сряда, 29 юли 2015 г.

Момичето с цветята и тенекията




Заставам на мястото на срещата - уговорихме се да се чакаме навътре в гората. Трябваше да вървим по пътеката и да спрем точно на стотния бор.
Чувствам се все едно съм на прага на вратата ѝ и ще се запознавам с баща ѝ. Сигурно всички, които се страхуват от мечки и са навътре в гората се чувстват така.
Вълните на притеснение ме бият по главата толкова силно, като високо налягане, сякаш съм под вода, докато дишането ми е нормално. Не плуват риби наоколо или поне не виждам такива така че явно си въобразявам...
Не разбирам защо се потя така, сякаш ще се разтопя след малко и ще текна по надолнището. Чудя се дали ако се случи и потека под вратата ѝ, ще се смята за влизане с взлом, дали баща ѝ ще го приеме добре или ще реши да ме застреля. Хаха, успех. Досега никой не е успявал да убие течност с пистолет. Ама каква врата, каква течност, аз съм навън под слънцето. И от жегата зърното ми започва да кърви. Имам този проблем, когато съм притеснен и е топло. Хубавото е, че тениската ми е бяла и вертикалната червена черта изглежда като добре премислена щампа. Само червеният кръг около гърдата ми ме притеснява и започва да сърби…
Опасявам се, че когато дойде ще е твърде късно, ако почакам още малко от мен ще остане само череп в локва пот или кръв, в зависимост от мечката...
Не съм срещал цигани, което значи че не са ме урочасвали. Ще се опитам да мисля за нея, за да се разсея. Тя е от онези момичета с цветя в косите. Едва ли става сутрин, за да ги бере, защото почва работа много рано. Не знам как си ги набавя, но толкова пъти съм ги виждал на главата ѝ без да полага грам усилие, че съм убеден, че така си растат. Даже ако трябва да влизам в пикантни подробности, май цялото ѝ окосмение е такова, защото и между краката си има цветя. Не знам как и защо. На мен също ми се стори странно, ама ей, аз съм момчето, чието зърно кърви, когато му стане топло! На света е пълно с всякакви случаи... Очите ѝ издават колко е добра, като я погледна и все едно виждам протегната към мен ръка. А ръцете ѝ са като домът, който никога не си познавал, но винаги си си представял, когато си имал нужда от уют в главата си. Ушите ѝ също са хубави, но едва ли ще стане модел на уши, ама аз и нямам нужда от това. Май по-скоро имам нужда от приятел. Понякога си мисля, че не ме познава, но когато ми прати песен, която съм си мислил да ѝ пратя аз, но не съм го направил, осъзнавам, че няма нужда да ме опознава специално, защото ние сме двете страни на едно и също нещо. Няма да обяснявам повече дадености, но ако трябва да обобщя ще кажа, че животът е направил с нея онова, което великите автори правят с възлюбените си, когато ги пресъздават върху белия лист.
Май е прекалено късно да си тръгвам. Какво прави човек когато му вържат тенекия? А) Тръгва си. Б) Уговаря се с някой друг. В) Остава на място и чака до края на света. Можеше поне да си вдигне телефона и да издекламира някаква причина за липсата си. Сега ще седна ей тук, точно тук. Ще сваля голямата раница от гърба си и ще изям всичко приготвено за пикника. Защо не отидохме в някой парк като бели... оп, нормалните хора, ами трябваше да се забиваме в гората... и шибаното зърно не спира да сълзи...
Чу се нещо навътре в тъмното. Тя ли е? Всичко в мен крещи да не мърдам, но отивам, за да погледна. Сигурен съм, че ми върти номера. Оставям раницата тук. Ако ме подгони мечка ще съм по-лек. Къде има надолнище? Ето там... Добре... Защото мечките не могат да бягат по надолнища. Там навътре между дърветата има някаква дупка, прилича на гроб, обаче вътре има нещо... вода? Вярно, че гората е идеалното място да скриеш труп, но поне го зарови. Приближавам се. Изведнъж от водата се подава пипало, после още едно и още едно, а третото изхвърля труп в краката ми. Отскачам назад. Трупът лежи по корем на земята. Да бягам ли? Чудовището се скри в гроба си. Любопитството ми надделява и обръщам трупа... фааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааак! Тя е. Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището! Бягай! Убий чудовището!
Вече съм на стотина метра и се оглеждам за оръжие. Ще взема някой паднал клон и ще го наостря с викторинокса. Отнема ми няколко минути. Връщам се. Не съм убеден, че ще успея да убия огромната сепия с пръчка. Някога великите ловци са убивали мамути с пръчки, но аз не съм велик ловец. Може би трябваше да извикам помощ. Може би тя все още е жива и губя ценно време. Трябва да стигна по-бързо. Затичвам се и след няколко секунди съм там. Гроб няма. Няма вода. Няма сепия. Тя лежи сама между няколко дървета. Проверявам... мъртва е. Вратът ѝ е зачервен, очите затворени, ръцете отпуснати, а цветята са увехнали. Умът ми си прави някакви номера с мен. Сега ще затворя очи и тя също ще е изчезнала. Затварям – 1…2…3… Още е тук. Имам кръв по ръцете. Как зърното ми е хвърлило чак до там. Но не е от него. Сега разбирам. Не че се учудвам. Не ми се случва за първи път да убивам. Раните по ръцете ми са от ноктите ѝ, а зърното ми е кървяло, защото е забила малката си в мен. Целила се е в сърцето. Вероятно това е било най-близкото нещо до оръжие в чантата ѝ. Не ми остава нищо друго освен да изкопая гроб. Отивам на мястото, където до преди малко е стояла сепията и започвам да копая с ръце. Надявам се, че кръвта ми няма да изтече, преди да съм свършил, но мисля, че докато ножичката запушва раната, всичко ще е наред.
Копая вече няколко часа. Преди малко започнаха да се събират облаци и всеки момент ще завали. Трябва да побързам, защото много скоро животните, ще започнат да се интересуват от тялото ѝ. Предполагам че хищниците вече са надушили кръвта ми. Заваля.
Така поне почвата омекна и копая значително по-бързо, но дупката започна да се пълни с вода. Може би умът ми е видял бъдещето с онова видение или всичко е случайност? Не знам.
Взимам я с пипалата си и я поставям в гроба. Опитвам се да избутам изкопаната земна маса обратно, като багер в дупката. След още час ще съм приключил.
Прибирам се.

Не разбирам защо всеки път когато създам любов в главата си после се налага да я убия...

Няма коментари:

Публикуване на коментар