Купонът започна в Бургас, в Славейков и завърши в София.
Имам малко приятели. Може би, това е нещото, което всеки може да каже за себе си, нещото, което можеш да чуеш от всяка уста. Никой никога не претендира, че има много истински приятели, най-малкото, защото се съмнява в тях и го е страх, че някой ще му забие нож в гърба, в момента, в който изрича тези думи. Но преди да задълбая още в глупави разсъждения ще се върна на началото. Аз наистина имам малко приятели. Не, защото съм асоциален или не умея да общувам, просто така се е случило. Или пък съм осакатен, нещо, вътрешно. Не знам.
Имам няколко най-добри приятели. Да, знам, че това са определения от детската градина и вече съм голям за тях, но само така мога да опиша тези двама души. Защото само тях чувствам изначално свързани с мен. Въпреки, че не се познаваме от детството си, усещам, че те са били някъде там и познанството ни започва много преди това, много преди да бъда.
Вчера най-добрият ми приятел замина за Америка. Отиде да търси по-добра съдба, по-добра заплата или ако щете нова родина. Все едно каква е причината, няма го. Да, вероятно там ще е много по-щастлив, да, не е умрял, но чувството е подобно и колкото и да спорите няма да ме убедите в обратното. Няма го. Хората във фейсбук започнаха да си слагат профилни снимки с него. Написаха прочувствени статуси и усилиха още повече чувството на липса. Егото ми заговори. Запитах се, колко ли хора щяха да си сложат снимки заедно с мен за профилни, ако аз бях заминал. И си отговорих – нула. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой се снимаше с мен, просто, за да имаме снимка заедно. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой ме ценеше, като човек. И не, не го пиша, защото се чувствам неоценен. Сега ме ценят двойно повече хора. Но ме ценят като някого, когото са свикнали да четат. Мина времето, когато бяхме хора. Сега всеки е някой с професия преди името си. Нещата бяха простички. Онзи е със руса коса, тази е със сини очи. Хората или ти харесваха или не, деляха се на красиви и грозни, дебели и слаби, а сега хората се делят на професори и непрофесори, бедни и богати, луди, глупави, трезви и т.н.
Знам, че няма да го прочетете, защото за вас съм онзи човек, който съществува на онзи чин, или в онова кафене, а не в интернет, но... липсваш ми, Гена! Пешо и ти ми липсваш!!
Липсва ми и детството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар