Обичам ви, но вместо вас избрах мрака

Здравейте, казвам се Емо и съм "рикошет от пердето", тоест родил съм се по грешка. Бил съм първото нежелано бебе на родителите ми, първото и последното. Сигурен съм, че адски са съжалявали за това, но какво да се прави, лоши неща се случват постоянно, грешки – още по-често. Естествено, след като майка ми е надула корема, баща ми се е венчал за нея, в противен случай е щял да яде пердах от дядо Пешо – бащата на мама. И така „щастливите“ младоженци скоро се сдобили с рожба. Родил съм се три килограма и седемстотин грама, нормално бебе, без коса, червено и пищящо. Не е имало нищо извън нормата около мен. Нищо.
Научих се да ходя на годинка и няколко месеца, проговорих малко преди това и устата ми от тогава не е спирала. Винаги има какво да кажа, а когато нямам какво да кажа си измислям някаква история и просто я хвърлям на обществото около мен, за да я осъдят, обсъдят, харесат или намразят. Обичам да съм център на внимание. Обичам, също, да си избирам каузи. Не мога да живея без тях. Примерно, когато бях на пет, случайно подслушах разговор на родителите си. Спореха за нещо, бяха се разпалили доста, крясъците привлякоха вниманието ми и първите думи, които се набиха в ушите ми говореха за раздяла. Очите ми се насълзиха, не знаех защо, не разбирах какво е това, но някак детското ми същество е осъзнавало по онова време, че нещата не се развиват добре. Тогава гласът на разума надделя и родителите ми спряха да викат. Разбраха се. Нямаше да се разделят, заради мен. Защото щяло да ми повлияе зле, защото децата на разведените родители, най-често свършват в затвора. Тогава разбрах каква е моята кауза. Аз бях създаден, за да държа родителите си заедно. Естествено скандалите вкъщи не спираха, но щом застанех между двамата, всичко заглъхваше и се връщаше към нормалното си ежедневие. Баща ми си четеше вестника, а майка ми продължаваше да глади. Пусках си анимация и двамата продължаваха спора само с погледи. Не си говореха със седмици, но щом се обърнех ми се усмихваха, усмихваха си се един на друг. Дори ми купиха куче, за да ми отнема от вниманието. Обожавах го. Беше цялото черно, някакво лабрадорче. Казваше се Дино и нямаше команда, която да не изпълни, нямаше ден, в който това куче да не ми спаси живота или поне доброто настроение. Докато съседа не го отрови. Дъртака беше отровил всичките кучета в квартала, но никой не смееше да му каже и „гък“. Дори се носеше слух, че е убил трите котки близначки на леля Миче, защото му крали малки бебенца зайци. Кучетата пък му пречели да спи. Исках да направя нещо и веднъж му строших прозореца с камък. Той тъкмо спираше черното си ауди отпред, бях забравил да се огледам. Тръгнах да бягам, но кучият син ме настигна. Хвана ме за ръката и я изви толкова силно, че до ден днешен китката ми щрака, когато я въртя. Родителите ми преглътнаха този факт и дори ме смъмриха за прозореца, пред него. Когато влязохме вкъщи, обаче, ме почерпиха със сладолед и ме гледаха със задоволство. Исках си кучето.
Отдръпнах се и от двама им, намирах приятели навън, на улицата, намирах емоции в музиката, филмите, четях, когато не ме мързеше и не изпитвах никаква остра нужда от родителско тяло или присъствие. Никакво. Пък и те не бяха кой знае какви авторитети, че да са ми интересни. Най-добрият другар ми беше порно канала, а най-добрия приятел - Веско от съседната улица.
Веско ме вдъхновяваше за пакости. С него се чувствах дете за първи и последен път. Бях свободен, див, бях щастлив. Той беше безстрашен. Не се страхуваше от учителите, от родителите, нито от съседа. Обичах, когато му правихме номера, а дъртака полудяваше от ярост. Гонеше ни и крещеше, че ще ни убие. Докато един ден не намериха Веско захвърлен в някаква шахта, отстрани пътя. Казаха, че от устата му излизала бяла течност, не знам какво му имаше, но Веско никога не се оправи. Сигурен съм, че това беше работа на шибания съсед.
Минаха години, така и не успях да преодолея случилото се. Въпреки това продължавах да си намирам каузи, но те не бяха толкова мащабни, както първата. Примерно кауза номер едно ми беше в седми клас да сваля Ванчето, защото целия клас беше пощурял по нея. Следващата ми кауза беше да накарам всичките ми приятели да слушат моята музика. Обожавам пинк флойд, малко са старички, но не са ръждясали. И след като каузите ставаха все по-лесни за постигане или все по-лесно постигах каузите си, реших да си измисля някоя по-трудна. Завърших училище, някак. Никога не съм бил тъп, но и никога не съм сядал да уча. В учебниците намирах единствено следващата доза приспивателно. Събуждах се и вместо кучето да ми е изяло домашното, аз го бях размекнал с плюнката си. Да, плюнча се, докато спя. А като си завъртиш главата няколко пъти и страницата става на пихтия. Майка ми трябваше да ми купува тетрадки ватър резист, или плюнка резист, но предполагам, че никой няма да се сети да измисли подобно нещо. Завърших училище и трябваше да се ориентирам към някаква професия, тоест трябваше вече да съм ориентиран, тъй като всичките ми съученици и приятели вече го бяха направили –учеха за матури, кандидат-студентски изпити и прочие. Седнах и записвах всичко, което исках да правя, пишех и задрасквах, пишех и задрасквах, докато не погледнах химикала в ръцете си и не осъзнах... Аз бях създаден за писане. Химикалът приляга идеално в ръката ми, листите са ми най-добрите приятели, стига да не спя... и мастилото - нямаше нищо по опияняващо от миризмата на мастило. Реших, щях да бъда писател. Трябва да запиша нещо, някъде, където ще ме научат да пиша. Майната им на тези, които смятаха, че писането е за онези с талант. Може да нямам талант, но ще постигна всичко, което и те. И Седнах, за да запиша първата си история. Беше окаяно глупава. Нямаше начало, нямаше край, персонажите се държаха неадекватно и връзките по между им не бяха никак съвършени. Но не се отказах и продължих да пиша. Стигнах до там, че ме приеха да уча в НАТФИЗ. Бях влязъл там, за да ме научат на драматургия. Не знам до колко успяха, но не беше особено трудно да се сдобия с диплома. За 4 години написах около 1000 страници. Преработих ги няколко пъти и ето ви диплома.
Сега...
Сега съм в затвора и пиша първата си книга, мисля това да е предговорът. В него ще обясня защо се стигна до тук. Много е просто. Аз съм човек на каузите и като такъв съм готов на всичко, за да постигна крайната си цел. Последната ми кауза беше да бъда писател, за това трябва да напиша книга. За да напиша книга ми трябват няколко неща – сила, вдъхновение, история, време, подслон и пари. За да си осигуря последните две започнах работа. Вадих парички, плащах си квартирата, работех по 8-9 часа на ден и нямах време за нищо друго. Тоест имах време, но нямах желание. Трябваше да измисля нещо. Избрах да се настаня под опеката на държавата. Нямаше да мисля за пари и покрив над главата си, щях да имам безплатен достъп до библиотека и пишеща машина. Трябваше само да си избера жертва. Не мислих дълго. Прибрах се на гости на родителите си. Накарах майка ми да сготви любимата ми манджа – чушки с кайма и ориз. Натъпках се, целунах я по челото, за пръв път й казах, че я обичам, после стиснах ръката на баща ми и се качих в стаята си. Под леглото си държах бухалка със забити пирони в края й. Пироните бях намазал с червен лак за нокти, за да изглежда сякаш съм я използвал. Всъщност никога не я бях вадил, но ето, че настъпи мига. Слязох по стълбите, тръгнах към родителите си и последното, което си спомням бяха ужасените им физиономии. Може би шокът ми е дошъл в повече. Останалото ми разказаха на една от визитациите в затвора. Как съм излязъл през входната врата и съм се насочил към къщата на съседа, как съм нахлул с ритници вътре и съм го повалил на земята и как съм му взел главата, образно казано. Тази история, дойде непосредствено след, като баща ми изрази съжаление, че съм излязъл от оная му работа, а майка ми се разплака. Мисля, че въпреки тези техни реакции, двамата бяха доволни, че повече няма да им се налага да бъдат съседи с онзи тъпак. А сега е време за писане.