понеделник, 14 март 2011 г.

три звездички, спейс, две звездички, спейс, шест звездички, удивителен


Късно е, но дали е късно за поправка?
Защото седейки на прозореца ги наблюдавам и се чудя техният свят ли е толкова различен или моят? Какви са проблемите им, какво си мислят, докато вървят към следващата локация, мислят ли изобщо или се носят по някаква измислена мелодия стържеща от фалшивите им слушалки на фалшивите им плейъри. Спомням си,сякаш беше вчера, когато всичко имаше смисъл, когато ставахме сутрин и знаехме какво трябва да правим, защо трябва да го правим и до какви последствия ще доведе то. Сега се сблъскваме с последиците и се изненадваме, ама ние не мислихме, че ще стане така.
Много ясно, че земетресението в Япония накара много хора да се замислят, но жалко, че повечето си останаха немислещи, заблуждаващи се, че на тях такова нещо не може да им се случи. Твърде е възможно да доживеете до 80 и да не усетите земетресение. Пожелавам ви го, но такъв живот ли си избирате? Живейте си го, дано да се научите на нещо.
В момента съм в такава възраст, на която повечето велики личности са отстоявали великото си мнение и след 20 години са заставали на противоположна позиция. Страх ме е да се изказвам. Страх ме е защото не искам да се завъртя като тях, но нали всички сме хора. В крайна сметка, поставим ли „човек“ преди името си, всички грешки ни се опрощават. И все пак е малко дразнещо великият учител, от който всеки ден черпиш знания, да е всъщност предател на самия себе си. Взимаш каквото можеш и обръщаш гръб, егоист си, но си верен на себе си. Това е някакъв самотен живот и осъзнаваш, че колкото по-самотен ставаш, толкова по-интересен си за погледите на хората. Гледат те с надежда да ги заговориш, да им обърнеш внимание, но не. Подминавам. Никой не говори за теб, когато си сам. Чуваш колко били добри тези и онези, колко били готини и талантливи. Ти си последен, никой не те желае за себе си, защото нямаш одобрението на тълпата. Просто погледи, придружаващи те до ъгъла, където се скриваш и изчезваш от животите им, като заглъхваща мелодия, като себе си.
Ръждясал съм, а уж мисленето трябваше да смазва механизмите ми. Чувствам се по-стар от дядо ми, не че имам идея колко стар се чувства той. Изморен съм, а отстрани ми говорят какви велики артисти ще станем. Какво ти изкуство? Омръзна ми от всичко това. Искам да си изуча занаята и да го практикувам на тихо, където няма да има травестити и чалга певици, където подсъзнанието ми ще позволява да пиша дори детски приказки. Толкова много енергия, толкова много за казване, трябват ми само нужните знания. Събера ли ги ще избухна и ще залея света.
Излизам на улицата, сложил съм си тениската, щото е топло. Радвам се на слънцето, боже, колкот ме зарежда т'ва небесно тяло!! И бам – погледи. Това момче, защо не си вдигне малко гащите? Това на ръката му, дали се трие? Ама той върви много смешно. Какъв е тоя, бе? На много важен ли ми се прави с тоя татус? Ебаси, якия татус. Ебаси, якия пич. Дрехи, външност, гавра. Затворете мечти и мечтайте, моля ви, не пораствайте!!

Няма коментари:

Публикуване на коментар