fuck me, please

Денят беше пълен със смърт. Първо атентатът в Москва, после един комшия. Не ми се пише за смърт, тъжно е. Седим и се чудим за глупавите неща от живота, а единственото сигурно нещо остава ония пич с косата. Живейте, не си губете времето в мисли.

От друга страна не липсваха и дизайнерски бебенца. Първо гледах филм за няколко ферми за хора, отглеждани, за да бъдат донори, после гледах филм за момиче направено, за да е донор на сестра си. От една страна виждаме масови убийства в името на някаква идея, или общество. От другата страна виждаме отново убийства, за живота на другите. Толкова много ни е страх от тази смърт, толкова много искаме да живеем, че драпаме, като животни. Кога станахме толкова непросветени, толкова атеисти, толкова мъчни. Какво се случи със щастливата смърт, празненствата, че някой, който обичаш се е измъкнал, отишъл е в Рая. Оставихме ги на езичниците, на политеистичното ни забравено минало. Губим.

Вече сме загубили вяра в Бога. Загубили сме себе си. Не искам да пиша за смърт. Протестирам срещу терористите. Дано бъдат щастливи. Пиано.

Снощи си изцедих два лимона и изпих сока, физиономията ми, успях да променя едва след няколко часа. Брат ми ме попита защо, а аз повдигнах рамене. Не знам отговорите на простички въпроси, какво остава за по-сложните.

Всички обичат бели пухкави зайчета. Някои обичат да ги гушкат и да мачкат, а други да ги гледат как биват изяждани от питон или друго голямо животно. Едни продават кученцата си на непознати и се обаждат да питат как са, всяка седмица, а други ги хвърлят в реката или ги застрелват в гората.

Не мога да се измъкна от смъртта. Хаха. Не мога да си избера и тема. Може да пробвам, като Камен Донев да говоря пълни безсмислици, но хората единствено ще се смеят, без дори да се замислят. Да, ще бъда готин в очите им, но какво от това?

Единствено мога да се облегна назад и да слушам музиката. Защо ми е да пиша, буквите ми не хранят, не и мен. Думите понякога стоплят, но единствено когато са открити. Аз не знам какво си мислят хората, когато четат редовете ми. Благодаря на тези, които се сещат да ме уведомят. Те значат.

Бели зайчета. Милион долара. Люспи на дракон. Висулки и сняг. Сталактити и сталагмити. Вуду магии. Чудя се кога ще бъда със зъби. Кога ще ги показвам на хората.

Имаше някога момиче от светлина и момче от прежда. Светлината помагаше на старата бабичка, да оплете момчето, после се влюби в него. Бабичката се усмихна и подари момчето на внучето си. На преждата й трябваха само няколко секунди, за да прелети до камината и да пламне. На детето не му се понрави подаръка - искаше количка с дистанционно управление. Светлината се разплака, тогава хората за пръв път видяха светкавиците. После се всели в пламъците на огъня, за да живее с него завинаги. Оттогава огънят освен да топли, също и свети. Всичко заради една прежда. Но истинската любов съществува и това, че още не съм я открил само ме кара да се вълнувам още повече, не ме обезкуражава. Не ме изпълва със съмнения. Мога да стоя с часове в тъмното и да гледам празнината. Мога и да заспя.

Не искам да се будя, не искам да ставам от това легло. Да предположим, че греша. Рядко греша. Искам да развълнувам света. Искам, но това е част от зодията ми. Направи нещо различно. Развълнувай себе си. Толкова много искам сте щастливи хора. Толкова позитивизъм рядко се усеща от мен. Сякаш съм готов да се откажа да живея, заради някой определен човек. Ще сваля маската пред всеки, който поиска. Ще му дам всичко, което имам само, за да видя дали мога. Ръцете ми парят, вероятно от снощния огън. Забравих да го изгася. Ендорфинът още ме връхлита, като песен. Миналите ми животи залязват днес. Утре е парти, топло и без яке. Чадър е дума, а дъждът нека удря по лицето ми. Тя беше любовта ми, сега ми трябва просто случаен секс.