Гледам тъмното, но ме е страх от празнината. Боговете стават едно и дървото пада без корен. Какво се случи с мравките на Дали?
Топлината блика през мен и след час вече я няма. Сега съм, но после не знам дали ще бъда. Преминавам през стени, разкъсвам окови и се гърча дълбоко в настоящето. Не виждам през себе си, дори не виждам пред себе си, но чувам слухове, че ще прогледна. Избирам си име и го продавам на черния пазар, не струва скъпо, но парите ми стигат за ден-два, после продавам и себе си. Оставям душата си да скита из лабиринта "живот". Светът се е побъркал, а аз водя редицата. Листа от другото дърво, смола в очите ми, всичко е измислица. Вече дори дъгата не е цветна, гъделът е обикновено докосване, а миризмата на липа отлетя далеч от носовете ни. Забравих какво е да си жив, забравих и да умра. Героите остаряха, пораснаха им бели бради и ги пенсионирахме. Готъм сити не е същото място, престъпността расте, а Батман няма поколение. Няма да се задържам дълго тук, ще замина, ще се оженя за пътуваща магьосница и няма да се задържам никъде. Ще се махам постоянно и ще има минало време за всичко. Розови струни, първи петли, изчезна и тежестта от раменете. Очите ми се напълниха с черни камъни, ушите ми потекоха към петите, а сутринта забравих да си вържа мустаците. Но скоро ще чуеш за мен, защото желанията ти винаги ще са близо, кристални и чисти, като кавалерийски тропот. Да представиш звук чрез облак и да полетиш на гърба на къртица, звучи ти невъзможно, но не и за сънищата ми. Вятър и цигарен дим се сливат в едно, за да създадат една съвременна антанта срещу мрачните болести на ежедневието. Нашите мечти нямат значение за конете, те искат зелени поляни на които да тичат. Нашите мечти нямат значение за птиците, те искат въздух, за да летят. Нашите мечти нямат значение за хората, те искат всичко останало. Животът на косматите чудовища под леглото ти те плаши, но вече си голям, трябва да се справиш сам. Взимаш копието на дядо си, шлема на баща си и смело се гмурваш във въображаемия си свят. Виждаш плашещите създания и затваряш очи, на нож! Избиваш всичко, което се движи, но накрая се оказва, че си убил самото въображение. Озоваваш се на леглото си, изморен от битката, но вече си на 40. Зъбите ти капят от цигарите, кожата ти е изсъхнала. Детето ти те пита какво е въображение, а ти го буташ, за да се скриеш в кенефа. Доскоро му купуваше ританки, плачеш. Първи петли, събуждаш се и не виждаш нищо от онова, което е било в главата ти, от онези мечти, които споделяше с жена си. Паника, после отново се обличаш и отиваш на работа, забравяш. Гузен и муден е вторият понеделник от месеца, всичко започва отначало, но не чак толкова. Искам да кажа просто, че закономерността не е постоянна величина, дори не е никаква величина. Прекарваме животите си чудейки се какво сме, а отговорите са пред лицата ни. Аз съм страничен удар, аз съм дебелото черво на Джак, аз съм Гаргантюа, аз съм Висоцки, аз съм изкуство, аз съм жив, аз съм големия лош вълк, аз съм и Червената шапчица. Аз съм безсрамник. Аз съм страх, аз съм срам. Кажи ми сега какво съм. Филм, ужас, кисел лимон или недоразумение. В какво вярваш?
Няма коментари:
Публикуване на коментар