Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии

В три сутринта, се опитвам да заглуша онова крещящо мълчание, с думи.
Все още строя къщата си върху опашката на синия кит, който ме отвлече във водовъртежа си.
И когато азбуката ми свърши, най-вероятно ще спра да се случвам.
Но засега продължавам да нося новите си дрехи, да се клатя на музиката, да си карам колелото.
Мразя когато гумата ми влезе в релсите на трамвайните линии. Обикновено завършвам с падане.
Все пак синините изчезват по-бързо от вътрешните страхове, от счупеното.
Затова нямам нищо за губене.
Затова се появявам навсякъде, където се сетя.
Затова лилавото в мен продължава да лилавее и да живее.
Щеше да е лесно да бъда предмет.
Да изпълнявам две-три прости функции, а след това да заспивам в килера,
до следващата седмица.
Неделя е, честита баня!
Земята се върти, с триъгълник на главата, а около нея са седнали, сякаш на трапезата,
няколко дебеловрати и една слаба дама. Плануват.
Не осъзнават, че са мъртви.
Грешка. Мъртвите са по-красиви.
Не виждат, че рогата на елените са паднали дървета, че въртележките са пространствено-времеви дупки,
че само реките умеят да чертаят и плануват. Не осъзнават.
Аз пък приближавам края.
И никога не довършвам нещата, които пиша.
Винаги свършвам с многоточие.
Защото обикновено завършвам с падане.
...