моето черно шеви

Когато се загубя не питам за посоката,просто продължавам. Прекалено съм самостоятелен, за да го направя. Понякога се обърквам още повече, но винаги намирам карта или табела. Често ми се налага да спя в евтини хотели с евтини легла и завеси, прогнили гардероби и мътна течаща вода. Събуждам се на сутринта и карам на зелено. В смисъл, че тръгвам в която и да е посока, защото съвестта ми го позволява. Твърде е вероятно на следващия ден отново да се събудя в някой подобен хотел, а дори и същия, но оптимизмът ми ме кара да продължавам. Качвам се в колата, слагам колана и ръцете на волана, вдишвам застоелия въздух и паля. Двигателят се дави известно време, но само след малко пътуването е истинска еуфория. Защото съм сам с пътя, колата и себе си. Обичам да отварям леко прозореца, да запаля цигара и да си дръпна няколко пъти, след това подавам цигарата леко навън и пепелта пада. Пускам си приятна музика, намирам нещо за ядене в жабката или просто отбивам някъде по пътя и си купувам. Не пия кафе, не знам защо го намразих от първия миг, в който го вкусих. Усетих зърнестия му вкус и се отвратих. Но миризмата му е магична, затова обичам да се застоявам в кофи шоповете по магистралата, да наблюдавам хората как надигат чаши или режат от палачинките си, докато децата им размахват червени колички във въздуха. Има някаква магия в съществуването на целия този хаос, а аз посредата стоя изгубен и се радвам сякаш е Коледа и съм отново на 10. Обръщам гръб на всичко и се качвам в колата. Не знам дали тази машина играе някаква роля на крепост за хората, но определено така усещам моя стар Шевролет. Не намирам нищо женствено в него, за да се потвърди теорията, че мъжете си падат повече по колите си, отколкото по жените си, точно обратното, черния ми Шевролет е най-добрият ми приятел. А най-добрият ми приятел трябва да е готов винаги да ме измъква от неприятности. Пази ме от дъжд, пази ме от бой, защото пали бързо и пази кецовете ми, защото се изтъркват от ходенето. Не обичам да ходя, по- приятно е да натискаш газта, да чуваш рева на двигателя и миризмата на бензин. Движиш се по пътя, като гърмящазмия в пустинята и търсиш следващата си жертва, настигаш някаква таратайка и я издухваш от магистралата. После някакво синеоко момиче ти махва отстрани и я качваш, за да се повози с теб и да ти сподели часове от живота си.

Никога не приемам тези истории лично, изслушвам монолога и клатя глава с разбиране, ако започна да взимам чуждите проблеми присърце, то по-добре да си заровя главата в пясъка и да развявам червен флаг със задник пред някой бик.

След малко девойката слиза и ми оставя телефона си, винаги ми оставят телефоните си, но аз не се обаждам - прекалено съм самостоятелен. Прекалено, защото прекалявам, а в някои вечери имам чувството, че бих продал половината от колата, само за един час с такова момиче. Добре, че тези вечери са рядкост. Добре, че почти никой не се интересува от старото ми Шеви.

Събуждам се сутринта, обувам кецовете и излизам. Вдигам антената, отварям багажника, хвърлям вътре всичките си боклуци – пауза – обожавам миризмата на багажник рано сутрин. Почуквам на вратата и тя ме приветства с лъчезарна усмивка. Сядам, колана, волана,газ...

Когато се загубя не питам за посоката, защото съществува само една посока – напред.
http://www.youtube.com/watch?v=sRETz7pPPOk