четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Аз съм отвън, ти -отвътре


Имам стая в която държа спомените си. Има дни в които влизам в нея. Някои части от мен изтръпват, други виждат тепърва. Не знам какво усещам, и къде е това, но всичко ме води натам. Да скрия себе си и всичко изживяно в малкото помещение и да избягам, надалеч. Сякаш скривам най-скъпото си в бомбоубежище, но защо бягам? Защо ме е страх от него? Нали уж бомбоубежищата са безопасни?
И така идва утре, а след утре идва следващият ден. Продължавам да се преструвам на смел пред живите, а мъртвите виждат истинската ми същност. Аз съм страхливец, луд и циничен. Аз съм в затвор, но различен. Започва да ми омръзва от невидимите решетки, от охраната, която никога не виждам, а само усещам. Започва да ми писва от самото съществуване. Май ще сложа край...
Не вярвам в сънищата вече, не вярвам и на пророчества. Всичко ми се измени във фантазиите, вече дори анимациите не са нарисувани. Прекалено са риъл - 3де, не знам какво си. Къде живеем? При Снежанки, които увеличават бюста си и Пепеляшки с лимузини вместо тикви. А ти ядш ли печена тиква или ти е прекалено селско? Съвземи се...
Ще стигна, ще се изровя и тогава ще е спряло да вали. Пръстта под краката ми ще е мека и топла, а земята – уютна. Не съм нищо повече от малко момченце, което плаче за внимание. Не съм, но го крия и винаги ще говоря с гатанки и недомлъвки. Защото винаги вали в главата ми. И правилното нещо не винаги е това, което правя. А после ридаем или се правим на смели, защото поредният ден в моя свят не е най-приятното изживяване. Защото да бъдеш мен не е най-лесното нещо на земята. Вътре в мен е пустош. Вътре в мен е камък без постеля. Вътре в мен.. къде ли е това? После се намирам, но всъщност е празно където съм търсил. Домът ти става и мой, а кътникът ти – мой мъдрец. Живеем, но какво от това? Нали всички търсим в другия вината. И накрая ме убиваш, докато съм влюбен в теб и те мисля за спасител. Затова пиша, за да се оплача, защото това е за теб. Ти който убиваш, ти който отнемаш чуждото и се задоволяваш с чуждо нещастие. Стоя и те гледам, достатъчно смел съм да те предизвикам, да изтърпя мълчанието ти. Тишината ме убива, но ще намеря някой да ми помогне, защото трябва да знаеш как точно да я слушаш. Заключен в главата си, стоя и си мисля... но какво от това? Теб те няма, а аз съм всичко онова, което ме кара да се чувствам сякаш не съм човек. Всичко онова, което ми втълпи, защото съм преебан, точно колкото теб. Грозен съм колкото теб и съм човек колкото теб...
Абе всъщност помниш ли ме? Герой от войната, с плочки на врата. Висок, слаб, красив, с боядисана коса.
Мога само да те моля. Никога. Аз съм отвън, ти -отвътре...

Няма коментари:

Публикуване на коментар