не искам фенове в пощенската кутия

не искам фенове в пощенската кутия - искам усмивки на вратата ми.
тази сутрин се събудих и намерих 50-ина човека които са харесали мое произведение, харесах новините, но накрая на деня никой няма нищо общо с мен. никой не ми помага за проблемите, никой не ми ги спестява, за какво са ми? искам просто да обичам и да живея за малко, не може ли? искам да ме пегръщат с любов и аз да отвръщам, искам да се усмихвам, но всеки път когато го сторя е все едно се опитвам да вдигна щанга. не рабиразам кое точно представлява толкова голяма трудност за мен, след като има хора които се усмихват на всеки срещнат. преди седмица бях в бургас и се опитах да се срещна с морето, но не можах да се доближа дори до пясъка, не знам какво означава това, но вече раците не са ми близки. рапаните са нещо супер далечно, а мидите - вкус избледнял с времето. като споменът за зима през лятото. като миризмата на кибрит или на багажник на кола. искам просто една търкаляща се топка и аз да съм част от нея, за да може всичко да е постоянно и да се повтаря, а не както сега да разчитам на нещо непостоянно като себе си. искам да виждам зъбите й, когато направя нещо за нея, искам да чувам гласа й всеки ден, толкова ли е много, че не го получавам? толкова ли съм бил лош с предишните си животи?
Препинателни знаци, вече нищо няма значение, щом и аз изневерявам на себе си...
искам хубава картинка, а получавам снимка с лошо качество за спомен, върши работа. да, спомням си, но какво от това, исках друго...
и сега вече е късно, но е рано за ново начало. рано е да преписвам от чужди животи, рано е да се вслушвам в гласовете на чужди певци и да гледам как спомменът отминава, а аз леко заспивам.ще си помисля дали да живея, ще си помисля дали да умра, но когато ме питат дали искам да се преродя, ще кажа, че твърдо копнея по тъмните брегове на звездите и вечните домове на родителите на песента ми. не исках да обърквам никой с раждането си, но изглежда, че всичко обърках. сега ми се плаче, съжалявам, че толкова заплетох и майка си и баща си в интригата която живея. къркори само стомахът ми, сякаш мисли само за себе си. липсва ми само утехата, че съседите ме мислят за измет. къде отидоха детските спомени и въртележките? къде отиде повръщането след гондолата и  балерината в морската градина? искам да съм пак дете, искам тогава да не пораствам, да не усещам  никакви болки и да не се налага да прощавам. искам да съм себе си, но 10 пъти по-добър и честен, искам да съм човек, но усмихнат и вечен. искам хората да говорят за мен с добро, а не да се чудят откъде съм се пръкнал. искам да същестувам, за да не се налага да обяснявам ня някой, защо съм тук. не може ли да съм нормален за един ден? не може ли да имам приятели, да порозовея щом се засрамя и да се оригна след бирата?