Ива – двайсе годишна студентка в Англия, черна коса, стегнат бюст и бяло-розова кожа – живееше в малко таванско помещение. Вече втора година учеше творческо писане и се опитваше да разбере какво точно иска от живота, какво иска от себе си. Да, тя взе твърдото решение да учи точно това, доста бързо и лесно, но понякога не беше сигурна, че й се занимава с писане цял живот. Представяше си как изкарва по книга на година и мисълта за задължението да го прави я убиваше. Тя обичаше да разказва историите в главата си, обичаше да получава вниманието на читателите си, обичаше и лайковете им, но не можеше да пише по задължение. Така един ден се събуди в голямото си легло, след следобедна дрямка. Погледна встрани и не намери човек до себе си. По същия начин се беше събуждала всяка сутрин от изминалите няколко месеца. Втресе я, стана й студено и се сви на топка. Стомахът й изкъркори. Тя го помоли да се успокои. Не знаеше защо го прави, но от малка беше свикнала да разговаря с него, а той от своя страна реагираше странно на всяка нейна случка или емоция. Когато беше малка, Ива си мислеше, че в стомаха й живее някакво същество, с което трябва да дели тялото си. Майка й отхвърли тази теория с насмешка. Оттогава насам Ива не говори за усещането в стомаха си, просто го изживява.
Лежеше в леглото и си мислеше, че не е писала нищо от месеци, нямаше муза, нямаше вдъхновение, нямаше тема, нямаше и думи в главата си. Беше празна като жълт вестник. Имаше нужда да направи нещо, да промени ежедневието си, да излезе навън сред хората и да си открадне история от някого. Скочи от леглото, обу си някакви дрехи, сложи слушалките в ушите и излезе навън. Пусна си някаква песен. Вървеше по улиците и се опитваше да грабне история от нечие ежедневие, но всички бяха с еднакъв цвят на лицата, еднакви физиономии, еднакви дрехи. Дори не й хрумваше какви са. От коя държава идват, от кой квартал, дали са гладни, дали са влюбени? Нищо! Главата й продължаваше да е празна. Искаше да опознае всички на улицата. Да й разкажат историите си, да й помогнат с нещо. Накрая просто започна да лепи етикети на всеки. Не я интересуваше дали е правилно или не, дали греши или е права. Видя някаква руса жена на високи обувки – измамена. Видя дебел мъж с очила – незадоволен. Някакво момче с шапка и раница – пълен с надежда. И така с всеки срещнат. Сменяше етикетите и хората в ритъм с музиката в ушите й. Всеки човек се появяваше с нова асоциация. Беше забавно, докато етикетите не започнаха да стават все по-тъжни, а Ива все по-смела в догадките си. Лицата на хората ставаха все по-сиви и намръщени, сякаш знаят, че ги поставят в рамка, сякаш знаят, че се опитват да откраднат парченце от вселените им.
Този е щастлив, онзи е мечтател, надменна, вълнуваща, червена, пикантен, дъждовник, темерут, добър, зъл, влиятелен, нахална, ленива, висока, пъпчива, пиян, мокра, животно, лека нощ, бобър, джийзъс, хипстър, хипстър, делфин, морска крава, русалка, мравояд, брадан, отвеяна, разочарована, осакатен, болен, беден, излъгана, предаден, наркоман, изнасилена...
Разплака се, историите, които измисляше, не бяха добри. Натъжаваха я, но не можеше да се спре, не можеше да спре музиката в ушите си, мислите, които нахлуваха, емоциите. Искаше да извади лист и химикал и да запише всичко. Извади телефона си и започна да записва някаква бележка. Ярка светлина я освети и тя се обърна към нея. Малки бели отблясъци се появиха в очите й. Зениците й се разшириха.
В този момент Ива отскочи назад, чу се клаксон на автобус. За малко. Толкова беше погълната от мислите си, че пропусна да се огледа, докато пресичаше. Трябваше да се спре. Седна на близката пейка и зачака. Искаше мозъкът й да си почине. Запали цигара. Дръпна няколко пъти, издиша още толкова. Кръстоса краката си и сложи палеца, на ръката с която държеше цигарата, върху устните си. Кракът й тактуваше. Най-накрая мозъкът й беше празен. Заваля дъжд. После...
Цигарата падна на земята, тялото на Ива я последва, в образувалата се локва. Беше се свила на топка, държеше се за корема и крещеше от болка. Загуби съзнание.
Съвзе се в болницата. Виеше й се свят. Не знаеше какво става, оглеждаше се наоколо, но не можа да разпознае никого. Навсякъде беше пълно с болни хора, а тя беше вързана цялата с кабели. Бяха я сложили на системи. След малко дойде някакъв мъж в бяла престилка, представи се като доктор еди кой си, лекуващият й лекар. Каза й, че има доста интересна диагноза. Ива се изправи, облегна се на възглавницата си и прибра кичури коса зад ушите си. Беше готова да чуе най-лошото. Докторът я погледна и й каза, че в стомаха й расте лотос. Тя поклати невярващо глава, помоли го да повтори. Той го направи. Ива се изсмя. Попита го дали това не е някваква шега. Попита дали това е истинска болница, предупреди го, че ако се бъзикат с нея, ще ги осъди, че е гражданка на Европейския съюз и не е някоя си бежанка. Лицето на доктора не трепна. Любезно я изчака да приключи със заплахите и извади от папката си няколко рентгенови снимки. Показа й ги. Бяха снимки на тялото й. Ясно се виждаше, че в стомаха си има лотос. Ива попита как така. Лекарят й каза, че най-вероятно е родена така и би трябвало от малка да го усеща в себе си. Ива поклати глава. Тогава той продължи. Разказа й, че напоследък цветето няма как да се опрашва, защото пеперудите в стомаха й са изчезнали. Каза й, че цигареният дим го задушава и съдейки по бялата й кожа, не му позволява да стои достатъчно на слънце. Ива попита как може да се оправи. Лекарят поклати глава, каза й, че не знае. Трябва сама да открие лечението, за лотоса в нея, както са го правили преди хиляди години будистите в Китай и Индия. Допуши й се. Попита дали може да запали цигара. Докторът й отговори, че не може. Все пак се намираха в болнично заведение, а и отсега нататък е по-добре да не пуши. Той се наведе към чантата й и взе кутията цигари. Смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето за отпадъци. Каза й, че трябва да спи.
След няколко дни Ива се прибра вкъщи, косата и тялото й се бяха пропили от миризмата на дъжд. Нямаше търпение да влезе в банята и да измие сивотата от себе си. Откакто беше припаднала, не беше палила цигара. Вече не й се пушеше, чувстваше се по-добре, но все още не беше написала и ред. Съблече дрехите си, хвърли ги в пералнята, взе чиста хавлия и влезе под душа. Нагласи водата и започна да измива дъжда от себе си. През прозореца на банята влезе лъч светлина и освети струята вода. Получи се малка дъга. Ива не я забеляза, но коремът й изкъркори. Лотосът се съвзе. Ива сложи ръце върху корема си, точно както бъдеща майка опипва плода, растящ в нея. Спря душа и изсуши тялото си. Легна на леглото, а стомахът й не спираше да къркори. Коремът й ту се издуваше, ту спадаше. Ива го удари няколко пъти, разгневи се и се разплака. Помоли го да спре. Но нищо не спря, дори спазмите ставаха все по-жестоки. Докато накрая от пъпа поникна зелено стебло, подобно на маркуч. То се устреми към банята и се заби в канала. Там пусна корен. Ива се разкрещя, опита се да се добере до телефона, но стеблото я вдигна във въздуха. Тя го заудря яростно, опита се да го отскубне от себе си, но не успя. Стеблото я понесе навън, към слънцето. Накрая тялото й се предаде. Пръсна се във въздуха, а отвътре се показа лотосът, който отвори цветовете си. Роди се ново слънце.
Ива се понесе над океана. Вече нищо не я болеше, не изпитваше и никаква потребност, нито й се дишаше, нито беше гладна, нито жадна - перфектната задоволеност. Плуваше на повърхността на водата и изведнъж стъпи отгоре й, сякаш беше нещо твърдо и стабилно. Погледна към слънцето и се устреми към него. Летеше право нагоре със страшна сила. Чуха се няколко взрива. Беше счупила звуковата бариера. Всичко потъмня. Вече беше в космоса. Лицето й ставаше все по-топло, все по-усмихнато. След малко щеше да е вече вкъщи. Голямата огнена топка приближаваше към нея. Ива почувства любовта й, най-накрая беше цяла, беше доволна и нямаше нужда да пише каквото и да е, за да е щастлива. Превърна се в комета, летяща към слънцето. Двете огнени кълба се сляха. Голям взрив. Всмукване. Вселената се събра в точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар