събота, 21 август 2010 г.

скрийм(е)

Илюзия. Вървях по пътека, по която ми казваха да тръгна. Изведнъж чакълът свърши, а на негово място се появи скоро поникнала трева. Нямаше и следа от продължение на пътя, затова продължих по тревата. Тя постепенно се превърна в гора от храсти, а после се появиха и високите дървета. Заболяха ме краката от вървене и седнах за да си почина. Заспах. Когато се събудих се озовах облегнат на торса на снежно бял кон. Разгледах го обстойно и се оказа еднорог. Но нещо липсваше. Рогът му беше отрязан, а краката му бяха счупени. Приказното животно отдавна беше спряло да диша. Без източник на живот нямаше как да продължи...
Почувствах се в опасност. Продължих да вървя. Срещнах огнедищащ дракон,но той не прояви интерес, затова го отминах. Срещнах феи и горски нимфи, но те бяха прекалено заети в своите игри за да разбера нещо от тях. Срещнах Питър Пан, побелял от старост, затворил очи, се опитваше да мисли положително и да полети. Отминах го и следваше бряг, но не трябваше да спирам. Направих си сал и отплавах. След като бях гребал цял ден, се отпуснах в спокойната нощ на мократа дървесина и заспах. Когато се събудих беше още тъмно. Но морето беше пресъхнало. Намирах се в някакво затворено помещение. Първата ми мисъл беше че съм стигнал суша, но след това забелязах отворът над главата ми. Син кит ме беше погълнал. По вътрешностите му бяха поникнали цветя, които гъделичкаха краката ми. Лежах и се наслаждавах на момента. Никога не бях се чувствал по-загубен и в същото време по-свободен и спокоен. Спомних си за анимацията с Пинокио. Там използваха дим за да излязат от корема на кита. Тръгнах да търся сухи пръчки, за огън. След като минах 3 преки попаднах на някакво космато тяло. Беше чудовище от непознат вид. Нещо средно м/у дива свиня и мечка. По размери близки до тези на африкански слон. Нещото се разбуди, а при видът ми очите му станаха червени, като горски пожар. С един удар ме повали на земята, а после ме помоли да стана. Изяде ми краката, а след това ми се извини и изтупа праха от дрехите ми. Изплю част от собствената ми кръв в лицето и я избърса. Хвана ме за ръка и ме прегърна, откъсна ми главата, заби я на кол, а после зарови тялото ми и сложи цветя на гроба. Нямаше надгробна плоча, на нейно място беше колчето със забитата ми глава. Нямаше епитафия, вместо нея за мен говориха изпълнените ми със страх очи и още капещата кръв. Тишина.


Няма коментари:

Публикуване на коментар