иван видя тъмнината

Иван видя тъмнината. Иван съзря тъмнината и го сполетя мисъл. 'Ами ако тази черна дупка поглъща?' Побиха го тръпки, после от всички страни заваляха камъни. Иван се сви на земята и просто поемаше ударите. Когадо „дъждът“ спря, Иван едва помръдна. Иван беше потрошен. Иван не можеше да се изправи. Иван беше сам в тъмното. Чуха се капки. Кап. Кап. Кап в тишината. Една вълна го заля, после друга. И Иван започна да се издига от земята, но се давеше. Защото всъщност водата го повдигаше. През цялото време Иван знаеше, че ще умре. Защото не можеше да помръдне, докато водата нахлуваше в дробовете му. А тя, тази прозрачна течност имаше план. Издигна го на високо и изчезна. Иван летеше, но надолу. Зачуди се колко ли време му остава, нямаше как да пресметне, защото навсякъде виждаше просто тъмнина. Можеше да пада цял живот, можеше и да се сгромоляса всеки момент. Иван се усмихна. Не беше изпадал в по-безнадежден момент, но всичко му се стори толкова нормално. А нормалното го накара да почувства надежда – че все пак така е трябвало и това е пътят му. Изведнъж Иван осъзна, че вече не лети. Спрял е посредата и просто се носи като балон напълнен с хелий преди 12 часа. Усмивката му изчезна, вече не знаеше какво ще последва, а непознатото го изпълваше със страх. Иван се огледа, не видя нищо. Пръдна и звукът се разнесе като ехо. Иван се разсмя толкова силно, че тялото му се разтресе. От този трус го заболя всичко. Смехът му спря и премина в безмилостен крясък. Иван знаеше, че е сам и че никой не може да го чуе. Страдаше за нещо отдавна превърнало се в спомен. Страдаше заради раните си. Страдаше заради страха от неизвестното. Иван се беше превърнал в топка страдание - кръгъл и син, влажен и лепкав. Иван се съвзе, удари си няколко плесника, които никак не му помогнаха. Само прехвърлиха за момент болката в лицето му. Иван видя за миг някакъв блясък. Съсредоточи се върху него. Светлината проехтя още няколко пъти. Иван осъзна, че всъщност се намира в съзнанието си. Иван се беше поставил в това положение, за да опознае себе си. Спомни си че тъмнината го обърка. 'Как човек да опознае тъмнината?' Беше попаднал в собствения си капан и не знаеше как да излезе. Съзнанието му се бунтуваше против него искаше да го изхвърли, както тялото изхвърля чуждите организми. Иван се опита да се тласне към светлината, която приличаше на точка, на звезда. Нямаше как да се засили. Нямаше за какво да се хване. Нямаше нищо. Иван наведе главата си и тогава разбра, че надеждата му е започнала да си отива. Помисли си, че точно сега има нужда от чудо и погледна към звездата. От този момент нататък Иван знаеше, че това е неговото чудо. Усмихна се за втори път. Иван беше в собственото си съзнание. Иван беше в личното си съзнание. Иван притежаваше това съзнание. Иван заповяда на съзнанието си да го излекува. Всички рани изчезнаха. Иван заповяда на съзнанието си да го пусне на земята. Стъпалата му се изправиха и стъпиха на твърда повърхност. Иван заповяда на тъмнината да изчезне. В този момент Иван отвори очи и видя, че лежи на леглото си в онази същата 108-а стая в общежитието. Иван всъщност не се казваше така...