Фейсът ми - разтопен на земята. Събрах го и тръгнах. Трябваше да изляза навън, иначе нещо в мен щеше да избухне всеки момент. За първи път от няколко дни птичките не пееха. Летяха насам-натам, но пък нямаха меса. Само кухите им кости хвърчаха от дърво на дърво, после на телефонната жица, а оттам на уличната лампа и накрая отначало. Подяволите, как ми се ще да съм специален като тях. Но няма нищо специално, нито в погледа ми, нито в обувките ми. Изведнъж всички улични котки отдолу бяха надебеляли неимоверно. Наблюдаваха полета и следяха кога ще падне следващото месце. Не познавам котка, която да си остави храна за после или да каже „тежко ми е“. Няма такава. Главите им се движеха сякаш наблюдават муха мятаща се над тях. Не знам какво ги беше прихванало всички. Нямаше избухнали атомни електроцентрали, нито някой беше използвал химично или биологично оръжие. Явно когато на някой или нещо му хрумне някаква идея нищо не е в състояние да му я изкара от главата. Не можеш! Дори лисиците спяха по дърветата, а висящите им опашки се клатеха, като махало на часовник и отброяваха часовете до голямото отричане на всичко случващо се. Забравих всичко. После се зачудих от какво ли бягам, щом в подобна атмосфера се чувствам нормален и спокоен. По-добре да не задавам въпроси чийто отговори не искам да знам, по-добре да затворя очи и колкото и да ме натискат с палец по главата да не се поддавам. Чувствам се като гумичка на молив, която някой чопка с нокът. Ще сваля шапката си и ще изпусна малко пара. Дано струята не изплаши птиците – успокояват ме. Изведнъж от нищото се появи глутница кучета. Обикаляха около котките и ближеха асфалта, като някакви странни почистващи машини. Котките изсъскаха, но скоро се успокоиха, кучетата не бяха заплаха. Всичко полудя. Липсваха цигани с гадулки, а мечки играеха хоро и подскачаха върху надуваеми топки, после няколко свраки се опитаха да ми свият очите, явно беше останал още блясък в тях. Не ми се иска да знам какво щеше да стане ако котките бяха оставили за момент птиците и бяха забелязали цялото месо по мен. Връхната точка настъпи, когато се появи елегантен господин с брада и татуировки. Носеше бизнес куфарче, което постави пред мен, щракна закопчалките и го отвори. Вътре имаше шише с бяла течност. Господинът каза, че това е най-новото на пазара – мляко от плъх. Пиеш две глътки и отлиташ. Нямало подобни халюцинации. Казах му, че не успотребявам. Той се изсмя и затвори куфарчето. Щракна закопчалките и изчезна. Аз седнах, следих полета на птиците и когато върнах погледа си на земята пред мен стоеше шишето с мляко. Попитах го какво прави тук. Какъв съм идиот - шишетата не говорят. Писна ми от тишина, отворих шишето и го надигнах. Не остана и капка. После музиката започна, мечките се върнаха в гората, птиците отново изглеждаха нормално, а котките се бяха разгонили. Явно всичко е в главата ми, явно гъделичкането от котешките мустаци по петите ми е дошло в повече и съм отворил прозореца, за да подишам чист въздух. Чист въздух няма в София. Всеки се е сгушил в сивотата си, прегърнал е топлото си палто и гази през снега, за да стигне до работа или магазина. Аз съм всеки.
А по ризата ми можеше да има цветя, на шала ми усмивка. Можеше да имам корона вместо шапка или устата ми да бъде човка.
ИЛЮСТРАЦИЯ: ДОРА
Няма коментари:
Публикуване на коментар