Аз съм епитафия бездумна, аз съм мъртъв, или поне ще бъда. Това го знам със сигурност. Останалото, то е като вода в шепите ми - ту я има, ту изтича между пръстите и запълва пукнатините в земята. Сутрините ми са безкофеинови, обедите - без значение, но вечер имам нужда от приятел. Мисля, че за това е създадена тъмнината, за да бъде споделена. Не че в самотните разходки нощем, няма красота. Има. Особено, когато те преследва откачалка, някой който се изхранва със страховете на хората. Симпатиите ми към стерео разходките са двойно повече. Опитвам се да живея здравословно. Пф. Здравословно да живея изплъзващия се живот. И всеки път щом посегна обратно към него, за да го хвана, той се рони и се чупи, всеки път някой друг го изпива на екс пред очите ми, а когато му обърна гръб, той идва и се бута, закача се мръсникът. Иска да играем някаква извратена игра, сякаш за забавление на дявола. А аз вия срещу Луната, като опарен, бягам от възможността и се уча да бъда върколак.
Върколаците са като вълците единаци. Обичат самотата на нощта. Те ловуват сами, гладуват сами и съответно вият срещу Луната, сами. Гордеят се, че могат да общуват с облаците и се ориентират чрез звездна карта, защото познават абсолютно всяко петънце по небето.
Когато бях малък обичах да лежа на поляната и да гледам небето. На всеки пет минути, обаче, ме хващаше шубето, защото чувах някакви гласове. Мислех, че извънземните се опитват да се свържат с мен, да ме отвлекат. Веднага поглеждах в друга посока. Гласовете секваха. Сега разбирам, че всъщност облаците са шепнели съдбата ми, а аз съм отказвал да ги чуя. Сега съдбата ми е неизвестна, а всеки умен върколак трябва да знае как продължава пътя му, докъде стига. Не съм от умните върколаци, но знам кой съм. Знам и докъде ще стигна, защото оттам сме тръгнали всички. Защото всичко е кръг и въртене. Аз съм епитафия ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар