вторник, 30 ноември 2010 г.

гърчове


От кръста надолу съм цял, а от кръста нагоре съм малко лилав. И нищо, че казват, че лилавото е комерсиален цвят, аз го харесвам с всичките му недостатъци и трудни изречения, в които може да бъде поставен един цвят. Разглеждам се под лупа и откривам най-различни малки зелени човечета, клокочещи вурху бебешко-розовата ми плът. Чудя се дали ме изследват или си търсят нов дом. Може би един ден ще намерят входната врата и ще завладеят вътрешните ми пространста. Аз ще съм тяхната страна, а те моите жители. Всички ще живеят щастливо, ще цари хаос, а цветята ще растат нагоре. Всъщност цветята винаги растат нагоре, освен онези пълзящите, които в определени случаи растат настрани, но това са подробности незасягащи предмета на нашите изследвания. Та зелените човечета ще станат приятели с белите и червените ми кръвни телца и може би ще създадат общи семейства, общи градове и общи търковски центрове с много зелени площи около тях. Децата им ще се забавляват в парковете, а възрастните ще се забавляват с безплатните си телефони с безплатни разговори и с блъскащите колички разположени на всеки ъгъл. Всъщност всички коли ще са блъскащи и когато някой от жителите се ядоса няма да има никакъв проблем да си го изкара на колата отпред, защото нищо няма да се чупи, но не трябва да се прекалява, защото ако прекалиш някой полицай бяло кръвно телце ще се погрижи повече да не стъпиш в организма ми. Мда, всъщност за организма ми ти е нужна виза, защото не всеки бива допускан. Трябва да отговаряш на определени условия, да си красив и естествен, да не си носител на болести и да обичаш дъгата зад дъгата. Тоест когато има 2 дъги, само че да ти харесва специално втората. Оле, какви са тия шитове. Естествено, че не е вярно. Всички хора харесват втората дъга особено много. Абе защо хората харесват дъгите толкова много?
А преди малко набиха един негър в автобуса и валя бира, но нямаше дъга, защото след боя не изгрява слънце. А Мия гледаше надолу, защото енергията беше страшно негативна. Аз гледах лицата на момчетата и те изглеждаха като от „Източни пиеси“, отиваха да гледат мач и бяха около 40 на брой. Мисля, че останалите 39, които не набиха негъра мразиха 40-я, защото за тях не остана месо. Не успяха да се направят на мъже. Имаше цял мъж в автобуса, защото наби негър. Аз също не бях мъж, защото не набих негър. После кръвта му се съсири, но бирата беше вече на земята - локва надежда и малко пяна. Напомня ми на морето, но там изгрява често дъгата. Дори над пристанището имаше 2 дъги. Ама кво от тва..
Утре е денят на СПИН-а, радвайте му се и правете безопасен секс, защото някои забременяват, а други умират.
Гърчове.

killing me constantly


Романс, любов, вечеря на свещи, цветя, пари на вятъра, живот на вятъра, деца на вятъра. Всичко това си ти, говедо такова. Ти си змия. Змия, която ме ухапва, докато съм мъртъв и ме трови с живот. Събужда ме, за да усетя болката и когато всичко свърши да заспя отново, до следващото ухапване. Да преспя с блудница и да се заразя с всичките й болести наведнъж, сякаш минавам през струята на водопада, който се излива от кутията на Пандора. По същия начин изчезва само, че във всички посоки. И накрая всичко се оказва лъжа, някаква илюзия в огледалото. Защото аз стоя срещу образа си и общувам. Чувам мислите си, отговарям си и накрая започвам да фантазирам. Скука? Може би.
Щетите са нанесени, отварям сърцето си за бурята и тя го изпълва прекрасно. Убива ме, но по бавен и мъчителен начин. Красиво е. Белезите са красиви. Сълзите са прекрасни. Падащите стени са прекрасни и миризмата на запален барут, също. Погледнах в очите ти и страхът ми се настани зад тях. Болката ми премина в теб, бурята се сви и изгря слънце. Нямах нищо против, за момент ще спра да умирам. После ще продължа. Протегна ръка и ме докосна, протегна ръка и се вля в мен. Непрекъснато вливане, непрекъснати енергии, край. Всичко е безумие. Хаос, страст и запалени конци изгарящи за секунди. Вълни мрак и сметана с вкус на мазут. Гъдел в гърлото, кашлица и дявол от парцали. Всичко се движи непрекъснато към мен, преследва ме и се затичва щом ускоря крачка. Сънят е непостоянен, сънищата отсъстват, чувствам всичко отново и отново. Не само бурите се повтарят, но и местата по които те удрят. Нанася смъртоносните си удари и изчезва. Докосва ме и ме променя, удря пак и пак и пак, докато се превърна в гъба, която попива цялата слуз от земята. Става свидетел на всичко и стои безучастно, защото е гъба. Гъбите попиват, гъбите мият съдове, гъбите създават халюцинации.
Едно време имаше надежда, сега нямам нищо против липсата й. Лъжи и копелета във въздуха от камък се търкалят като ветропоказатели във въздуха. Циганите са без кожа, сапунчета и вино цвърчат на скарата. Буря след буря, хапченца на кристали и мъничка сол в киното от въпросителни категории. Бутам се в тълпата, но драконите изгарят всичко, което се опита да се доближи. Гърчове и гърбави кончета изпълват глицериновия ми въздух, постигам напрежение и го превръщам в анти-авиационна корпоративна система, олицетворяваща се в това да ловиш яйца по време на поход. Но ако си похотлив, по-добре не поглеждай жена си в очните изкушения, защото тя ще разпознае себе си захвърлена в тъмните ъгълчета на съзнанието ти. Лепи чаршафи вместо тапети и лети с картонени крила, мокър картон, миришещ на дъжд. Кърви в червено и отрежи грозните си крайници. Бъди пеперуда без крака, муха без глава. Бъди себе си, блъскай се в стените и разучи празните пространства. Запълни празното с каквото поискаш. Бъди себе си. Бъди себе си. Оглеждай се, когато пресичаш. Вълнувай се, пътувай и разучи цветята. Видове, подвидове, семейства и категории. Всичко в едно. И накрая ме обичай...
Ела. Поспи в мен. После изчезни. Ела. Поспри в мен. После си върви. Ела. Пости в мен. После си прости.
Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия. Змия.
Без гравитация няма да има нищо, което познаваме днес. Гадулка, мечка, равен, старт, кръгло, мазно и червно в едно. АААААААААААААААААААА.
Ти си кожа. Ти си зъби. Ти си коса. Ти си суха. Ти си болка. Ти си ръце, крака, тяло. Ти си човек. Нямам против.
Епитафията е бездумна, а вълците са пагубни за всички малки агънца и родителите им. Ти ме промени. Убивайки ме постоянно.

