Денят беше хубав

Когато капчицата пада във водата, супер много я обича. И започват да играят заедно, да се гонят, докато се слеят в едно.

Вчера сутринта се събудих от алармата на телефона и реших, че щом и събота се събуждам насила, значи няма да е хубав ден. Трябваше да я изключа снощи, за да се наспя веднъж поне. Мислих си за предстоящата ми среща с човек, който много обичам. Мислих си известно време, притеснявах се, после реших, че няма какво да го мисля, трябва просто да отида и да разбера какво ще се случи. Истината беше, че не знаех дали искам да отида, но аз така решавам дилемите си. Отидох. Бях зареден с толкова много положителна енергия от обяда който споделих с леля ми, че почти летях. Застанах пред „народния“ и започнах да се озъртам наляво и надясно, за човека. Ето я и нея, прекрасна както винаги. Беше съчетала чудесно цветовете на дрехите си и за моя изненада беше сложила лек грим. Но външността имаше най-малко значение в случая. Защото аз не успях да я усетя, като присъствие. Не можахме да докоснем аурите си, дори май не се погледнахме в очите. Аз я прегърнах, а тя тръгна да се дърпа, сякаш я изнасилвам. И поехме нанякъде. Заливаше ме с купища излишна информация, която не бях готов да изслушам, но го направих, дори запомних част от нея. Когато аз се опитвах да кажа нещо, което ме вълнува темата се сменяше. И хайде да ходим в апартамента, някакво баш заведение, за хора, които обичат да се чувстват удома си, да пият чай от мляко за 5 лева или бира за 7. Не му се изкефих, в моя апартамент щеше да мирише на старо, а не да го наподобявам с изтърканите възглавници и диванчета. Няма да продължавам, за да не затвърдя образа си на надменен кучи син. Опитах чая и имаше вкус на на течни бисквити житен дар с канела и билки. Определението е точно и не бих го сменил. Тогава ме сполетя мисълта, че не искам да съм на това мято, с този човек. Искам да избягам. Усещането беше сякаш някой точи от енергията ми с голямата фуния. Погледнах я, а тя лежеше на диванчето и се усмихваше фалшиво, знаех че не е щастлива от това, което се случва. Обичаме се, а не можем да се дишаме. Изгубих се в мислите си, слях се с музиката, която ме опияняваше и тогава тя спря баса. Последва въпрос „Как можа да спреш баса?“ и тя го пусна отново. Без да затварям очи започнах да си фантазирам. Тя хвърли тениската си, после съблече и дънките. Беше чисто гола и танцуваше, за пръв път я виждах толкова истинска. Гърчеше се красиво, тя е красива, музиката също. Всичко заедно се превърна в нещо магично. Гледах настръхналата й бяла кожа, леко осветена от слънцето и мейнърдоподобните* й движения. И изведнъж избухна, превърна се в милиони капчици, които се изстреляха наоколо. Бях мокър, бях се гмурнал в нея или тя в мен, не зная. Но тогава се обърнах и я видях легнала на грозния диван. Беше затворила очи, сякаш сънува най-прекрасния сън. Връхлетя ме мисълта „обичам те“ беше време да се сбогувам. Станах и я прегърнах, знаех, че я виждам за последно. Тя мислеше, че е просто прищявка и не ми обърна внимание. Но аз наистина си тръгнах, не просто така, а завинаги. Реших, че трябва да се видя с човек, който вече цяла седмица ме зареждаше с положителна енергия. Излязох от апартамента и вече бях супер зареден. Въздухът беше като зеленчукова супа, която ми дава сили. Вървях към съдебната палата и с всяко вдишване намирах сили, да издишам част от нея. Когато стигнах седнах да стълбичките и зачаках. Човекът дойде и имах сили дори да й се усмихна. Питах я дали съм надменен, а тя поклати глава отрицателно. Това ми стигаше, за да продължа да се усмихвам. Ходихме насам-натам, докато не ми стана студено, после също беше хубаво...

Но в един момент изгубих и нея, вървях по пътеката в метрото и усещах присъствието й зад мен. Обърнах се няколко пъти, но виждах единствено сянката си. Усмихнах се на това мрачно очертание, не бях сам. И си тръгнах. По пътя си мислих колко много имам нужда от чудо, за да бъда щастлив. После погледнах небето, погледнах звездите и вече знаех. Аз бях моето чудо, денят беше хубав.

*мейнърдоподобен – виж http://www.youtube.com/watch?v=Zw3FTiWRXF8