Защото когато се отворя ме счупват и не ме четат, както е по опътване. Не боравят с мен по предназначение и изискват прекалено много. Счупен си правя защитна стена, за да ме оставят намира и раните зарастват. Обаче стената постепенно изтънява, защото сам я ровя за слънце. Светлината прониква и знаедно с нея и те. Кожата ми потъмнява и ставам привлекателен със шоколадов тен, те напират да ме вземат и ме счупват отново. Скривам се от слънцето и възвръщам белия цвят. Дишам, издишам и после отново докато се превърне в ритъм на живот. Не се чувствам правилно, но съм достатъчно силен, за да го преодолея. После ме няма, после ме има, а след това ме няма още малко време и се изправям и крача, но падам и лазя. И пак се изправям, и пак падам, и изпадам в немилост, и всички се отричат от мен. После се изправям за последно и всички ме обичат, обаче умирам и всички ме мразят. Възкресението е невъзможно и не тая надежди за него. Малко ми е несигурно и точно тогава пак се появяват те и ме счупват, и после ме счупват още малко и още и още. Уж не съм глупак, а го позволявам да се случи винаги. Давам им ръка за този танц, а те я поемат и ме захвърлят в стената. После хвърлят маси и столове по мен, едва се измъквам. Оперират ме, пълнят тялото ми с железни предмети, всички рани зарастват и имам шанс за нов живот, но никога няма да танцувам пак с тях. И продължавам напред, събарям стената, радвам се на слънцето и живея. Прегръщам гълъбите и планините, и зелените пасища, и всичко, което диша с мен и после те ми подават ръка. Аз май исках да я откажа, но въпреки т'ва я поемам и пак я поемам, и после още малко, и сядам до огъня, кожата ми изсъхва. Играя си със сенките и чувам как сърцето ми избухва. Кашичка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар