случка

Лежах на студения асвалт, опитвах се да заспя, но нещо ме накара да си отворя очите. Тогава го видях – малкото дървено човече. Легнало в същата поза, като моята, втренчено в очите ми. Протегнах ръка, исках да го ядосам, но как се ядосва кукла? И тогава дървото се превърна в плът, а човечето се изправи. Погледна ме с топлите си очи и ми каза, че всъщност е случка. Хванах го в ръцете си и то посегна към мен. Влезе в сърцето ми. Оттогава се чудя каква е тази случка. Какъв беше този сън, какво означаваше? Дървени човечета, какво подяволите? Животът е скапан и нечестен. През цялото време се опитваш да си точен, да не злоупотребяваш, да не лъжеш и т.н. И накрая се появява дървеното човече и ти казва „аз съм случка“, сякаш ти казва най-голямата тайна на земята и изчезва, къде – в сърцето ти. Ебаси филмите.

Искам да кажа просто, че ...

Майната му. Толкова съм празен, че не мога да напиша и два реда. Мило дневниче. Хаха.

Днес гледах един филм и си мислих, колко е яко да пренасяш мебели. Ровиш се в чуждите вещи, събираш истории, снимки, сглобяваш парченцата и на края на работния ден си пълен с енергия. Да, тази енергия не ти принадлежи, но понякога няма нищо лошо да поизсмучеш вампирската от забравените неща, нещата които никой не се сеща да погледне. После спрях филма, защото не ми се гледаше. Излязох навън и за 1 път от доста време не усетих въздуха, нито вятъра, нищо. Сякаш някаква стена ме е обвила. Аз съм мъртъв. От седмица седя затворен вкъщи и не се обаждам на нищо и на никой, отбягвам поканите на хората. Оправдавам се с това, че баща ми си е счупил крака и трябва да помагам вкъщи. Истината е, че ме е страх да живея. Страх ме е, че ще разочаровам още някой, че няма да се усмихна когато трябва, че няма да кажа нужните думи, че ще скофтя деня на някой само защото съм прекалено директен. Не бих казал, че не мога да се контролирам, но всяко обмислено действие или постъпка и крачка встрани – спираш да бъдеш себе си, да си естествен. Не знам, кое е по- важно, да си естествен или разумен, но при всички случаи аз съм големият губещ – мухльото.

Много е лошо, когато стоиш срещу безумно хубаво момиче и то ти казва, че те обича, а ти си сляп и празен. Преследваш вятъра и му се кълнеш в любов, а като се обърнеш, осъзнал грешката си, същото момиче го няма. Отишло е на другия край на света и сега стоиш седнал на земята и целиш мухите с малки камъчета. Усещаш я с цялото си сърце, усмихваш се и очите ти се пълнят със сълзи. Молиш се, един ден пак да я срещнеш. Дали ще я срещнеш? Какво ще бъде? ...

Тя ми каза, че първите й думи към мен са били „истински ли си“, аз не си спомнях, защото по онова време се отнасях с леко пренебрежение към непознатите, както и все още. Иска ми се да се реванширам. Толкова много ти дължа, Християна. Дано поне те накарам да се усмихнеш, защото знам, че ще го оцениш. Малко хора оценяват усмивките, а ти си една от тях. Всъщност това започна, като една от поредните блогърски шитни, но май ще е само за теб и ако някой друг случайно чете, съжалявам че си е загубил времето :))

Май само ти се задържа толкова дълго до мен, всички други си тръгнаха по един или друг начин. Screw them. Ще те чакам пред Big Ben, знам, че няма да чакам напразно.