Балончета

Сух съм. Пресъхнал съм от жажда. Устните ми са напукани, тялото ми се бели, а ръцете ми са спрели да оставят отпечатъци - никакво наследство, никакво съкровище. Само да запаля клечката и ще пламна, като добре напоена факла с керосин. Защото съм попивал любовта им предни пъти, като гъба. Попивал съм без да мисля и после съм я разпилявал. Няма и остатък. Твърд съм като камък. Твърд и сух. Дори пръстта е по-добре от мен. Рони се, слепва се и става на кал. Венчае се с водата, създава живот, а камъкът, просто стои, когато изсъхне се пука, и после пак, и пак, и пак, и пак. Докато се образува пясък и вятърът го погребе в морето.
И наркотиците не помагат.
Всеки път, когато се засиля към следващата любов й разбивам носа. Затварям очи и се УДРЯМ, УДРЯМ, УДРЯМ!. Блъскам се с всичка сила в нея. Усмивката ми става все по-широка, защото усещам онази позната мекота, усещам течността, която се разлива наоколо, най-накрая съм се размекнал, най-накрая ще попивам отново, най-накрая ще обичам. Отварям очи, а пред мен стои гледка от евтин гангстерски филм. Разбил съм лицето на горкото момиче. Мекотата, която съм усещал е липсата на съпротивление от разтрошения й череп, а течността е просто кръв, червена и безлична - поредната заблуда. Обръщам се, качвам се в колата, карам с двеста. Сълзите ми напират, но не мога да заплача, не трябва. Мъжете не плачат. Като по поръчка се появява и черният буреносен облак. Поглеждам се в огледалото за задно виждане, очите ме издават - не съм се наспивал от месеци, не съм се прибирал от месеци, имам нужда от нещо малко, дори и само за една нощ. Вали из ведро, стискам кормилото сякаш е клонката, от която зависи спасението на живота ми, чистачките се гонят и изхвърлят вълни встрани, с всяка вълна остава все по-малко самочувствие, с всяка обиколка остава все по-малко надежда. Трябва да спра с това клане. Трябва да спра, за да останат живи живите и да радват онези, които успяват да усвояват любовта, онези богоизбрани обичащи хора. Завой. Натискам спирачката и педалът хлътва. Колата не намаля скоростта си. Въртя волана, гумите губят сцеплението си с пътя, колата застава успоредно на мантинелата, хлъзгам се право към нея, за да я разбия и да се гмурна долу, в морето. Потъвам бавно, водата започва да изпълва старата ми приятелка. Коланът заяжда, мислите ми, също. Колата е наполовина пълна, или празна, няма значение. И в двата случая ми остава малко време живот. В такива моменти човек си спомня. Спомних си сродната си душа.
Ще я срещна и ще я позная, защото съм я срещал стотици пъти. Всичките предни животи съм я откривал и съм бил с нея, ще бъда и за напред. Но не сега... Ще попивам любовта й като гъба. Ще й се радвам, а тя ще ми спаси живота, като ми даде смисъл. Ще ми подари тялото си, от душата й ще си направя перо, с което да запълвам празните си листи, а с помощта на сърцето й ще напиша най-красивия роман, но не сега. В този живот, тя ще трябва да почака. Ще трябва да преживява разочарование, след разочарование, до следващото прераждане, защото сродната й душа потъва в морето, заедно с два тона желязо.
Някъде там зад мен, пък, стои усмивката на нечия чужда сродна душа, под очите, загледани в червените задни фарове на колата ми, под разбития й нос и под всички илюзии отишли си заедно с мен. Вятърът разпилява косите й, а дъждът смесва кръвта й с вода, за да напълни устата й с железен вкус. Тя е доволна, че се е спасила, че заедно със себе си е спасила още няколко сърца, които са щели да бъдат разбити, както и принадлежащите им илюзии. Локвата със спирачна течност пред нея става все по-дълбока, а усмивката й все по-широка.
Времето ми изтече. Сбогом, любима! Ще те позная следващия път!
Балончета.
Сега няма как да изсъхна.