петък, 22 октомври 2010 г.

I swear


Повярвай ми – заспивам. И не искам да те срещам там. Повярвай ми - отивам. Ти си дяволът ...

Пердето се спуска и ми пречи да видя отвън. До него лети прилеп, но всъщност не помръдва, защото е вързан за стената. Отстрани ги изпива огледалото, облъчва ги и поема същността им. Ако тази летяща мишка помръдне още малко напред, ще се блъсне в шкафчетата на стената. Те от своя страна са пълни с всякакви глупости, най-вече книги и торбички за смет, защото когато си студент имаш доста боклук и книги за четене. До тях стои гардеробът, който ухае на старо и напомня на годините, когато академията е отворила за пръв път врати. Малко по-встрани съм аз, полегнал на леглото чиято пружина едва ме повдига от земята. Боли ме гърба от това легло, изгърбен съм и не се наспивам, но съм щастлив във тази малка стая проядена от мухъл и старост. По стената им рисунки, някои мои, други чужди. Има и надписи, които ми напомнят за хубавите вечери с хората, които са ги оставили. После следва и плакатът на Хамлет, чиято уста е оцапана с кръв, лицето му изядено сякаш е зомби. В ръцете си държи черепа на Йорик, от който тече червената телесна течност. И всичко е някак осеяно със стикерчета на нескуик. Не звучи много като атмосфера, в която можеш да се стимулираш и да напишеш шедьовър. Затова все още не съм написал шедьовър, но ще го направя, един ден, когато всички започнем да мислим положително, и когато човекът до мен ще ми вярва. А дотогава... ще си пея.

Последствия.
Всичко се върти. Всичко тече. Всичко е толкова много и толкова малко. Не искам да се гмуркам повече в съзнанието си.
Искам бисквити с фъстъчен крем или палачинки.
Но получавам шизофрения. Разбивам улици и скамейки. Разбивам няколко живота на нормални хора, защото си въобразявам, че искат да ме убият. После тя ми казва „заклевам се, не съм дяволът“. Не мога да й повярвам, след всичко което преживях. След всичко, което видях от нея. Тя е толкова добра и всеотдайна. Грижлива, усмихната, любвеобвилна, а аз я гледах остро. Тя мрази погледът ми. Затова затварях очи и мълчах, а тя се кълнеше, че не е дяволът. Повярвах й, но тя избяга с друг, за втори път. Винаги ме е било страх да видя малките неща, да й повярвам. Явно е имало защо. Никога не оцени нещата, които правих. Фрустрацията ми заслепяваше съзнанието. Крещях и се въргалях, докато тя ми се кълнеше. Писна ми от дяволи, от хора на Луната. Хора страхуващи се от истината, бягащи от себе си. Огледалото те преследва. Аз съм Дяволът. А ти досега ми се кле, нямаше смисъл, вече го знаех. Ти си просто ангел, попаднал на неподходящо място. Който дълбае и дълбае влюбил се в неподходящия. Гледаше с уморените си очи и се опитваше да ме спасиш, обаче не успя. Прекалено е трудно, аз съм много лош човек. Аз съм утайка, демон, дявол. Оценявам помощта ти, с теб почти се самоунищожих, но явно за да изчезне подобно зло, трябва нещо по-силно, по-добро. Усещаш ли тежината на надеждата, която погреба. Усещаш ли я, защото от нея порастна дърво и вече натежава още повече. Дървото на надеждата не е леко, любимо мое същество. Дървото е гнило, като мен. Аз съм ти, осъзнаваш ли го? Кълна се, аз не съм дяволът.

Няма коментари:

Публикуване на коментар