събота, 9 октомври 2010 г.

Прозрачност

Прозрачност. Случвало ли ти се е да се събудиш в спомен. Да живееш няколко живота в сънища и когато отвориш очите си да осъзнаеш, че мислиш за нещо порочно, което ти се е случило. И изведнъж настроението от сънищата се стапя, клепачите ти разчупват засъхналите сълзи и се разбиваш на парченца. Денят ти става черен и нямаш желание да го изживееш, но знаеш че съдбата ти е приготвила нещо специално. Затова просто преглъщаш и влизаш в банята. Миеш лицето си, зъбите, поглеждаш в огледалото и виждаш един мим, безмълвен и тъжен. Невидим за човечеството, потънало в егоистичното си ежедневие. Знаеш, че има хора на които им пука, но недостатъчно. И след като свършиш с нещата в банята, излизаш и се чувстваш още по-празен, защото току що си свършил задачите си за деня. А от него остават часове, докато заспиш. Тъжно, но факт. Може би ще се обадиш на някого, може би ще почетеш книга, или ще гледаш някой филм. Само, че аз няма на кого да се обадя, книгите спряха да ми бъдат интересни, а на филмите заспивам. Не се чувствам самотен, защото съм обкръжен от хора, но се чувствам сам, защото хората са прозрачни.
Вчера ми казаха, че съм романтик, защото когато романтиците пишели всичко било "Аз, аз, аз". Значи и Нирвана са романтична банда, защото техните песни са "аз, аз, аз". Нямам нищо против, в редиците на романтиците влизат толкова големи имена, че дори ми е приятно. После Пегас полита нагоре и там където беше стъпил изниква извор. Изворът ме измива, чудно е да си син на боговете. А облаците ми крещят, опитват се да ме събудят, защото съм се унесъл. Уморен съм, от цялото тичане, скачане, хвърляне на дискове и всякакви подобни. На моменти не ми се живее, в други искам да убия всички и да си живея сам, а в трети обичам всичко и всички. И после вали и измива всичко, сякаш, за да изтрие греховете, за да светне земята и когато изгрее слънцето да се усмихнем всички заедно. Минали са няколко часа откакто се събудих и вече затварям очи. Нека вали, нека измие и мен, нека ме отнесе в гроба, дори! А в песента се пееше, че те обичам и че всичко ще е розово. И името ми не е Червен, нито Зелен. Познай името ми, познай лицето ми. Ти май беше портокаловото момиче, което се обели пред мен, а аз изядох плода. После всичко свърши и започна отначало, а аз не постъпих по различен начин. Сега е късно да връщам взетото, късно е да си взимам отнетото. Оранжеви неща. Безцветни въпроси. Кафеви отговори. А дъждът ни го отне, снегът ни го върна. Есента дойде. Ти отиде другаде, той мисли ли за мен, както аз го мразя? Чаят смени бирата. Пия витамини и си мисля, че ще излекуват сърцето ми, което отдавна не е счупената ваза. По-скоро прилича на бял дроб след 50 години пушене. Каша, но не бебешка, а от онези, които се получават без да искаш и изхвърляш в кенефа. Бяла терапия, бяла тишина, рапсодия в бяло, искам белия фаянс да ми бъде покровител. Бялата техника ми е слуга. Сън, мечта, змия ме изяде пред деветата врата. Защо се спрях там ли? Нещо ме извика отвътре, каза ми "Деяне, ела!" И аз отидох, но не стигнах. Той мисли ли за мен? А ти мислиш ли за мен? Или аз мисля за себе си прекалено много, затова за да има равновесие на земята, никой друг не го прави...
Седем века, писна ми да живея, защо трябва да съм безсмъртен, защо духът ми обикаля земята всяка вечер, защо ми разказва какво е видял, писна ми от това тегло. А можеше да щракам с пръсти на чалга песни и да си друсам гъза с усмивка. Подяволите, това е проклятие! Инжектирай ме с любов, инжектирай ме с нафталин, инжектирай нещо!!!
Искам себе си да върна, искам да се прегърна, искам...
и трите ми желания свършиха, духът се сви в лампата си и изчезна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар