Не съм грозен

Помня море, синьо и меко. Помня вода, пличкаща се от тялото ми. Кап, кап. Помня ситните камъчета и миди. Помня и себе си някъде там. Къде остана този спомен?

После дойде мечтата ми и ме отведе. Далеч от мекото й тяло, обливащо ме със солените си черти, далеч от телата на майката и бащата. далеч от мислите ми. Дойде и се умихна, а аз сякаш само това чаках. Поех ръката й, без да се замислям. Все пак това ми беше мечтата, а не нещо, което не познавам. Въпреки това за 2 години не съм спирал да се чувствам сякаш всяка крачка, която правя е грешка. Страхувам се да не загубя контрол, страхувам се, че някой ще си помисли за мен различно нещо от това, което съм. И въпреки всичко това става, аз все повече се превръщам в това, което искам да бъда, но в очите на хората оставам онова, другото. Превръщам се в нещо далечно, като Луната. Виждаме я, възхищаваме й се, подминаваме я всяка вечер, но кога сме я разбирали? Никога.

После се размечтах отново, исках да изчезна. Исках да оставя всичко зад себе си и да продължа нататък, но не и в този свят, не и в човешкия. И се замислих, хвана ме страх. Смел съм, но повърхностно смел. Страх ме беше, че мечтата ми ще се сбъдне, защото пътят ми е друг. Не мога да бъда това, което не съм. А аз съм тук, за да оставя послание, за да остана безсмъртен.

Водата ме настигна, сега се давя. Не бях подготвен.

Понякога нещата нямат смисъл. Времето също.

Остана само мастилото под кожата ми, но докога? Светлината старателно се опитва да го измие, космите по кожата ми се срамуват от тялото ми и крият картините. Аз не съм грозен. Светът не е грозен. Ако има нещо грешно, то не е в този свят, не е вътре в нас. То е някъде отвън, извън материята и всичко останало.

Късно е. Копче за сън, нямам. Пожелавам си хубави сънища и гушвам възглавката. Защо не умея да спя? Защо не умея да се възползвам от тъмните моменти? Осъзнавам толкова много, къде отидоха записките и изводите? Къде изчезна водата, трябваше вече да съм се удавил.

А водата беше просто отражението ми, за да ми напомня кой съм, за да мога винаги да се огледам. За да знам, че съм по мрачен от черното и по-тъжен от погребение. После се усмихвам, защото знам, че не мога да избягам от себе си.

Днес лежах и си представях как скачам от покрива на онези високи блокове. Започнах да падам. Падах, падах, падах. А всъщност си лежах в леглото и се потях от наближаващия асвалт. Не стигнах до края. Стреснах се, че мога да убия някой. Но наистина би било красиво да полетя, дори и за секунда...