сме направили нещото. Аз нямах.

Аз съм от онези хора, за които времето е пари, не обичам да го губя и дори минута прекарана в зяпане на стената ме изнервя. Но пък и не обичам да правя какво да е. Когато завърших училище, не знаех, какво ми се учи и реших да си взема година в почивка от учене. Щях да реша в последствие, какво ще правя с остатъка от живота си. Разпитах познати и приятели, но никой нямаше конкретно предложение за мен, затова влязох в ония сайт, в който всички влизат, когато си търсят работа. Направих си автобиография, свалих си няколко шаблонни, мотивационни писма и кандидатствах. Кандидатствах на толкова много места, че нямаше как да не ми се обадят. Даже очаквах да ми се обадят в следващия един час. Голяма грешка. Не ми се обадиха няколко дни. Чакането ме убиваше. За тези няколко дни бях отговорил на около шейсет обяви. Изпуших сто цигари. Трябваше да действам, но какво да направя? Как току що завършил да се вземе в ръце и да изкара пари от нищото. Трябваше да помисля на въздух. Облякох се – гащи, качулка, шапка и задължителните слушалки – обух се и излязох. Докато слизах по стълбите се сетих, че майка ми, ме помоли да проверя пощата и да ѝ пиша, дали е получила някакво писмо. Това и направих. Наистина в пощата имаше плик, но беше адресиран до мен. Странно. Това беше първото писмо, което получавах по нормалната поща. Дори не знаех как се отваря без да раздробя плика. Ами раздробих го. Беше с логото на ютуб, а адресът от който беше изпратен, беше на офис на Гугъл, в София. Вътре пишеше, че трябва да получа някакви пари. Да, бе! Първо си помислих, че е шега, но когато се обадих на посочения телефон, се оказа, че клипче, което съм качил отдавна, е имало милион и половина гледания. Бях забравил за това видео, качих го преди година и половина. Жената ми обясни, че отскоро са отворили офиса и вече могат да се разплащат с българските си клиенти. Бях чел някъде за това, но изобщо не съм се сетил че точно аз ще печеля по този начин. А клипчето, беше адски нелепо и елементарно – бяхме се събрали една вечер в един приятел, той нямаше тирбушон и реши да отвори бутилката вино, като я удари в ръба на тоалетната чиния – е, всички знаем какво стана, защото много бързо видеото стана вайръл, обиколи целия свят и беше включено в десетина класации от рода на „we love Russia“. Тоалетната чиния се счупи. Всички се смяха. Тъпотия и половина, но се хареса на интернет обществото. Сумата написана на хартийката ми хареса, но трябваше да видя парите в ръцете си, за да повярвам и на писмото и на лелята от телефона. Отидох веднага до офиса, разписах няколко документа, а парите бяха в банковата ми сметка вечерта след това. Бяха най-лесните пари изкарани в живота ми. Не че съм се убил от бачкане. Две-три лета продавах сладолед и толкова. Реших, че това е удобен момент да започна да се занимавам с това, не завинаги, но поне докато разбера какво искам да правя. Ще снимам смешни номерца, които ще спогаждам на хората и ще ги качвам в нета. Вечерта си легнах с тази мисъл и започнах да мисля идеи. Докато се усетя заспах, но на сутринта се събудих свеж и отпочинал и нахвърлях няколко идеи върху лист хартия. Обадих се на приятел и му разказах каква идея имам. Той ми каза, че съм луд, но се нави да снима всичко с телефона си. Трябваха ми само още няколко неща. Отидох до железарията и купих червена боя. Така остана да осигуря основния инструмент. Бившата ми приятелка има супер лигаво куче. Като види човек и веднага му скача да се радва. Малко е странно питбул да е толкова разлигавен, но сега това куче щеше да ми свърши идеална работа. Обадих ѝ се, тя не ми се зарадва много, но се съгласи да се видим. Помолих я да ми даде кучето си за един следобед, за да впечатля някакво момиче, което си измислих. Тя първоначално отказа, но с триста зора я навих, да ми се довери. Минаха няколко дни и така дойде моментът за действие. Видях се с бившата, тя ми даде Нора, аз я поведох към мястото за среща с Камен. Разбрахме се да го направим в един от подземните гаражи, близо до метрото. Слязохме там. Намазах ръцете и лицето си с червената боя, така че да изглеждат сякаш съм наяден от кучето и се скрих заедно с Нора, зад някаква врата. Камен пък се скри, така че да има удобна позиция, да снима. Имах чувството, че чаках цял час, докато се появи някой. Бях на косъм да се откажа от мястото, когато към нас се зададоха две момчета. Приближиха се. Аз отворих вратата, паднах пред тях молейки за помощ, докато Нора започна да им се радва и да лае и да скача покрай тях. Момчетата се разбягаха, бяха помислили, че питбулът иска да им откъсне носовете. Планът ми се беше получил перфектно! Целият ден мина толкова добре. Направихме още няколко такива засечки, а хората полудяваха от ужас, че кучето е бясно. Единственото нещо, което получиха, освен уплаха, бяха лигите на Нора по лицата им. С Камен прегледахме материала и някои кадри наистина му се бяха получили добре. Той ме попита