петък, 26 ноември 2010 г.

Just do it!




Трябва да се опитам да скрия трупа й... Къде... В колата може, но как да я сваля по стълбите без никой да ме види? Ще я завия в чаршаф, за да не е толкова явно... Готово. Мамка му, тежка е. Ще пробвам с две ръце, не става. На рамо е по-добре. Защо по дяволите няма асансьори в тия кооперации? Колко да са стари? ...
Съседката, отдолу, е винаги на шпионката, как да мина без да се осъмни? Моля се само да си е легнала, все пак минава полунощ. Ще мина на пръсти, но как да мина, когато нося труп на рамото си? Всичко ще е наред, успокой се! Ако не я беше убил ти, щеше да те убие тя. Дори да те хванат, било е самозащита. Но каква самозащита в дома й, при положение, че я познаваш от два часа? Кой ще ти повярва? Носи трупа и се моли да не те хванат. Така, леко приклякане, минавам под шпионката... Ох, размина ми се, мисля, че беше заспала(съседката). Още три етажа надолу. Чакай! Май, че чух сирени! Мамка му! Мамка му! Мамка му! Не, няма нищо. Още 2 етажа. Как можа да ми се случи такова нещо, какво ще правя, как ще живея с това? По-добре да ме хванат. Ами да, връщам я горе. Неее! Идиот, как можа да я изтървеш по стълбите? Майка ти те е родила с две леви ръце, ще знаеш. Жалко, че споделяме едно и също тяло.
Не съм виновен, спънах се в чаршафа!
Да и сега този чаршаф е под крака ти, а тялото е някъде долу. Ами ако съм събудил някой с всичкия този шум? Трябва да побързам да го скрия. О, не. Тя вече не прилича на нищо. Сега ще си измислят, че съм се гаврил с трупа й, а като намерят и спермата в нея направо ще ме изпържат на стола. Как може да съм такъв глупак? Вече няма връщане, трябва да я заровя! Дали някой ме е видял да излизам с нея от клуба? Нямам избор, ще рискувам. Ето, отварям вратата. Навън няма никой, слава Богу! Къде е проклетата кола? Къде са ми ключовете? А, ето натискаме копченцето, хоп отключи се. Хайде сега в багажника.
Къде да я заровя? Къдееееее... Мисли, мисли, мисли...
Наблизо има малка борова горичка, но там ходят деца - не, не, не мога.. ами ако я изрови дъжда и децата я видят? Пфф.. добре, стегни се, можеш да измислиш нещо. В крайна сметка винаги можеш да я хвърлиш в морето. Ами да, ето какво ще направя. Но откъде ще вземеш лодка бе, идиот? Мисли качествено, стига илюзии. Нали на това ви учат в НАТФИЗ? Току що уби човек. Не, не, не! Това е сън! Събуди се, събуди се...
Мамка му, никога не става, когато го поискам. Просто ще карам и ще се отърва от нея, когато имам възможност. Такаа, хайде, запали стара трошке! Запали, стига си се давила! Браво, тръгнахме.. Завиваме, наляво, после надясно. Мигач, газ, съединител. Караме малко направо, а сега накъде? Мамка му, ченгета. Намали! Спокойно, спокойно. Каква е тая палка, бе? Шибана, шибана, шибана работа.
–Добър вечер! Старшина Петров.
–Добър вечер!
-Документите, ако обичате.
-Защо? Нещо направил ли съм?
-Дайте документите и без повече приказки.
-Да, да, разбира се. Заповядайте.
–Изчакайте в колата.
Това само на мен може да ми се случи. Защо шибаняка разкопчава кобура си? Какво прави?
-Моля, излезте от колата.
-Ама какво е станало.
-Излезте от колата с вдигнати ръце!
-Добре бе, споко! Само не ме стреляй!
Бум, бум. И пак бум, бум. Кой да предположи, че имам пистолет в жабката и че съм по-бърз от полицаите? Джанго. На пръв поглед изглеждам смотан, но съм доста опасен. И какво? Уби трима само за да спасиш задника си. Дано те пипнат копеле, такова!
Бъди по-внимателен, движиш се със 150 км/ч при ограничение 60, нали не искаш още убийства. Късно...
Дивите животни трябваше да спят вечер, вместо да ловуват. Колата ми се преобърна след резкия завой, който направих и се свестих в болницата. Главата ме болеше зверски, когато се опитах да я подпра по някакъв начин разбрах, че не мога да мърдам ръцете и краката си. Не, не бях парализиран, а бях закопчан с белезници и вериги. Сякаш съм най-опасния човек на земята. На всеки може да му се случи да убие някой без да иска. По дяволите! Какви ги дрънкам? Направих най-непростимото нещо на земята и сега заслужавам законът да се стовари върху мен с цялата си мощ. Докато лежах в леглото дойде някакъв полицай и ми каза, че делото срещу мен е насрочено за днес. Затова ме сложиха набързо в инвалидна количка и ме закараха в залата. Видях родителите й, децата на катаджиите и жените им. Мисля, че те желаеха смъртта ми, повече отколкото я заслужавах. И сега след, като изслушахме показанията на всички свидетели, криминолози, след като бяха показани всички експертизи и бях очернен, че съм я изнасилил, само заради натъртванията й от падането по стълбите и сблъсъка с асфалта по време на катастрофата – аз стоях в нещо, като чакалня и чаках присъдата. След няколко часа мисли и кофеинови заливки, най-сетне дойде мигът на истината. Влязохме в заседателната зала, всички станаха, всички седнаха и след малко се чу „и осъждаме обвиняемия на смърт, чрез разстрел“. Не го очаквах. Хм, гадничко е да знаеш, че до няколко дни ще умреш. Миналото започва да тече като на кино-лента доста по-дълго време. Осъзнаваш повече грешки, замисляш се по-дълбоко и страдаш по-дълго. 10 дни ме делят от края. Не мога да спра да записвам. Спомени, моменти, диалози, картини...
Решиха, че убийството ми ще служи за назидание, на тези, които дръзват да си помислят да вършат нещо подобно на моята противообществена проява. Затова ме изкараха на градския стадион, вързаха ме за една от гредите на футболната врата и сега просто трябва да чакам тъпия звук от автомата. Хах, нямам смелост да погледна дулото. В момента цялата ми мъжественост стига дотам, да задържа напиращата от страх урина. Никога не съм вярвал, че последните ми мисли ще са молби към пикочния мехур, но наистина не искам да ставам за смях. Ще бъда смел, заради жертвите, чиито животи отнех, заради роднините им. Не искам да си мислят, че ги е убил един страхливец. Дават ми последни думи - Just do it! Този няма ли да стреля най-сетне? Хайдее, искам да умра вече, да се пренеса в небесното царство, или подземното. Да изям шамарите на Шива или да се слея със Шибалба. Убий меее. Чакането е по убийствено от куршума. Ще надникна, за да видя какво става. Ще повдигна главата си. Усмихва се. Грешка, той това е чак...

сряда, 24 ноември 2010 г.

защо пиша



Обичам я, обичам тишината. Всяка малка стъпка към нея ме изпълва с щастие и мир. Да чувам вентилатора на лаптопа и звука от клавишите е сякаш да се родя отново, защото когато пиша се прераждам. Всичко е все едно си дете, което се крие от зимата с дебелото си яке, шапка, ръкавици и шал. Всичко е топло и сигурно, като в майчина прегръдка. После ще спя, сега продължавам да пиша.
Обръщам се наляво, поемам си дъх, толкова е просто - издишам. Записвам всяко свое действие, всяка мисъл и изведнъж се образува изречение, от изречението - ред и така нататък. Докато завърша всичко с точка, пусна го в блога и се усмихна, щом някой ми каже браво. Аз съм като кученце, което изпълнява дребни номерца, заради скромната награда, която ще получи. Аз съм животинка, живееща, за да чуе добра дума във виртуалното пространство, защото добри думи рядко се чуват навън в джунглата. Толкова е нормално, хората да са затворени в себе си, да те подминават, когато не знаят какво да кажат, да обръщат глава, а в същото време да висят в профила ти във фейсбук. Толкова е безопасно, никой не разбира какво си мислиш, никой не вижда, това което виждаш ти. Но какво от това, вече няколко години споделям личните си преживявания, най-големите си страхове и неща, които нямат нищо общо с мен, в интернет. Пиша почти всеки ден това, което ми е в главата, това което виждам и какво? Нито съм умрял, нито съм загубил нещо, нито пък някой ме е опознал повече отколкото е поискал. Време е да излезем от черупчестите си пространства, да завладеем света, да се разлеем в природата. Време е да бъдем себе си.
Връщам се и прочитам всичко написано до тук. Мога да го изтрия, защото знам, че никой няма да си вземе поука, дори аз не бих го направил. Мога да го преработя, за да звучи по-убедително, да си намеря доводи и т.н. Но няма да го правя, защото така е по-естествено. Защото това мисля в момента, и ако утре мисля по обратния начин имам пълното право да напиша нещо в съвсем друг стил, както са правили повечето философи някога.
Не се смятам за философ, нито за нещо по-значимо от съседа, колегата, шофьора на автобуса. Смятам се за човек и уважавайки това се чувствам длъжен да уведомявам равните на мен хора, за нещата, които не одобрявам.
В този ред на мисли, не одобрявам това, че напоследък пиша, колкото да кача нещо в блога, не одобрявам факта, че се чувствам щастлив донякъде и това ми пречи да се оплаквам, което запушва творчеството ми. Това е като една дизентерия в червата на писателя. Предвид болестта, сам виждам как този писател повръща и смесва течността с диарията си, после излива всичко на белия лист и чака ръкопляскания. В един стих на Хораций пишеше, че всеки един глупак ще дочака похвали от по-голям глупак, т.е. ще се почувства значим, само защото не е най-големият глупак на света. Така и аз се чувствам значим, само защото не съм най-бездарният пишещ човек.

