Сънувай ме

- Сънувай ме докато горя и тракам със зъби на фона на кървави капчици полепнали по стъклото. Гъделичкай с език ухото ми, попълвай празните ми пространства и ме опръскай. Затвори очи и се отпусни, нека вятърът говори вместо теб.

Усмихвам се, защото някъде там е скрита надеждата. Единственото, което е нужно – да я изровя. Но не бързам, нека сама ме повика. Всяка надежда има нужда от господар. Не изпитвам вълнение. Много отдавна захвърлих емоциите си на емотиконите, а те ги разкъсаха като побеснели песове. И сега ми се усмихват прилежно от екрана, но аз се усмихвам само на себе си. И на нея, онази която стоеше със лице към стената, нежно вдигнала косите си и чакаща. Чакаща онова нещо, което хората наричаха любов. Но отдавна вече спряха да го наричат така. Защото вече имаше нови думички. Сексът за една нощ не беше нещо ново, всъщност беше добре забравеното старо. По стените се лееше пот от мокрите им задници, а вместо да ползват презервативи, те се оставяха на болестите, заради страничните им ефекти. Всъщност така нареченото лунапарково изживяване не би било постижимо без тези болести. Всички ги имаха и всички бяха готови да споделят своята с другарчето си. Освен нея, тя стоше с лице към стената и никога не се обръщаше. Не трябваше да виждат лицето й, защото видеха ли го, щяха да се влюбят в нея. Спасителят й беше някъде там. Той щеше да я отведе далеч от този свят, от цялата мазна и свинска сган разменяща течности, сякаш добри намерения. Един ден, докато беше застинала в обичайната си поза, добре прикрита от играта на светлината, някакво същество се приближи до нея. Подуши я и очите му блеснаха. Опита се да я отдели от стената, да види лицето й. Но тя го надхитри, извади 9 милиметровия и куршумът попадна точно между очите на малкия нахалник. Краката й заеха изпъната си поза, блузата беше леко повдигната от което се виждаше коремчето й, а вратът й раменете й бяха напълно открити и незащитени. Но само така можеше да насочи цялата си енергия към заобикалящата я реалност. Само така можеше да усеща всеки полъх на вятъра и всяко трепване. Точно тогава се появи той, с бавна крачка. Звуците от стъпките му отекваха на метри от него, явно не се страхуваше, че някой може да го види. Голям и силен, това му бяха отличителните характеристики. От ореола му се разпръскваше светлина, която за секунда освети и момичето. Той направи няколко крачки назад и я видя. Запъти се към нея, но за миг се зачуди. Може би не трябва да я безспокои. Но тогава видя раменете й, леко разтворените й крака и от устата му излезе слюнка. Направи още няколко крачки и вече усещаше миризмата й. Изведнъж индивидът се издигна във въздуха, не знаеше какво става, но явно тя му даваше сили. Когато момичето усети присъствието му, се извърна назад и връзката им беше осъществена. Те щяха да са влюбени завинаги. Но мъжкият индивид, не успяваше да контролира силата, която тя му даваше. Тогава затвори очи и се опита да я забрави, за миг успя и се строполи на земята. Когато отвори очите си, тя го гледаше от метър разстояние. Усмихнаха се. И двамата имаха жълти зъби. Миришеха на кочинка, но в такъв свят бяха израстнали. След това порастнаха още и връзката им се заздрави, просто, за да докажат на света, че любовта още съществува и да заровят надеждата, там където сега аз стоя и чакам. Чакам онази до стената да ме повика, за да грабна надеждата и да й я занеса. За да родим нова надежда и да я заровим за следващия.