какво следва, а аз му отговорих, че трябва да благодаря на бившата, затова, че ми услужи с Нора. Камен ми каза чао, а аз му отговорих, че и той ще ми трябва. Бях се вдъхновил за още нещо. Отбих се в близкия зоомагазин. Взех малък подарък за Нора, взех и за бившата опаковах го в малка кутийка и се запътих, за да върна кучето. Казах на Камен къде да застане и да снима, когато бившата се появи. Много скоро тя изскочи иззад ъгъла, зарадва се на Нора, която дъвчеше гумен кокал. Казах ѝ, че имам подарък и за нея и ѝ подадох малката кутийка. Казах ѝ да го отвори като се прибере, знаех, че няма да ме послуша. Благодарих ѝ, за услугата. Бившата реагира странно, леко се отдръпна, но взе пакета. Попита ме как е минало с мацката, докато разопаковаше кутийката. Аз ѝ обясних, че по-добре не е можело да мине. Била е супер впечатлена от Нора. Предупредих я, че не трябва да я отваря сега, но не се опитах да я спра. След малко кутийката вече беше на земята. Бившата я изтърва и избяга с писъци. А от малката хартиена опаковка изскочиха 30 скакалци. Обиколих няколко зоомагазина, докато ги събера. Тя ме погледна ужасена, попита ме защо. Отговорих ѝ, че е просто за фъна. Тя естествено ме удари и каза, че не иска да ме вижда никога повече. Не ми пукаше, затичах се към Камен. Трябваше да видя какво е заснел.
Супер! Още вечерта щях да ги пипна малко, да сложа надписи и да ги кача в тубата. Ето това беше един доволен ден. Най-накрая правех това, което исках – забавлявах се и това ми носеше някаква облага. Живеех щастлив живот, вече цял ден, надявах се, всичко да продължи да бъде такова.
Ами, не стана точно така. Минаха няколко дни, но нищо не ми хрумна, като идея. Клипчетата в нета вървяха добре. Хората ги гледаха и скоро можеше и да изкарам някой лев от тях. Отново ме налегна онова чувство, когато не правя нищо, когато отлагам днешната работа за утре. Време беше да измисля нещо, но в главата ми беше пълна нула. Пуснах си телевизор, даваха новини, Разказваха за някакви цигани в Пазарджик, които са арестувани по подозрение в тероризъм. Пълен ташак. Хората са си пуснали бради, защото си мислят, че така ще станат по-вярващи, по-праведни. Молят се на Аллах по цял ден и пият кафета в кварталното кафене. Стана ми смешно. Защо да не направя нещо такова? Защо да не се направя на арабин, за да видя как ще реагират хората? И без това не съм се бръснал скоро. Брадата ми беше повече от набола и след месец-два можеше да заприличам на норвежки метал, ако се накича с малко железа. Трябваше да си купя някои неща. Отидох до женския пазар и си взех от ония шалчета, дето всички терористи във филмите ги носят. Купих си и няколко играчки от магазинчетата за едно левче. Прибрах се и звъннах на Камен, трябваше да обсъдим плана. Докато той се появи, си обръснах брадата, оставих си само мустак. Намазах си лицето с тъмен фон дьо тен, завих се с шала и си нахлупих една шапка. Станах жив терорист. Камен дойде. Разказах му каква е идеята, той каза, че няма да участва и че досега е било смешно, но това вече не е. Аз му обясних, че за него няма никаква опасност, че ще си направим социален експеримент. Неговото мнение, не се промени особено. Помолих го. Казах му, че няма да спра да му досаждам, докато не се навие. Обещах му да е забавно и да приключим бързо.
Планът беше да се качим в метрото, да се държа нормално, докато вагонът не се напълни, после да извадя черно дистанционно с голямо червено копче и да повтарям Аллах е велик. Всичко се случи точно така. За няколко секунди всичко се преобърна. Идеята от забавна ми се стори като най-лошото нещо, което ми се е случвало. Жените започнаха да крещят, хората се опитваха да се свържат с машиниста, който заби метрото на място. Бяхме в тунела, в тъмницата, а всички бягаха от мен, за да не умрат от ударната вълна. Това е от онези моменти, когато не се чувстваш много на място и искаш да избягаш. Тотално не знаех какво да направя. Търсих с поглед Камен, но не успях да го видя. Исках да кажа нещо, но всичко, ми се струваше не на място. Затова млъкнах, а някакъв човек се показа от тълпата и извика да хвърля дистанционното. Аз се опитах да се усмихна. Казах му, че това е шега. Той ми повтори да хвърля дистанционното. Срещу мен имаше насочен пистолет. Не че ако бях терорист и исках да убия стотина човека, убивайки себе си, щях да се уплаша от един пистолет. Но аз се уплаших, защото шегата беше излязла извън контрол. Погледнах дистанционното и тогава нервите на човека не издържаха. Чух силен тътен, нещо пред мен пресветна и след това можех да гледам само светлините на лампите на тавана. Видях и Камен, може би чак сега е могъл да си проправи път през хората. Той крещеше, че всичко е било шега. Повтаряше го, докато се опитваше да ме съживи. И всичко това стана за 3 секунди. Аз нямах една минута, за да разсъдя, дали си е струвало. Но имам цяла вечност, за да го направя. Дано клипчето да е станало вайръл.

Няма коментари:

Публикуване на коментар