Комплексар

Наливам се с бира с надеждата да ми дойде музата, уви нищо не идва. Избяга уж на луната, но допреди малко се взирах в почти пълното й кръгло тяло и не видях и следа от нечие присъствие. И все пак ми напомни на муза. Годините в които пишех без да спирам. Когато можех да поваля гвардия от рицари и орда от дракони само с помощта на писалка. Когато мисълта ми не спираше да върви след казаните 3 изречения и когато спирах да говоря само за да си поема дъх. Годината беше 1881, тепърва изобретиха бирената мая и аз я видях за 1ви път. Стоеше сякаш никога не бе докосвана от човек, а знаех че точно допреди секунди барманът се е занасял с нея. Леко запотена и желана от почти всички в бара. Чашата с бира си е просто чаша с бира, но може да бъде описана по милиони начини, когато седнеш да разсъждаваш върху нея. Май в момента просто няма за какво да разсъждавам. И отново ме връхлита идеята за земята и луната. Направени от един и същ материал, стоят разделени, но напомнят за едно и също. Живот, начало или просто събуждане. Събуждане, което осъзнаваш и изпитваш. Усещаш разликата в настроенията, но не можеш да победиш себе си, затова продължаваш да мислиш за края. Защото същите две космически тела означават и смърт. Смъртта на вожда, който е определял житието ти. Смъртта на искрата горяла в теб. Края на всяко начало и началото на всеки край. Репликата която никога не си очаквал да чуеш. Решението което не си взимал. И всичко изглежда оправдано, когато то е просто нещо нормално. В границите на допустимото, обикновена норма. За какво ли говоря, когато просто няма никой да чуе, и как успявам да говоря без да помръдна устните си. Застояли и посипани с прах от годините мълчание. Дори езикът ми не смее да ги безпокои и се е завързал на възел. А от зъбите е останал само спомен за усмивката на някога щастлив човек.  Липсва ми този човек. Жалко че и споменът избледня и вече дори не знам какво точно ми липсва. Оставям се на вълните на музиката. А муиката е толкова разнообразна че вече дори не знам какво харесвам. Мечтая си да бях наркоман. да бях умрял от свръх доза. Дори не ми стиска да се самоубия, а самоубийствените мисли са фон на ежедневието ми. Не рискувам достатъчно, а се надявам да не доживявам 30. Ясно е че ще живея до 90. Подяволите аз дори не пуша и не пия. Надявам се Макдоналдс или КФС да ме убият скоро. КОмплексар!