защо пиша

Обичам я, обичам тишината. Всяка малка стъпка към нея ме изпълва с щастие и мир. Да чувам вентилатора на лаптопа и звука от клавишите е сякаш да се родя отново, защото когато пиша се прераждам. Всичко е все едно си дете, което се крие от зимата с дебелото си яке, шапка, ръкавици и шал. Всичко е топло и сигурно, като в майчина прегръдка. После ще спя, сега продължавам да пиша.
Обръщам се наляво, поемам си дъх, толкова е просто - издишам. Записвам всяко свое действие, всяка мисъл и изведнъж се образува изречение, от изречението - ред и така нататък. Докато завърша всичко с точка, пусна го в блога и се усмихна, щом някой ми каже браво. Аз съм като кученце, което изпълнява дребни номерца, заради скромната награда, която ще получи. Аз съм животинка, живееща, за да чуе добра дума във виртуалното пространство, защото добри думи рядко се чуват навън в джунглата. Толкова е нормално, хората да са затворени в себе си, да те подминават, когато не знаят какво да кажат, да обръщат глава, а в същото време да висят в профила ти във фейсбук. Толкова е безопасно, никой не разбира какво си мислиш, никой не вижда, това което виждаш ти. Но какво от това, вече няколко години споделям личните си преживявания, най-големите си страхове и неща, които нямат нищо общо с мен, в интернет. Пиша почти всеки ден това, което ми е в главата, това което виждам и какво? Нито съм умрял, нито съм загубил нещо, нито пък някой ме е опознал повече отколкото е поискал. Време е да излезем от черупчестите си пространства, да завладеем света, да се разлеем в природата. Време е да бъдем себе си.
Връщам се и прочитам всичко написано до тук. Мога да го изтрия, защото знам, че никой няма да си вземе поука, дори аз не бих го направил. Мога да го преработя, за да звучи по-убедително, да си намеря доводи и т.н. Но няма да го правя, защото така е по-естествено. Защото това мисля в момента, и ако утре мисля по обратния начин имам пълното право да напиша нещо в съвсем друг стил, както са правили повечето философи някога.
Не се смятам за философ, нито за нещо по-значимо от съседа, колегата, шофьора на автобуса. Смятам се за човек и уважавайки това се чувствам длъжен да уведомявам равните на мен хора, за нещата, които не одобрявам.
В този ред на мисли, не одобрявам това, че напоследък пиша, колкото да кача нещо в блога, не одобрявам факта, че се чувствам щастлив донякъде и това ми пречи да се оплаквам, което запушва творчеството ми. Това е като една дизентерия в червата на писателя. Предвид болестта, сам виждам как този писател повръща и смесва течността с диарията си, после излива всичко на белия лист и чака ръкопляскания. В един стих на Хораций пишеше, че всеки един глупак ще дочака похвали от по-голям глупак, т.е. ще се почувства значим, само защото не е най-големият глупак на света. Така и аз се чувствам значим, само защото не съм най-бездарният пишещ човек.