Лисицата, която мечтаеше да бъде Франки Фърбо

Синята лисица беше обикновена полярна лисица. Хората я наричаха така, защото когато смъкне бялата си козина през лятото, малкото мъх, който остава по тялото ѝ е със син утенък. Разказът започва с нея, без някаква особени заслуги или причини. Тя нямаше нищо общо с Франки Фърбо, не можеше да ходи на два крака или да общува чрез телекинеза, не можеше да използва ръцете си, за да майстори мебели, нито да се преобразява. По-скоро беше като фантастичния мистър Фокс, ако изключим цялата философия, защото единствената ѝ цел беше да се нахрани. Като цяло синята лисица си беше едно обикновено животно от рода на лисиците. Единственото, което я отличаваше беше вкусът ѝ. Разбирате ли, тя не можеше да яде каквото и да е животно, щеше да умре от глад преди да изяде някое обикновено полско мишле. Храната на лисицата трябваше да е вълшебна, така тя си въобразяваше, че един ден ще стане като Франки Фърбо или поне като господин Фокс. Тази лисица обикаляше заснежената тундра и се опитваше да открие най-вълшебното животно, с което да задоволи глада си. Естествено, имаше си и своите моменти. Когато беше прекалено гладна и единственото, което ѝ се изпречеше на пътя беше един глупав гризач, тя си внушаваше, че това е пееща мишка. Друг път намираше почти оглозгано, убито животно и решаваше, че ако не го доизяде, животното ще се превърне в зомби. Идеята беше да не умира от глад и поне засега ѝ се получаваше.
Един ден, докато се скиташе из гората, синята лисица срещна следния надпис върху голяма дървена ограда: „Влизането забранено!“ .
Мустачките ѝ потрепериха, на лицето ѝ засия усмивка, тя не можеше да чете, но се беше научила да разпознава подредбата на тези знаци, знаеше че зад тях се крие съкровище и много пъти беше унищожавала подобни съкровища. Прескочи оградата и внимателно, като се криеше зад дърветата и внимаваше за капани, се приближи до голяма ферма. Там видя цял един рай. Имаше зайци, кокошки, овце, мисирки, крави, коне и естествено няколко свинки. Облиза се, после се облиза пак, едва се спря да не тръгне и да си открадне нещо от голямата софра. Тогава някъде отстрани някой ѝ подсвирна. Синята лисица се обърна и видя най-мършавия вълк, който беше виждала. Той ѝ се изхили. Лисицата застана в отбранителна позиция – беше свикнала вълците да я нападат. Този обаче изпъна ръце към нея и ѝ каза да се успокои. Попита я дали не се точи на малките кокошчици. Лисицата не каза нищо, а вълкът продължи, че е по-добре да не се опитва, ако животът ѝ е мил. Фермерът, който притежава това място се славил със своята жестокост, след като убил всичките му братя и сестри, вълкът единак се принудил да стане вегетарианец, защото наоколо нямало нищо друго за ядене, освен корени само и само да запази живота си. Лисицата се отпусна. Разказът му продължи с това, че фермерът всъщност е магьосник и никое от животните му, не е обикновено. Кокошките ядяли само ядки, затова яйцата, които снасяли били с необичайна гъстота на вътрешността и твърдина на черупката. Славели се в целия окръг със своите вкусови качества. Овцете пък пасяли асфалт. Зайците се хранили само с яйцата на кокошките, а свинете с хищниците, които се опитвали да се докопат до фермата. Тези думи не накараха лисицата да се откаже, дори се настърви още повече. Ако имаше животни на земята, които да я превърнат във Франки Фърбо, то това щяха да са тези. Въпреки това тя се замисли, стана малко по-предпазлива. Реши да изчака нощта и да използва времето, за да измисли план. Вълкът ѝ предложи помощта си, но лисицата високомерно му отвърна, че работи сама. Оттегли се в гората и си намери удобна хралупа, в която да се скрие.
Вълкът се облегна на едно от близките дървета, бръкна се и извади пакет тютюн. Започна да си свива цигара, а щом го направи, хартиената тръбичка сама се изстреля в устата му, един от клоните се приближи, разтърка клечките си една в друга, докато не се получи огън. Той се наведе към топлинката и си запали, всмука дълбоко, наметна някаква дреха и се отправи към пътя. Там го чакаше спряла кола – беше от онези американски мускулести автомобили, които изглеждаха готино, гълтаха много, звучаха шумно, но в крайна сметка не вършеха кой знае каква работа. Вълкът се качи в Понтиака си от 77-ма и го подкара.
Стъмни се. Лисицата си беше припомнила най-опасните тактики, които беше използвала само в крайни ситуации. А тази вече, ситуацията щеше да е крайна. Излезе от хралупата, загря добре мускулите си и се затича към фермата.