петмез от орхидеи

Петък, 27 юли, някъде около 10 и 30 вечерта. Аз съм гол по боксерки и лежа в леглото си, чакайки нещо необикновено и неочаквано да се случи. 1,2,3. Нищо не се случва. Днес беше поредният ден в който се опитах да намеря загубените парченца. Не успях. Може би един ден ще напиша книга „Дневникът на един неудачник“, може би и това няма да успея да завърша докрай. Както и да е. Ще видим какво ще стане утре... лека нощ!
Събота 28 Юли, три дни преди рождения ми ден.
Събудих се сутринта и се сетих за петмез. Нямам идея какво означава думата, но от няколко дни стои закотвена в главата ми и не иска да излезе. Опитах се да й намеря място във фейсбук. Не успях. Може би пак трябва да се върна на частта с неудачника. По-късно. Изкарах петмеза с мисълта за орхидеи. Харесвам орхидеи. Смених си чаршафите и си спомних за времето, когато имаше заради кого да ги сменям. Сега го правя от скука, дори не заради себе си. Когато живееш сам и искаш да изпереш изпитваш голямо затруднение да напълниш пералнята. Празната пералня трака, а моята яде чорапи.
Изпрах. Прострях. И се изкъпах. Бях готов за търсенето. А то се изразяваше в това, да намирам интересни жени, да ги изучавам достатъчно и в момента, в който те решат да ми се открият, и че не са уязвими да крада парченца от сърцата им. Нали разбирате? Моето сърце не е пълно и от години се опитвам да намеря парченце, което да му пасне, за да мога да продължа живота си нормално. Но уви, получава се все едно да търся сянката на Питър Пан или казано с по-прост израз – игла в купа сено.
Излязох, минах покрай няколко заведения, но рано сутрин там не се събират особено интересни жени, затова продължих. Трябваше да се кача в градския транспорт, обикновено по това време всички отиват на работа и все щеше да изскочи нещо подходящо. Така и стана, качих се в метрото и след няколко спирки, рижо момиче с лилав шал и зелена шапка ми се усмихваше отсреща. Приближих се до нея и я попитах дали иска да изпием по кафе. След няколко изречения вече се бяхме разбрали. Тя бързаше за работа и отложихме срещата си за късния следобед. Аз продължих търсенето. Огладнях и реших да се отбия в някакво заведение на Шишман. Предлагаха кроасани и фрешове. Поръчах си френски кроасан с масло и фреш от портокал. Докато закусвах, наблюдавах момичето зад рафтовете, което приготвяше фрешове, печеше кифли и правеше кафе, за всички хора наоколо. Стори ми се ужасно красива, замаяна в работата си и немислеща за нищо друго. Трябваше да бъде моя. Изчаках малко заведението да се изпразни и се приближих към нея. Тя реши, че искам още нещо, допълнително. Не беше сбъркала, но заведението не го предлагаше в менюто си. Трябваше ми прясно, живо сърце. Подпрях ръцете си на плота и поисках да знам името й. След няколко минути тя вече ми разказваше за живота си. Имам дарбата да предразполагам хората, явно им изглеждам като човек, на когото могат да се доверят. Нямаше от какво да се страхуват, нямаше и какво да скрият, поне на пръв поглед. Попитах я кога свършва работа, а тя ми отговори, че ще свърши към 5. Тогава щях да съм зает с рижавата, нямаше време за губене, затова се огледах наоколо. Не минаваше никой, заведението беше празно. Идеално за мен. Повалих момичето с един удар и скочих зад бара. Бръкнах с две ръце в нея и извадих сърцето й. Беше голямо и розово, топло като майчина кърма. Вдигнах го във въздуха и го разбих в земята, като прасенце-касичка. Сърцето й се раздроби на десетки парчета. От пръв поглед разбрах, че търсеното от мен липсваше. Вече доста време се занимавах с това и не ми беше нужно да взимам парче по парче и да сравнявам. Затова избягах. Грабнах няколко кифли за из път. Обикалях парковете и след втория кроасан, вече се чувствах пълен. Третия реших да дам на гълъбите. В далечината видях някакво момиче, което хвърляше трошички на ято птици. Тръгнах натам. Помислих си, че това би била интересна възможност да се заговорим. Стотина метра преди да стигна, момичето се размърда. Отвори якето си и извади малък пистолетен арбалет. Насочи го към птиците и след малко ятото се разлетя. Един от кълвящите гълъби падна на земята. Трошичката му беше приседнала, след като стрелата мина през гърлото му. Лицето на момичето не трепна. Тя стана и закрачи. След тази сцена, на която станах свидетел, трябваше да направя нещо. Момичето ми беше повече от интересно. Исках да я познавам, да обвия ръце около сърцето й, да я притежавам. Изтичах до гълъба и извадих стрелата, догоних момичето и й казах, че е забравила нещо. Тя ми благодари. Погледна ме, но не изглеждаше заинтересована. Затова поех инициативата в свои ръце. Откъснах едно от цветята в една от онези градски саксии, украсяващи централните улици. Приближих се до нея и й го сложих в косата. Тя видя отражението си във витрината на магазина отсреща и се усмихна. Отиваше й и тя го виждаше. После видя и мен в отражението, аз също й отивах. Хвана ме за ръка и ме заведе в гората. Чудесно, помислих си, бяхме далеч от чужди погледи, идеално място за действие. Но първо трябваше да се отърва от арбалета й. Попитах я дали иска да стреляме по някаква мишена, а тя ми каза, че това е единствената й стрела. Отговорих й, че няма проблеми и че ще я вадя всеки път, с идеята да стреляме веднъж и да я поваля на земята след нейния ред. Тя се съгласи и ми даде аз да съм пръв. Взех арбалета, прицелих се, но след малко ми дойде друго нещо на ум и я ударих бързо с приклада в главата. Момичето се строполи на пода. Бръкнах в нея и извадих червената й туптяща маса. Сложих сърцето на земята и го ударих няколко пъти с приклада. Изпсувах. Парчето отново липсваше. Прибрах арбалета под сакото си и излязох от гората. Беше станало време за срещата ми с момичето от метрото. Бяхме се разбрали да се чакаме на попа. Отидох там малко по-рано. Жените обожават да ги чакат. Тя не закъсня, беше точна и това ми направи впечатление. Тръгнахме да се разхождаме и минахме покрай няколко магазинчета. На третото предложих да си вземем бира. Влязохме, а продавачката ме пита дали съм оставил бутилка. Не бях. Взе ми някакви стотинки отгоре. Въобще не ме интересуваше. Пари имам. Излязохме, а аз се надявах тя да се напие по-скоро. Май трябваше да взема по-силен алкохол. Стигнахме до парка, тя ми каза, че този парк някога е бил зоологическа градина. Не се и съмнявам, там винаги ми е миришело на лайна. Седнахме на една от празните пейки и продължихме разговора си. Досега тя ми беше разказала с какво се занимава, какво е учила и накъде иска да продължи живота й. Беше повече от интересна. Две мнения нямаше по въпроса, особено след като ми каза, че като малка е дресирала тигри с баща си. Че е яздила октопод и че преди доста години е пяла на сцена с едни от най-известните ни естрадни изпълнители. Притежаваше бяла Лада, която беше реставрирала с чичо си. Неусетно бирата ни свърши, попитах я дали иска да се разходим за още, а тя отговори, че може да извади нещо още по-добро. Обърна се с гръб към мен и започна да рови в чантата си. Аз вдигнах бутилката във въздуха. Исках да видя повече от нея, да чуя още, да ме повози с колата. Но май повече исках сърцето ми да бъде цяло. Май. И тъкмо да я ударя, когато тя ме попита дали знам какво е петмез. Замръзнах на място. Тя откъде знаеше? Как беше възможно? Да не би да е ровила в главата ми? Не, изпелтечих аз. Тя ми отговори, че вече ще знам и извади бутилка с коркова тапа. Издърпа я, чу се онзи пукащ звук и бутилката беше отворена. Попитах я какво е това, а тя ми отговори, че е петмез от орхидеи. Като малка експериментирала доста на село и стигнала до това откритие, сама. Накара ме да отпия. Беше божествено. Може би това наричаха амброзия, може би това беше питието на боговете. По дяволите! Вече нямаше как да я убия, нямаше как да разбия сърцето й, за да взема някакво си шибано парченце. Не беше и нужно. След тази глътка бях влюбен. Сърцето ми беше отново цяло. През цялото време съм търсил по грешния начин...