неделя, 21 ноември 2010 г.

чесън


Извърви го, можеш да разкъсаш момента. Спомняш ли си колко трудно се научи да вървиш. Помниш ли ожулените колене, изгорялата разкъсана тъкан, кръвта? И как щипеше почистването на раната. Никога няма да забравя първия захарен памук, първото ужилване от пчела и първото давене в морето.
А дали си спомняш предния път когато беше тук и беше ангел. Кожата ти нямаше нищо общо с килима, а дърветата повяхваха, само за да не те притесняват. Крилете ти бяха от мъгла, но не летяха, дори те прегърбваха леко. Но не се притеснявай, ако не си спомняш, защото аз бях този, който имаше контрол над теб и те направи това, което си днес. Искам да знаеш това, защото специалните хора не съществуват, също както не същствуват магьосници. Уточнихме се, че вещиците също ги избих. Всичко в този свят е мое, но моето вече не е твое.
Лилави бесове играят със чувствата ми кегелбан, но отдавна кегелбанът е боулинг и дори Флинстоун го зная, макар да е от каменната епоха и колата му да се задвижда със собствените му крака. Пф, какво правиш тук? Мястото ти не е тук. Премести се в друга епоха, избери си друг жанр, посмей се, поплачи и се върни. Научи се да живееш.
Вила вилекула и гъбената крава от 101 далматинци, а млякото не било полезно. Плюя на това, както само един сюрреалист би се изплюл на майка си или ще стрелям на посоки, докато някой падне убит, вероятно би го заслужавал. Но откъде да знам, аз ще съм със затворени очи, като Темида, но без везни, а с автомат. Утре ще видя революцията, но до днес съм сляп.
Имам два ключа за лампата вкъщи, с единия осветлението се включва, с другия се спира. Отгоре пише дрийм, а на първия ключ он, на втория офф. Днес съм дрийм он-вал, и цял ден ми стои на дрийм офф.
И мухълът е надпис, защото по стената освен нарисуваните животни и гледки имам и мухъл и той ми говори. Иска да проникне в стаята, да я завладее. Гледа жадно към леглото ми, но няма да му го дам. Пея му онази песен в която се пее, че няма да ядеш, но той ми изяде стената. Как да го спра, няма лекарство против мухъл. Мога да го изтържа и да го изхвърля на сметището, но това няма да го убие. Мухълът яде всичко, защото времето го подсилва, те са най добри приятели, а влагата му е брат. Ще си купя слънце, за да убие мухъла. Чакай, аз имам слънце.
И после някакви овци и някакви огради, едните скачат другите си седят, но в крайна сметка никой не заспива, а само пресъхваме и в 2 през нощта ставаш да пиеш вода. Гъл, гъл,гъл и пак си лека нощ, но уви, до сутринта шишето с вода е свършило, жалко че водата не приспива, а колите през деня не пропускат заспалите пешеходжи и бият наравно всички. Довиждане тракащ дъжд, довиждане мека въздишке, довиждане и на теб възглавничке мека. По-добре съм си мъртъв и кървящ. Мозъкът да е на паважа, а лицето ми надолу пробито от бронята на БееМВе-то с номер С и после 6 шестици.
Къде съм? А да ... бяло е.
Не е валяло сняг. Херкулес не е свършил върху земята. И въпреки това всичко е бяло. Хм.
Мусака. Мацам с мусака наоколо и си го правя цветно, какво да смеся с мусаката, за да стане лилаво. Искам да е лилаво, да е по-арт, по-джиджан. Накрая нищо не е арт, по-скоро изглежда сякаш някой се е окендзал. И отивам на планина, бягам, бягам, бягам. От себе си към себе си.
Но най-вече бягам от мляскащите звуци на съквартиранта ми, никога не съм харесвал млященето по време на хранене, струва ми се нехигиенично, ами ако нещо ти влезе в устата, докато я отваряш широко и я изпълваш със слюнка. И ето мляс, мляс. Иска ми се да му завра арматурно желязо в устата и да го накарам да го дъвче и тогава да видим дали ще мляска. Но добре, че не чува мислите ми. Миличкия щеше много да се стресне.
А исках просто да кажа, че вече чакам час, да се върнеш, а теб те няма. Замириса на чесън. Баааахти, като има кухня нужно ли е да ядеш в леглото веее?

вторник, 16 ноември 2010 г.

without judgement


Емоциите ми изстиваха докато пътуваха по кабела към теб или по въздуха, зависи как се случваше. Не насочвам пръста си към теб, не казвам, че някой е виновен за липсата на директна комуникация, но виновен трябва да има, за да утешим самите себе си. Затова виновни си бяхме ние и се унищожавахме на парченца. Знам, че бяхме едно цяло, защото бях пряк свидетел, когато се разпаднахме, всъщност участник. После се превърнахме в онова, което просто се върти. Чакахме нещо да се случи и се случи нещо, но то не ни помогна да намерим себе си. Хората ни съчувстваха, но душите ни нямаха нужда от състрадание. Силите ни укрепваха и парченцата от нас, които преди бяха едно цяло, започваха да се свързват помежду си и всъщност образуваха две цялости. Двама човека, всъщност точно така са се появили Адам и Ева. По свой собствен образ и подобие, вървели по земята и сеели смърт. Докато един ден ледовете започнали да се топят. Човеците започнали да хранят кравите с царевица, която била пълна с ГМО. И да хвърлят бомби, когато не могат да разрешат проблема с разговор. Всичко ставало все по-просто, но те само така си мислили. Защото всъщност усложнявали всяко просто действие, което ги мързи да свършат. Създали средства за масова комуникация, за да говорят с близките светове, защото не могли да общуват помежду си. Не разбирали действията си и от завист убивали роднините си, приятелите си. Жените мразили съпрузите си, мъжете мразили жените си. Всеки бил роден виновен, само защото човешкото му тяло го превръщал в роб. Да се родиш човек, не било дар божи, всъщност, точно обратното, било проклятие. Трябвало да издържиш цял един живот, разхвърлян тук и там - подмятан насам натам от религия, политика, икономика и народност. Човекът започвал да се изморява още преди да навърши пълнолетие, затова избирал най-лесния изход – да избяга, да спре да мисли. А спирал ли да мисли, всеки ден можело да бъде празник. Безкрайни купони, песни с простички текстове и опияняващи вещества въргалящи се в организма ти, докато един ден те убият. Спирането на мисловната дейност убива, бавно, но сигуно. Другият възможен вариант е да се продадеш или да се отдадеш на идеята, че живееш в правилния свят. Че човек е създаден, за да бъде политик, богаташ или борец за независимост. Определено, този избор не е лесен, но за мен не е и правилен. Аз стоя и наблюдавам, наблюдавам как времето се променя. Не участвам в нищо и доста хора ми се дразнят, че не съм достатъчно активен, но приемете го, това е начинът, който съм избрал. Аз съм безучастен и обичам простичко да си стоя отстрани. Да описвам всичко в дебелите тефтери и да се радвам на слънцето сутрин и вечер. Защото съм избрал пътя на творците, а те сътворяват нови светове. Не се ограничават с този, който имат по рождение. Не живеят по неговите правила, не летят във въздуха, защото са им казали, че само там може да се лети. Творците пълнят чушки с кайма и ориз и казват, че това е новата им рожда, за която ще се грижат цял живот. Творците са полудяли, защото мислите им са в сътворените от тях светове, телата им са в този, а лекарите имат власт, само върху тялото ти. Животът е лъжа, животът е бълвоч от любов и депресия заради липсата на любов. Никой не е невинен, тъпото е, че дори аз не мога да се оттегля настрани напълно и да кажа, аз съм невинен - отивам в гората да търся спасението си. Всеки е виновен за нещо и такива са законите на този свят, защото със своите решения, не само определяш своята съдба, но и съдбата на други хора, но кой да ти мисли за това. Нали всичко е измислено. Примерно кой се замисля за това кой е измислил крайчетата на връзките за обувки, така че да влизат в дупките по-лесно. Те просто го правят. Аз не се замислям как частиците на пържолата ми да се изпекат, просто пъхам в фурната и завъртам копчето. Нямам идея кой глупак е измислил шумолящите найлонови торбички, но ако имах възможност бих го убил. Трябва да внимавам къде стъпвам, такъв е светът, трябва да се оглеждам за падащи предмети, такъв е светът. И докато цялото това нещо вуни на гад, аз вуня дваж повече, само защото съм седнал да се оплаквам вместо да хвана нещата с свои ръце. И всеки един човечец, който стои и се оплаква мирише повече от всеки друг, който се къпе в помийната яма, но не спира да се труди. Тези които работят успяват, защото партийния член винаги е прав!! Също ми е много чудно как еднооките гледат 3D кино или за тях е просто 1,5D? Кой знае.. може би един ден, когато се самоунищожим всичко ще е доста по-просто... за хлебарките. Защото те винаги оцеляват.
Останахме без Бог, без пари, без тела, без чувства и си мислим, че ако останем без тоалетна хартия ще сме загубени. Да ама не.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

Сънувай ме


- Сънувай ме докато горя и тракам със зъби на фона на кървави капчици полепнали по стъклото. Гъделичкай с език ухото ми, попълвай празните ми пространства и ме опръскай. Затвори очи и се отпусни, нека вятърът говори вместо теб.
Усмихвам се, защото някъде там е скрита надеждата. Единственото, което е нужно – да я изровя. Но не бързам, нека сама ме повика. Всяка надежда има нужда от господар. Не изпитвам вълнение. Много отдавна захвърлих емоциите си на емотиконите, а те ги разкъсаха като побеснели песове. И сега ми се усмихват прилежно от екрана, но аз се усмихвам само на себе си. И на нея, онази която стоеше със лице към стената, нежно вдигнала косите си и чакаща. Чакаща онова нещо, което хората наричаха любов. Но отдавна вече спряха да го наричат така. Защото вече имаше нови думички. Сексът за една нощ не беше нещо ново, всъщност беше добре забравеното старо. По стените се лееше пот от мокрите им задници, а вместо да ползват презервативи, те се оставяха на болестите, заради страничните им ефекти. Всъщност така нареченото лунапарково изживяване не би било постижимо без тези болести. Всички ги имаха и всички бяха готови да споделят своята с другарчето си. Освен нея, тя стоше с лице към стената и никога не се обръщаше. Не трябваше да виждат лицето й, защото видеха ли го, щяха да се влюбят в нея. Спасителят й беше някъде там. Той щеше да я отведе далеч от този свят, от цялата мазна и свинска сган разменяща течности, сякаш добри намерения. Един ден, докато беше застинала в обичайната си поза, добре прикрита от играта на светлината, някакво същество се приближи до нея. Подуши я и очите му блеснаха. Опита се да я отдели от стената, да види лицето й. Но тя го надхитри, извади 9 милиметровия и куршумът попадна точно между очите на малкия нахалник. Краката й заеха изпъната си поза, блузата беше леко повдигната от което се виждаше коремчето й, а вратът й раменете й бяха напълно открити и незащитени. Но само така можеше да насочи цялата си енергия към заобикалящата я реалност. Само така можеше да усеща всеки полъх на вятъра и всяко трепване. Точно тогава се появи той, с бавна крачка. Звуците от стъпките му отекваха на метри от него, явно не се страхуваше, че някой може да го види. Голям и силен, това му бяха отличителните характеристики. От ореола му се разпръскваше светлина, която за секунда освети и момичето. Той направи няколко крачки назад и я видя. Запъти се към нея, но за миг се зачуди. Може би не трябва да я безспокои. Но тогава видя раменете й, леко разтворените й крака и от устата му излезе слюнка. Направи още няколко крачки и вече усещаше миризмата й. Изведнъж индивидът се издигна във въздуха, не знаеше какво става, но явно тя му даваше сили. Когато момичето усети присъствието му, се извърна назад и връзката им беше осъществена. Те щяха да са влюбени завинаги. Но мъжкият индивид, не успяваше да контролира силата, която тя му даваше. Тогава затвори очи и се опита да я забрави, за миг успя и се строполи на земята. Когато отвори очите си, тя го гледаше от метър разстояние. Усмихнаха се. И двамата имаха жълти зъби. Миришеха на кочинка, но в такъв свят бяха израстнали. След това порастнаха още и връзката им се заздрави, просто, за да докажат на света, че любовта още съществува и да заровят надеждата, там където сега аз стоя и чакам. Чакам онази до стената да ме повика, за да грабна надеждата и да й я занеса. За да родим нова надежда и да я заровим за следващия.

неделя, 14 ноември 2010 г.

наситено лилаво



Куриер ню, или какво пише на ръката ти?
Надявам се да ми кажеш нещо, което ще ме вдъхнови. Надявам се да бъдеш новата ми муза. Довиждане и лека нощ! После те целувам и се скривам в нощта. Но какво по-хубаво от сутрешното кафе? Гъба. И това не е краят, по-скоро се запътвам към гората, за да кажа неща, които не бих казал на никого, за да се накрещя на спокойствие и да се върна обратно при себе си, да се сгуша удобно и да заспя. Потъвам в леглото, потъвам чак до дълбокото, чак до самия творец. И си отчупвам от него, отхапвам и вече притежавам глаголи и прилагателни. Съществителните висят по дърветата, израсли под звуците на цигулки. Ето го и моето вдъхновение, пристигаш, но всъщност от устата ти не излиза и звук. Излиза дим, защото е минус осем, излизам и аз, защото май съм излишен. Къде ли отивам, май че на майната си. Повече любов няма, има само толкова, колкото трябва да има. Пчеличките си работят в кошера, а трябваше да спят зимен сън. Продължавам да чакам това проклето вдъхновение...
Очите ти са пълни със страст, лицето ти сочи към мен, а ръцете ни са общи. Представи ли си, две тела, втренчени, едно в друго с общи ръце. Не е ли извратено? Не е ли прекалено крайно? Не. Никога не е прекалено крайно.
Моя малка, Дилайла, къде се затриха усмивките?
Китара, чакам. Някой моли в тъмнината, иска да го изведат оттам. Китара. Къде съм? Парфюм и левитация. Пиано. Гъдел и резонанси. Ангели, град на ангели и очите им. Комфорт, въздух, полъх. Аз съм себе си, моля, не плачи! В твоя час съм, твоя собственост, твоя измислица и реалност. Постави ме където пожелаеш и ме залепи със секундно лепило, за да не бягам. Жаден съм, нахрани ме, влачи ме, махни ме оттук! Близалки, игри, цветове и имена, всичко се върти, всичко е бедствие. Не се докосваме, не се виждаме. Дано не паднем. Нищо не е същото. Дъждът не пада, а вали нагоре. Не си отивай, не си отивай, три пъти "не си отивай" в нощта. Ти завиваш зад ъгъла. Копнеж, огледало, разрушени надежди, хлъц наум и бръм с колата. Кога ще спрем с маскарада, кога някой ще чуе поезията ми, кога клетката ще се изпари? Искам да се наслаждавам на маскарада, да понасям поезията ти и сам да затворя клетката. Искам сам да си избера дизайн, искам времето да иска смислени неща от мен. И пак всичко е еднакво. Сангре фриа е просто охладена кръв. И пак някой шепне в пустинята, тигрите са недресирани и диви. Капак. Край. Духът ми, очите ми, ръцете ми са към теб. Ставам и изчезвам.
Момичето ми язди летяща костенурка. Тя прегръща слънчогледа и бърка в пазвата си, за да извади още любов. Любовта е безкрайна, щастието е безкрайно, усмивките са безкрайни. Викам, крещя в гората. Мечките оглушаха, бръмбарите се вцепениха, а сърничките се скриха вдън земя. Чувствам се ужасно разгадан. Вдигната ръка махаща за чао. Сцени. Клипове. Пасажи. Високи борове. Ниски надежди. Думи. Думи. Думички. Къде ли е майка ми, ами баща ми? Дали спят?
Хм .. искам да знам повече. Искам и теб да знам. Поне съм тук, поне съм свободен и съм изкуство. Човек. Жив. Щипка вдъхновение за лилавия килим от буквички, изтъкан и продаден, вместо персийски. Големият самолет отлетя без мен и ме остави тук долу, за да го гледам от ниското. Добре съм си, да, добре. И му казах чао, а той дори не отвърна, дори не поиска целувка. Замириса ми на маргаритки, замириса ми на малки момиченца, затворени в зърно. Ела, ще те повозя. Ела, усмихни ми се. Ела, перфектен съм. Не помня много повече от минута, някъде около век, почти, или колко голям лист хартия взех, за да поставя чашата с мляко, но го скъсах на парченца и си направих ракетка. Рисувам се в цял ръст, клякам и подскачам само от таза нагоре. Добре, че не живея наистина, иначе щеше да е комично...

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

иван видя тъмнината


Иван видя тъмнината. Иван съзря тъмнината и го сполетя мисъл. 'Ами ако тази черна дупка поглъща?' Побиха го тръпки, после от всички страни заваляха камъни. Иван се сви на земята и просто поемаше ударите. Когадо „дъждът“ спря, Иван едва помръдна. Иван беше потрошен. Иван не можеше да се изправи. Иван беше сам в тъмното. Чуха се капки. Кап. Кап. Кап в тишината. Една вълна го заля, после друга. И Иван започна да се издига от земята, но се давеше. Защото всъщност водата го повдигаше. През цялото време Иван знаеше, че ще умре. Защото не можеше да помръдне, докато водата нахлуваше в дробовете му. А тя, тази прозрачна течност имаше план. Издигна го на високо и изчезна. Иван летеше, но надолу. Зачуди се колко ли време му остава, нямаше как да пресметне, защото навсякъде виждаше просто тъмнина. Можеше да пада цял живот, можеше и да се сгромоляса всеки момент. Иван се усмихна. Не беше изпадал в по-безнадежден момент, но всичко му се стори толкова нормално. А нормалното го накара да почувства надежда – че все пак така е трябвало и това е пътят му. Изведнъж Иван осъзна, че вече не лети. Спрял е посредата и просто се носи като балон напълнен с хелий преди 12 часа. Усмивката му изчезна, вече не знаеше какво ще последва, а непознатото го изпълваше със страх. Иван се огледа, не видя нищо. Пръдна и звукът се разнесе като ехо. Иван се разсмя толкова силно, че тялото му се разтресе. От този трус го заболя всичко. Смехът му спря и премина в безмилостен крясък. Иван знаеше, че е сам и че никой не може да го чуе. Страдаше за нещо отдавна превърнало се в спомен. Страдаше заради раните си. Страдаше заради страха от неизвестното. Иван се беше превърнал в топка страдание - кръгъл и син, влажен и лепкав. Иван се съвзе, удари си няколко плесника, които никак не му помогнаха. Само прехвърлиха за момент болката в лицето му. Иван видя за миг някакъв блясък. Съсредоточи се върху него. Светлината проехтя още няколко пъти. Иван осъзна, че всъщност се намира в съзнанието си. Иван се беше поставил в това положение, за да опознае себе си. Спомни си че тъмнината го обърка. 'Как човек да опознае тъмнината?' Беше попаднал в собствения си капан и не знаеше как да излезе. Съзнанието му се бунтуваше против него искаше да го изхвърли, както тялото изхвърля чуждите организми. Иван се опита да се тласне към светлината, която приличаше на точка, на звезда. Нямаше как да се засили. Нямаше за какво да се хване. Нямаше нищо. Иван наведе главата си и тогава разбра, че надеждата му е започнала да си отива. Помисли си, че точно сега има нужда от чудо и погледна към звездата. От този момент нататък Иван знаеше, че това е неговото чудо. Усмихна се за втори път. Иван беше в собственото си съзнание. Иван беше в личното си съзнание. Иван притежаваше това съзнание. Иван заповяда на съзнанието си да го излекува. Всички рани изчезнаха. Иван заповяда на съзнанието си да го пусне на земята. Стъпалата му се изправиха и стъпиха на твърда повърхност. Иван заповяда на тъмнината да изчезне. В този момент Иван отвори очи и видя, че лежи на леглото си в онази същата 108-а стая в общежитието. Иван всъщност не се казваше така...

