Daniel

Въртях се в леглото и мечтаех за надежда. Сънищата ме връхлитаха сякаш са прегладнели свраки, а аз бях оставен посредата на нивата, кучан царевица. И накрая умрях. Не наистина, но в съня си. А казваха че щом умреш в съня си, умираш наистина. Може би е така, защото в този момент част от мен си отиде. И сега чакам тази част да се върне. Оглеждам се, сякаш чакам да пресека на светофар, но няма коли. Няма трафик, няма жив човек, всички спят. Лека нощ, скъпи принце. Надявам се, когато се събудиш да си си намерил пъргавият и смел породист кон, на чието седло виси мечът с който ще победиш и най-могъщите си врагове. Имаше нощи, които завършваха така. Имаше и нощи, които започваха така. Сега просто затварям очи. Умирам. Събуждам се и чакам следващата смърт. За да се преродя в нещо чисто. Нещо достойно за светът в който живеем. Защото след всичко изживяно, стигам до извода, че не е достатъчно да кажеш край на нещо, трябва да го убиеш. Да му извиеш врата, докато не му изкочат очите от ужас, докато кръвта му замръзне.  Мечтая за надежда. И докато е така сълзите ми ще са сини, чаршафите-черни, наоколо ще летят грабливи птици, а балоните ще се пукат в мига в който излетят. Мрачните мисли ще са домът ми, острието ще е вярата, а сънят ми ще е бягство...