четвъртък, 13 януари 2011 г.

последен танц


Бягах от Септември и се гмурнах в Януари. Но сянката ми остана зад мен, изпълвайки ме с неприятни миналогодишни усещания. И сега съм с преднина, но не я усещам, защото надничам постоянно зад рамо. А ръба, на който съм стъпил, е като портал през който ме настига остарялото.
„Ти си много тъжен, ти си много тъжен, ти никога не пееш и вече не мечтаеш.“ - това звучи от колоните. Но не е вярно. Не винаги съм тъжен и мрачен, дори понякога си пея. За мечтите пък абсурд, без мечтите си едва ли щях да съм жив. И въпреки това текстът звучи сякаш е писан за мен от мен. Просто исках да се гмурна със затворени очи в новата година и да забравя определени случки и събития, но явно човек не може да загърби миналото си или пък трябва да се боря повече, по-дълго, да преодолея себе си. Във всички случаи заспивам сам след дълго лутане из леглото, след дълго мислене и обсъждане на нещо важно или абсурдно. Обсъждам хиляди неща, обсъждам ги наум, представям си морски брегове, острови. Представям си се порастнал и успял. Представям си усмивките на хората, които аз съм предизвикал. Ах, как искам всичко да е истина и да летя към този бряг. Но всичко е шепа пясък. Всичко е електричен заряд в мозъчната ми кухина. И след минути сe превръща в сън. Понякога сънувам хора от ежедневието си и споделям мечтите си с тях. Предизвиквам усмивките им, познавам ги, а след като се събудя всичко сякаш е изтекло на възглавницата. А хората, те просто съществуват в собствените си реалности, без да подозират, че са били щастливи в моята. Интересуват се от това какво ще ядат, дали ще пушат и колко печелят от деня си. Гледат напред и само напред. Вече никой не гледа нагоре, малко хора се спират да помиришат цветята. Майната му. Усмихвам се.

Няма коментари:

Публикуване на коментар