Фрустриран стоя на брега на реката, мисля си, че ще вали. Ще вали, когато потъна и тогава всичко ще бъде в кал. Ковчегът ми - бял, ще дълбае земята, а аз ще заспя в нощта. Защото всичко ще бъде тъмно и звездите ще бъдат в траур, и ще мълчат - малък край на света, малък потоп от цветя. После ще летя, все едно цял живот съм лазил, няма да искам да стъпя на земята отново. Няма да спирам, защото ще имам избор. Ще бъда господар на себе си, защото тук не съм успял. Ще бъда висок колкото скала и дълбок като солено езеро. Ще бъда всичко, което тук не ми изнася и ще се крия в миша дупка, когато спре да ми понася. Ще бъда част от нещо хубаво, може би нещо лилаво. Ще пия коктейли с бира, ще ми се усмихват и аз ще се усмихвам, също. Лицето ми ще е лъчезарно, ръцете ми - нежни, а краката ми ще бъдат игриви. Животните ще са ми приятели, растенията - роднини, също като приказка в рамките на реалността и реалност по-красива от приказка. Все още животът не е намерил начин да ме убие. Прекалено съм жилав. Жена и деца нямам, едва ли ще имам, като се има предвид природата на духа ми, Куршумите ехтят покрай мен и се забиват в стената отзад. Кокошки, петли, таласъми, всички са на моя страна. Невъзможни неща няма и всеки може да направи всичко, не просто от любов, а с желание. Прекалено хубаво ли звучи? Ами, не е, всичко е възможно тук и сега, но хората са прекалено страхливи, за да си го представят, а какво остава да го направят. Искам си леглото от лилии, искам да яздя лъвовете и да пея. Искам да летя като стрела и да се стичам като вода, докато се слея с реката. Хаха. Господар на вселената, а всъщност съм едно хлапе, клатушкащо се на леглото си и тананикащо песен. Проблемите не съществуват, имам си глава на раменете, имам си всички нужни органи и съм жив. Себеконтролът ми е най-великото оръжие и с него убивам демони, хлебарки и малки,сладки зайчета.
Фрустрация на брега на реката. А беше толкова специален, имаше таланта да ме караш да се чувствам като боклук. В какво се превърнахме? Пепел отнесена от водата. Потънала бутилка н дъното на океана, с писмо, което никога няма да бъде прочетено, един тъжен Титаник, една песен без край. Ужас и пластмаса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар