събота, 21 август 2010 г.

Образът в огледалото

Нека целият свят да види, колко желирани бонбони са останали под езика ми.
Под звуците на измислената музика, вървях по улиците на непознатия град и се вглеждах във всичко невиждано досега. Думите по табелите бяха написани на майчиния ми език, но изреченията, които оформяха ми звучаха непознато. Затова се вглеждах внимателно в тях за да ги разгадая. Успях единствено да си докарам световъртеж, от прекаленото втренчване. Реших, че съм се разхождал достатъчно и тръгнах към мястото, което напоследък наричах дом. Блок 29 в Студентски град. Първи етаж, стая която някои биха определили като мрачна. Всъщност стаята беше типичното мъжко свърталище. С петна от напитки по пода, миришеща на бира и толкова затъмнена, че дори по обяд можеш да си помислиш, че е полунощ. Веднъж се прибрах и електрическата крушка изгоря, не ме питайте как съм я сменял. Хаха.
Тръгнах по посока на квартирата, но не след дълго до мен спря кола. Прозорецът се скри бавно и така откри лицето на доста силно гримирана блондинка. Залитнах от миризмата на алкохол, която в следващия миг премина през носа и се заби в съзнанието ми. Тя ми направи знак да се кача, а аз все още замаян, дори не се поколебах. Седнах до нея, а тя подкара с такава скорост, че с тялото си оплътних всяка извивка на спортната седалка. Не знаех какво да кажа, а жената изглеждаше толкова обсебена в карането си, че просто реших да не я безспокоя. Стоях мирен и сдържан. Дори толкова сдържан, че гледах да огранича броя на вдишванията и издишванията. Свалих прозореца и запалих цигара, аз бях нейния пътник. Колкото и да се опитвах да се успокоя, изпитвах лека доза страх. Не се сдържах и я попитах къде отиваме. Тя ме погледна със зачервените си очи и не каза нищо. Страхът все повече нарастваше в мен, започнах да се питам, защо подяволите съм се качил? Къде ми е бил умът? И за каква дрога става въпрос, че все още нямам желанието и силата да сляза. Тази жена караше като луда, всъщност беше доста добър шофьор, защото изпреварвахме колите, сякаш са спрели. Аз съм пътник.
Загасих цигарата и вдигнах прозореца. Точно тогава, като по поръчка заваля дъжд. Чистачките създаваха някак романтична атмосфера с равномерните си движения, а запотените прозорци допълваха цялата картинка чудесно. Мислех си за секс и как тази жена би паснала идеално на моментните ми желания. Надявах се да ме закара на някое изоставено място, а там... е всички знаем какво имам предвид. Съгласен бях след това да разпори стомаха ми, да ми вземе вътрешностите и да ги даде на кучетата си. Не знам какво ме беше прихванало. Може би беше страничен ефект от странната миризма в колата. Стоях вътре, затаил дъх и чаках да достигнем дестинацията. После колата издаде адски рев и аз се залепих отново за седалката. Тя се обърна към мен и ме попита дали знам къде ме води. Глупав въпрос, та аз дори не знаех къде сме. Аз не й отговорих, само се огледах, а тя полудя. Започна да блъска по волана, да скубе косите си. Крещеше немислими неща. Опитах се да я успокоя, но нещо ме блъсна толкова силно, че сякаш бях вързан за седалката. Изплаших се и понечих да отворя вратата, но ръката ми премина през ръчката. Повторих движението, но се случи същото. Нещо в главата ми казваше, че нещата не отиват на добре за мен. Тогава тя се обърна и ми каза, че е толкова лоша, че сигурно ще поискам да умра. Ако сега разсъждавам над казаното, сигурно бих се възбудил, но в онзи момент пишката ми беше застанала в гърлото и не искаше да излезе на никаква цена. Стоях на седалката, опиянен от миризмите, кожата ми беше настръхнала, а цялото ми тяло трепереше. Незнайно защо, тази луда жена започна да ми разказва за себе си. Личеше си, че е пила, защото след всяка нейна дума, аз се чувствах все по-пиян. Разказа ми за детството си, колко умно дете била. Как никога не получавала по-малко от 6. После ми разказа за първата си любов, първата им целувка. Не исках да слушам за секса, а и тя ми го спести. Разказа ми за съпруга си, колко влюбени били и колко хубави деца имали. Но той започнал да й изневерява, а тя да пие. И тогава ме попита дали съм щял да умра. Отговорих й, че да, всеки умира рано или късно. Мисля че вече се бях напикал от страх, когато тя се разплака и крещеше в очите ми, дали съм искал да умра от нейната ръка. Опитах се да кажа нещо, но от устата ми излезе единствено балонче от слюнката, която бях опитал да преглътна. Лицето ми пребледня, виждах го в огледалото. Никога не съм си представял, че страхът би имал такова изражение в моето лице. Смъртта да, но не и страхът. Жената се разплака още по-силно, а аз не знаех дали да успокоя себе си или нея. Опитах се да отворя вратата, после да натисна клаксона, за да привлека внимание. Опитах да отворя прозореца, но никакъв резултат. Ръката ми преминаваше през всичко, което опитвах да натисна. Сякаш съм изцяло под неин контрол. Тя чакаше решение. Аз не знаех какво да кажа. А тя започна да ме моли. Каза че ще се промени, че повече никога няма да кара пила, че всъщност ще откаже алкохола. Молеше се да не умирам. Аз мислих, че е луда. Казах й го. А тя ме молеше и молеше. Тогава видях светлината в небето. Почувствах някаква сила. Странно привличане. Изведнъж аз бях извън колата, отстрани колата, над колата. Бях навсякъде, където съзнанието ми кажеше. Обърнах се назад и видях, че още лежа на седалката, а жената е заровила лицето си във волана. Стори ми се странно, защото дрехите ми бяха мръсни. Приближих се. Плачът се засилваше и тогава видях предната броня. Беше изкривена и на места имаше петна от кръв. Погледнах през прозореца, лежах на седалката, потънал в кръв. Не дишах. Или желанието ми да притая дъха си, е експлодирало в крайна сметка или сънувах. Колата спря пред болницата, но явно е било прекалено късно. Не осъзнавах какво се случва, докато не се появиха полицаите и закопчаха хубавата дама. Аз бях нейният пътник.
Странно е да гледаш как собствената ти майка те погребва. Но е хубаво, когато навестяваш стари познати. Отмъстително, привлекателно чувство на цялост. Но ти си просто спомен, и след като умре последния, който те помни, изчезваш и ти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар