Излишно е да казвам, че металните цветя са сухи и отдавна вече са овяхнали. Излишно е да подчертавам непознатото. Излишна е и вярата, а прокълнатото е просто сянка в гардероба.
Рисувам си лице с дума щастие, но за каква идея ти е образ в тъмното. Напипвайки ти пипаш маските на някой, който не познаваш. И висиш на края на безумието, на пръсти, на ръба на себе си. Говориш сякаш е измислица, че някога сърцето ти, в любов е дремело. Потъваш, но потъваш в нищото и никога не ще се върнеш, оттам където е безвремие и нямало е никаква надежда. Какво ти става, накъде повярвахме и защо се губим все по дяволите? Къде ли скрихме всякаква надежда и как се случи да обезвредим мечтите си? Случи се след катаклизма, след сбъдването на една утопия. Появихме се след комунизма, но ще си отидем някъде в окопите.
Но вярвай, нека, вярвай в дните си и всички розови копнежи. Карай, да върви каретата и лилавите коне да гледат себе си. Колелото се върти, но огледалото остава на стената си. Казва ни, каквото искаме да чуем, плюе в лицата ни.
Умирам за докосване от нещо истинско, усмирам и наистина - на живо. Не искам да съм зрелище, отивай си, стой далеч от вековете ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар