петък, 29 октомври 2010 г.

тиктакам и раста


Нещо, което ще довърша утре. Или никога няма да докосна отново. Защото нямам музиката - нужна, за да го направя.
Шум в ушите, калинките по пръстите ми изгарят в мига, в който разтворят крилата си. На тяхно място ми се образуват лишеи и танцуват в чест на тишината. Май по-скоро се молят за дъжд, като индианец, около огъня. Царевицата на полето е генно-модифицирана, напоена с тор и подготвя себе си, да бъде изядена от току що роденото теле. Пръстите ми политат, а очите ми ги следват по петите. Тръгнал съм, да се спасявам. Докато вървях насам, срещнах какви ли не хора. Едни продаваха цветя, други вестници, а трети бяха обикновени минувачи. Толкова интересно, толкова пълно с мен и мед. Липсва само масълце върху филия, кантон и 3 кила ракия. Някой би казал, че си освобождавам мозъка, но аз го затварям все повече в себе си и докато това се случва, някой навън умира, някой го изнасилват, някой пикае на улицата. Полицай с пистолет насочен в слепоочието на крадец, крещи. Висок младеж целува ниско маце. Обратното. Жълт кантарион бива опрашен от пчела, и пак се връщаме на меда. Гном облечен в полином и малка черна поличка върти усещанията си и гадае, за да сподели надеждите си с околността. Никога не съм виждал небето, обади се едно сляпо момченце. Аз му казах, че е синьо. То ме попита какво е синьо? Почувствах се неудобно, как да му обясня? Затова му подадох купа с вода, казах му че синьо е морето, а той потопи ръката си във водата. Усмихна се. Каза ми, че не иска да знае какво е червено. Разсмяхме се. Бях готов да включа котлона и да допра ръката му в него, за да разбере за червеното. Но червеното не е само огън и разрушение, то е и любов, а любовта е хубаво нещо. Едно от най-хубавите неща на света е да знаеш, че обичаш. Също е хубаво да знаеш и кого обичаш, а аз знам и двете. Сигурно това ме прави щастлив и ми лепва усмивката на лицето от време на време. Знам, че моето момиче е там и е щастлива, защото е свободна. Съобщения от миналото лято, стоплящи зимата в мен. Нищо, че съм сам, нищо, че понякога искам да дълбая в земята, да се заровя и да не ме намерят. Май само надеждата подхранва всичко тва, надеждата че ще намеря друга красотичка, като нея, или светулката ми ще се върне. Женските не могат да летят, те лазят, като червеи. Значи ли, че ще чакам дълго? Все едно...
Представям източната част, яко реге, а Джа(х) не дава знак. Иска си митото, не мога да ги разбера тези богове, уж за тях интелектуалната собственост е много по важна от материалната. Изчистване, нещо като да се нагълташ с хапчета против запек. А веднъж ме арестуваха за притежание на наркотици, после настана голям смях, защото т.н. амфети всъщност бяха точно такива хапчета. Добре, че беше още ден, когато излязох и не бях изпуснал много от представлението на слънцето. Бях малък и зелен, бях неопетнен, а сега? Сега съм сам, живея на ръба на възможностите си и гледам често през прозореца. Какво виждам ли? Виждам небето и когато го правя, го гледам продължително, защото знам, че натам отивам. Избирам си път, избирам посока. Вече дори усещам миризмата му, то мирише на полъх и движение, на нещо ново и чисто. Скоро ще полетя, скоро ще взема душата в ръцете си и теглото ми ще е равно на нула. Може и да тупна няколко пъти, но ще се науча. Като малък убих врабче, удавих го, защото исках да го измия от калта. Та мисълта ми е, че понякога няма лошо да си в кал, стига да си жив. А аз съм жив, доста жив. Също толкова съм човек, а изкуството в мен тиктака и расте.

Няма коментари:

Публикуване на коментар