петък, 29 октомври 2010 г.

Judith(apc)


Ти си такова вдъхновение за мен, самата муза. Ти и твоят Бог. Благодари му за това, което ти стори. Вече знаеш, че го няма, нали?
Видях те близо до църквата, малка и замислена. Разхождаше се в паркчето и не вдигаше глава от земята. Реших да те заговоря, не знаех, че си религиозна. За теб най-важен беше Бог. Но май преобърнах представата ти. Беше трудно, но когато човек има цел, той успява. Не съм лош човек, но толкова мразя Бог, че исках всички да го мразят. Какво по-хубаво от това да накарам най-голямата му фенка да го загърби. А ти беше точно това – неговата малка сладка поклоничка. Лицето ти блесна в червено щом те заговорих, личеше си отдалеч колко си срамежлива. Не можа да обелиш и дума, но беше поласкана, защото не много мъже ти бяха обръщали внимание. Поканих те на среща, в един бар, но ти отказа, защото не обичаш шумните места. Опитах се да те навия за разходка в парка, но отново предпочете да си тръгнеш. Бях готов да те пусна срещу телефонния ти номер и така и стана. После ти се обаждах няколко пъти, докато те склоня да излезем. На първата ни среща ти изглеждаше, като вафлена коричка, желаеща да я схрускат. В същото време беше толкова обикновена. Направих се на жертва, помолих те за помощ. Християните умират да помагат, а аз само затягах примката на капана около крака ти. Още на първата среща се видя, че си заинтересована, попитах те дали ще има втора и ти поклати глава. Усмихнах се. Лукавите умират щастливи.
На втората ни среща вече беше малко по-спокойна, можех да дълбая още. Дори те накарах да се усмихнеш. Научих някои лични истории, как Бог е спасил живота на баща ти. Как цял живот ще му бъдеш благодарна. Каза ми, че всяка неделя си в църквичката. Аз се усмихнах.
Дожаля ми, май вече не исках да ти причинявам нещо такова. Докато се чудих какво да правя, минаха няколко месеца. Виждахме се все по-често. Спахме заедно доста пъти. Дори започнахме да обсъждаме преместването ти при мен. Казваше, че съм всичко за теб. Дори понякога оставаше вкъщи в неделя, вместо да отидеш на църква. Казваше, че той ще ти го прости, заради чистите ти намерения. Голяма бъркотия.
Мина още известно време, не можех да гледам, беше ме срам от себе си. Бях накарал едно невинно същество да се влюби в мен, да отрече себе си заради мен. Трябваше всичко да свърши и казах край. Казах ти, че всеки ще има ден в който да умре и да приемеш, че моят ден е този. Не исках да знам какво ще стане с теб, не исках да ме е срам. Исках да съм на сянка, да търся ако трябва следващата си жертва, която ще бъде лош човек. Не искам повече да наранявам добрите. Ти ме изгледа, не каза и дума, но дръпна синджирчето с кръста от врата си. Скъса го и го захвърли в ъгъла на стаята. Иисус още лежи там, захвърлен в ъгъла. Чака някой да му повярва и да го избави. Бях изпълнил заканата си. Бях се превърнал в животно, но късно осъзнах глупостта си. Всъщност исках просто да ти докажа, че той не съществува. И в стремежа си да те накарам да се отречеш от него, му повярвах и сега го виждам. Там в ъгъла, вътре в главата ми, говори за спасение. А къде е моето спасение? Къде е твоят Бог сега? Забрави го...
Светотата ти те изостави, майната му на твоя Бог. Майната им на всички вярващи. Отне ти всичко, което имаше – малкото си сърчице. Отне ти мен. Това ли е добрият господар. Моли му се сега, моли го да се върна, но аз знам, че това няма да се случи. Ти също. Може би затова се самоуби. Той те прибра, направи го заради теб...благодари му за това което ти стори!

Няма коментари:

Публикуване на коментар