неделя, 14 ноември 2010 г.

наситено лилаво



Куриер ню, или какво пише на ръката ти?
Надявам се да ми кажеш нещо, което ще ме вдъхнови. Надявам се да бъдеш новата ми муза. Довиждане и лека нощ! После те целувам и се скривам в нощта. Но какво по-хубаво от сутрешното кафе? Гъба. И това не е краят, по-скоро се запътвам към гората, за да кажа неща, които не бих казал на никого, за да се накрещя на спокойствие и да се върна обратно при себе си, да се сгуша удобно и да заспя. Потъвам в леглото, потъвам чак до дълбокото, чак до самия творец. И си отчупвам от него, отхапвам и вече притежавам глаголи и прилагателни. Съществителните висят по дърветата, израсли под звуците на цигулки. Ето го и моето вдъхновение, пристигаш, но всъщност от устата ти не излиза и звук. Излиза дим, защото е минус осем, излизам и аз, защото май съм излишен. Къде ли отивам, май че на майната си. Повече любов няма, има само толкова, колкото трябва да има. Пчеличките си работят в кошера, а трябваше да спят зимен сън. Продължавам да чакам това проклето вдъхновение...
Очите ти са пълни със страст, лицето ти сочи към мен, а ръцете ни са общи. Представи ли си, две тела, втренчени, едно в друго с общи ръце. Не е ли извратено? Не е ли прекалено крайно? Не. Никога не е прекалено крайно.
Моя малка, Дилайла, къде се затриха усмивките?
Китара, чакам. Някой моли в тъмнината, иска да го изведат оттам. Китара. Къде съм? Парфюм и левитация. Пиано. Гъдел и резонанси. Ангели, град на ангели и очите им. Комфорт, въздух, полъх. Аз съм себе си, моля, не плачи! В твоя час съм, твоя собственост, твоя измислица и реалност. Постави ме където пожелаеш и ме залепи със секундно лепило, за да не бягам. Жаден съм, нахрани ме, влачи ме, махни ме оттук! Близалки, игри, цветове и имена, всичко се върти, всичко е бедствие. Не се докосваме, не се виждаме. Дано не паднем. Нищо не е същото. Дъждът не пада, а вали нагоре. Не си отивай, не си отивай, три пъти "не си отивай" в нощта. Ти завиваш зад ъгъла. Копнеж, огледало, разрушени надежди, хлъц наум и бръм с колата. Кога ще спрем с маскарада, кога някой ще чуе поезията ми, кога клетката ще се изпари? Искам да се наслаждавам на маскарада, да понасям поезията ти и сам да затворя клетката. Искам сам да си избера дизайн, искам времето да иска смислени неща от мен. И пак всичко е еднакво. Сангре фриа е просто охладена кръв. И пак някой шепне в пустинята, тигрите са недресирани и диви. Капак. Край. Духът ми, очите ми, ръцете ми са към теб. Ставам и изчезвам.
Момичето ми язди летяща костенурка. Тя прегръща слънчогледа и бърка в пазвата си, за да извади още любов. Любовта е безкрайна, щастието е безкрайно, усмивките са безкрайни. Викам, крещя в гората. Мечките оглушаха, бръмбарите се вцепениха, а сърничките се скриха вдън земя. Чувствам се ужасно разгадан. Вдигната ръка махаща за чао. Сцени. Клипове. Пасажи. Високи борове. Ниски надежди. Думи. Думи. Думички. Къде ли е майка ми, ами баща ми? Дали спят?
Хм .. искам да знам повече. Искам и теб да знам. Поне съм тук, поне съм свободен и съм изкуство. Човек. Жив. Щипка вдъхновение за лилавия килим от буквички, изтъкан и продаден, вместо персийски. Големият самолет отлетя без мен и ме остави тук долу, за да го гледам от ниското. Добре съм си, да, добре. И му казах чао, а той дори не отвърна, дори не поиска целувка. Замириса ми на маргаритки, замириса ми на малки момиченца, затворени в зърно. Ела, ще те повозя. Ела, усмихни ми се. Ела, перфектен съм. Не помня много повече от минута, някъде около век, почти, или колко голям лист хартия взех, за да поставя чашата с мляко, но го скъсах на парченца и си направих ракетка. Рисувам се в цял ръст, клякам и подскачам само от таза нагоре. Добре, че не живея наистина, иначе щеше да е комично...

1 коментар:

  1. qvno e bilo igra na dumi ot koqto trqbva da ti se zavie svqt ili pone takyv e efekta;]]]vseki vyzpriema neshtata po razlichen nahcin;]]

    ОтговорИзтриване