неделя, 7 ноември 2010 г.

Денят беше хубав


Когато капчицата пада във водата, супер много я обича. И започват да играят заедно, да се гонят, докато се слеят в едно.
Вчера сутринта се събудих от алармата на телефона и реших, че щом и събота се събуждам насила, значи няма да е хубав ден. Трябваше да я изключа снощи, за да се наспя веднъж поне. Мислих си за предстоящата ми среща с човек, който много обичам. Мислих си известно време, притеснявах се, после реших, че няма какво да го мисля, трябва просто да отида и да разбера какво ще се случи. Истината беше, че не знаех дали искам да отида, но аз така решавам дилемите си. Отидох. Бях зареден с толкова много положителна енергия от обяда който споделих с леля ми, че почти летях. Застанах пред „народния“ и започнах да се озъртам наляво и надясно, за човека. Ето я и нея, прекрасна както винаги. Беше съчетала чудесно цветовете на дрехите си и за моя изненада беше сложила лек грим. Но външността имаше най-малко значение в случая. Защото аз не успях да я усетя, като присъствие. Не можахме да докоснем аурите си, дори май не се погледнахме в очите. Аз я прегърнах, а тя тръгна да се дърпа, сякаш я изнасилвам. И поехме нанякъде. Заливаше ме с купища излишна информация, която не бях готов да изслушам, но го направих, дори запомних част от нея. Когато аз се опитвах да кажа нещо, което ме вълнува темата се сменяше. И хайде да ходим в апартамента, някакво баш заведение, за хора, които обичат да се чувстват удома си, да пият чай от мляко за 5 лева или бира за 7. Не му се изкефих, в моя апартамент щеше да мирише на старо, а не да го наподобявам с изтърканите възглавници и диванчета. Няма да продължавам, за да не затвърдя образа си на надменен кучи син. Опитах чая и имаше вкус на на течни бисквити житен дар с канела и билки. Определението е точно и не бих го сменил. Тогава ме сполетя мисълта, че не искам да съм на това мято, с този човек. Искам да избягам. Усещането беше сякаш някой точи от енергията ми с голямата фуния. Погледнах я, а тя лежеше на диванчето и се усмихваше фалшиво, знаех че не е щастлива от това, което се случва. Обичаме се, а не можем да се дишаме. Изгубих се в мислите си, слях се с музиката, която ме опияняваше и тогава тя спря баса. Последва въпрос „Как можа да спреш баса?“ и тя го пусна отново. Без да затварям очи започнах да си фантазирам. Тя хвърли тениската си, после съблече и дънките. Беше чисто гола и танцуваше, за пръв път я виждах толкова истинска. Гърчеше се красиво, тя е красива, музиката също. Всичко заедно се превърна в нещо магично. Гледах настръхналата й бяла кожа, леко осветена от слънцето и мейнърдоподобните* й движения. И изведнъж избухна, превърна се в милиони капчици, които се изстреляха наоколо. Бях мокър, бях се гмурнал в нея или тя в мен, не зная. Но тогава се обърнах и я видях легнала на грозния диван. Беше затворила очи, сякаш сънува най-прекрасния сън. Връхлетя ме мисълта „обичам те“ беше време да се сбогувам. Станах и я прегърнах, знаех, че я виждам за последно. Тя мислеше, че е просто прищявка и не ми обърна внимание. Но аз наистина си тръгнах, не просто така, а завинаги. Реших, че трябва да се видя с човек, който вече цяла седмица ме зареждаше с положителна енергия. Излязох от апартамента и вече бях супер зареден. Въздухът беше като зеленчукова супа, която ми дава сили. Вървях към съдебната палата и с всяко вдишване намирах сили, да издишам част от нея. Когато стигнах седнах да стълбичките и зачаках. Човекът дойде и имах сили дори да й се усмихна. Питах я дали съм надменен, а тя поклати глава отрицателно. Това ми стигаше, за да продължа да се усмихвам. Ходихме насам-натам, докато не ми стана студено, после също беше хубаво...
Но в един момент изгубих и нея, вървях по пътеката в метрото и усещах присъствието й зад мен. Обърнах се няколко пъти, но виждах единствено сянката си. Усмихнах се на това мрачно очертание, не бях сам. И си тръгнах. По пътя си мислих колко много имам нужда от чудо, за да бъда щастлив. После погледнах небето, погледнах звездите и вече знаех. Аз бях моето чудо, денят беше хубав.

*мейнърдоподобен – виж http://www.youtube.com/watch?v=Zw3FTiWRXF8