Познавам тази усмивка и тя е епидемия. Защото заразява всички, защото всички наоколо са усмихнати.
Гледам те през платното и не мога да оценя ставащото. Не знам колко време мина, но ми се струва като цяла вечност. Очертанията ти са ми познати, но не мога да те позная, не помня името ти, а очакванията се изпариха, като отворено шишенце с парфюм. Не направихме нищо отначало, всичко започна с край. И когато поисках да върна времето, пред мен се изпречи парче бронирано стъкло. Виждах те, но не можех да мина през него, можех само да гледам назад. Затова на следващия ден кокалчетата на ръцете ми бяха зачервени и протъркани, затова стените, покрай които бях минал, бяха пробити. Спомените летяха, като филми превъртани за по-бързо, а звездите ни бяха свидетели. Сякаш светеха за нас, но всъщност ни осъждаха.
Сам. Как си? Лицето ми отговаря преди да са ми задали въпрос.
Поемам дъх. Издъхвам.
Той каза да почаквам за нещо по-добро. Но как да го позная, щом всички усмивки са усмивки в началото, и никога не са усмивки в края. Да, ще поема риска, но не мога отново да съм счупен. Изчезвам и се появявам тук. Съвземам се на едно и също място вече втори път. Не съм и мръднал, а времето създаде в мен усещане за движение. Водата продължава да тече, студена е и безплътна. Пада по лицето ми, оттам се стича върху плочките и измива вината от тялото ми. Всеки мускул ме боли. Никой не разбира, няма как да се види. Вдишването става все по-трудно с всяко издишване. Въпросите са едни и същи, лицата и материите подобни, а цензурата е просто познатата.
Хубава песен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар