наситено лилаво

Куриер ню, или какво пише на ръката ти?
Надявам се да ми кажеш нещо, което ще ме вдъхнови. Надявам се да бъдеш новата ми муза. Довиждане и лека нощ! После те целувам и се скривам в нощта. Но какво по-хубаво от сутрешното кафе? Гъба. И това не е краят, по-скоро се запътвам към гората, за да кажа неща, които не бих казал на никого, за да се накрещя на спокойствие и да се върна обратно при себе си, да се сгуша удобно и да заспя. Потъвам в леглото, потъвам чак до дълбокото, чак до самия творец. И си отчупвам от него, отхапвам и вече притежавам глаголи и прилагателни. Съществителните висят по дърветата, израсли под звуците на цигулки. Ето го и моето вдъхновение, пристигаш, но всъщност от устата ти не излиза и звук. Излиза дим, защото е минус осем, излизам и аз, защото май съм излишен. Къде ли отивам, май че на майната си. Повече любов няма, има само толкова, колкото трябва да има. Пчеличките си работят в кошера, а трябваше да спят зимен сън. Продължавам да чакам това проклето вдъхновение...
Очите ти са пълни със страст, лицето ти сочи към мен, а ръцете ни са общи. Представи ли си, две тела, втренчени, едно в друго с общи ръце. Не е ли извратено? Не е ли прекалено крайно? Не. Никога не е прекалено крайно.
Моя малка, Дилайла, къде се затриха усмивките?
Китара, чакам. Някой моли в тъмнината, иска да го изведат оттам. Китара. Къде съм? Парфюм и левитация. Пиано. Гъдел и резонанси. Ангели, град на ангели и очите им. Комфорт, въздух, полъх. Аз съм себе си, моля, не плачи! В твоя час съм, твоя собственост, твоя измислица и реалност. Постави ме където пожелаеш и ме залепи със секундно лепило, за да не бягам. Жаден съм, нахрани ме, влачи ме, махни ме оттук! Близалки, игри, цветове и имена, всичко се върти, всичко е бедствие. Не се докосваме, не се виждаме. Дано не паднем. Нищо не е същото. Дъждът не пада, а вали нагоре. Не си отивай, не си отивай, три пъти "не си отивай" в нощта. Ти завиваш зад ъгъла. Копнеж, огледало, разрушени надежди, хлъц наум и бръм с колата. Кога ще спрем с маскарада, кога някой ще чуе поезията ми, кога клетката ще се изпари? Искам да се наслаждавам на маскарада, да понасям поезията ти и сам да затворя клетката. Искам сам да си избера дизайн, искам времето да иска смислени неща от мен. И пак всичко е еднакво. Сангре фриа е просто охладена кръв. И пак някой шепне в пустинята, тигрите са недресирани и диви. Капак. Край. Духът ми, очите ми, ръцете ми са към теб. Ставам и изчезвам.
Момичето ми язди летяща костенурка. Тя прегръща слънчогледа и бърка в пазвата си, за да извади още любов. Любовта е безкрайна, щастието е безкрайно, усмивките са безкрайни. Викам, крещя в гората. Мечките оглушаха, бръмбарите се вцепениха, а сърничките се скриха вдън земя. Чувствам се ужасно разгадан. Вдигната ръка махаща за чао. Сцени. Клипове. Пасажи. Високи борове. Ниски надежди. Думи. Думи. Думички. Къде ли е майка ми, ами баща ми? Дали спят?
Хм .. искам да знам повече. Искам и теб да знам. Поне съм тук, поне съм свободен и съм изкуство. Човек. Жив. Щипка вдъхновение за лилавия килим от буквички, изтъкан и продаден, вместо персийски. Големият самолет отлетя без мен и ме остави тук долу, за да го гледам от ниското. Добре съм си, да, добре. И му казах чао, а той дори не отвърна, дори не поиска целувка. Замириса ми на маргаритки, замириса ми на малки момиченца, затворени в зърно. Ела, ще те повозя. Ела, усмихни ми се. Ела, перфектен съм. Не помня много повече от минута, някъде около век, почти, или колко голям лист хартия взех, за да поставя чашата с мляко, но го скъсах на парченца и си направих ракетка. Рисувам се в цял ръст, клякам и подскачам само от таза нагоре. Добре, че не живея наистина, иначе щеше да е комично...