Улови мига, докато потъваш. Сигурно се чудиш как е възможно да пиша все по-песимистични и мрачни послания и все още да дишам. Ами как... мисля, следователно съществувам. Но оставям мислите си върху белия лист. Моралът ми е запълнен с утехата на хиляди хора, изказващи почитания към написаното. Лицата са все усмихнати. Лицемерието им е станало водеща роля. Порцелановите маски не са сменяни скоро. Но сълзите и смеха нямат нищо общо, освен ако не ги свържеш с игла и конец. И аз май точно това направих. Защото от известно време не е имало миг в който да се засмея, без след това да се разплача и обратното. Киселините напират от стомаха към гърлото, но ти целуни очите ми и ме остави да заспя. Да се нося на крилете на вятъра. Да спя.
Не. Вече не искам целувки. Не искам ничие докосване. Омръзна ми да спя и да се събуждам. Да спя и да се събуждам. Сякаш съм попаднал в природен кръговрат. Уж сам определях съдбата си, а се оставям да завися от разни парцалени кукли, украсени по мое желание. Някой им вдъхнал живот, а може би аз. Че на кой му е нужно да обича парцал? По-добре да хвана една метла и да изчистя всички тъмни кътчета в мръсното ми подсъзнание. Може би така ще съм по-симпатичен. Всичко на теория изглежда ОК. И сега аз съм наред. Аз те зарязвам. Вижте ме, вожда на мъжкото общество. Изоставих момиче. Вече мога да пусна брада и да се наричам Мъж. Момчето умря по време на второто действие, в една от първите сцени. Много кръв изтече оттогава. Много превръзки бяха сменени, но раната не зарастна. Тя еволюира в пъпна връв, а щом я срязох сама се завърза на възел. От малките й процепчета се показаха зъби и езиче. Тя ми заговори с женски глас. Разказваше ми за местата, които е посетила, за хората, които е срещала. Веднъж била с рогоносец, искал да отмъсти на жена си, но не могъл да го вдигне. Пъпната връв се отпусна и заспа. Повече не чух гласът й. Мисля че вече говори на стомаха ми. Понякога вечер я чувам да къркори с червата ми. И тогава идват тежките утрини, защото тя кърви вътре в мен цяла вечер. А на сутринта се налага да вадя кръвта й от тялото си. Паразити дотичват от време на време. Умират от глад, но не съм луд да ги нахраня. Желая смъртта им, както те кръвта ми. Подушвам лицемерието в тях, както в лицата от горе. Веднъж стъпках един на пътя за тоалетната. Бързах ужасно, а той не направи място на господаря си. Предполагам, че е бил ослепял от глупост. Сложих го да поспи. Ленивостта ми се спуква от поквара. Еделвайсът на ревера ми вехне от години. Остана ми само един цвят, ако падне и не съм намерил любовта, съм обречен на вечен живот. Как да живея вечно сред зверове като тези? Хаха. Предполагам, че ще ми се наложи да разбера. Всички, всичко трябва да изчезва понякога, за да съм щастлив. Всички, всичко трябва да е до мен понякога, за да съм щастлив. Тя ще ме чака винаги. Дали ще е доволна от видяното? Там на големия часовник. Точно в 5:00. Аз ще съм в бял фраг със синя папионка. А тя ще носи криле, откъснати от ангел и свити в черен, найлонов човал. Ще вечеряме обилно. Ще целим консервни кутии с камъчета. Ще си легнем в различни легла, за да правим платонична любов.
И накрая аз ще изсмуча крехките й черъвца, докато тя се наслаждава на голото си тяло в огледалната стая на любовното ми гнездо. Не съм ли глиган ударен от голяма доза приспивателно. Уви не. Но ще е така, докато на някой му запука. Защото сега на никой не му пука. Дори на мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар