На ръба

Днес умрях за 3ти път и ми се струва, че това е само началото.

Естествено, че не съм умирал буквално, т'ва не е някоя ш***** фантастика, но всеки път, когато се измъкнеш на косъм една част от теб изчезва и се замества от друга силно премислена частица, която изграждаш дълго време с цел да те предпазва. Седиш сгушен на леглото, клатиш се леко, трепериш и дотолкова си съсредоточил поглед в линиите, които образува паркета, че погледнато отстрани изглежда леко шизоидно. Обграждаш вътрешното си аз със стени и мислиш за смъртта. Чудиш се какво би било ако те нямаше сега и непрестанно си задаваш въпроса „защо съм още тук“. Не помага, колкото и да се затваряш в себе си, колкото и да търсиш смисъла - смисъл няма! Единственият отговор е да се отдадеш на следващия ден и да се опиташ да оцелееш. Да преглътнеш себе си и супер-егото си, да се отдадеш на подсъзнанието, инстинктите.

Бях може би на годинка, когато за пръв път мама ме взе със себе си на плаж. Не знам дали 89-та е имало детски пояси и разните там спасителни неща пълни с въздух. Знам само, че аз нямах, но имах надуваем дюшек – оранжев. Мама го наду и ме сложи върху него, после ме бутна навътре в морето. Естествено, не ме остави да си плавам самоволно, стоеше до мен през цялото време, но буташе дюшека все по-навътре и по-навътре. Водата й стигаше до гърдите, което значи, че е надхвърляло ръста ми поне 6-7 пъти. И за мое голямо нещастие, точно в този момент една вълна реши да обърне дюшека и да ме прати на дъното на морето. Помня как потъвах в прозрачната вода(тогава морето беше много чисто), виждах как лицето на майка ми се отдалечава, а тя се върти около себе си и се опитва да ме намери. Не си спомням какво е станало после, помня само мехурчетата, излизащи от устата ми и явно съм загубил съзнание. Е, щом съм жив значи мама ме е намерила, все пак. Оттогава детската травма се обажда всеки път щом се доближа до морето. Беше ме страх да ходя на плаж, а отивах ли се пличках на плиткото. Децата ми викаха пъзльо и наистина, страхът беше по-силен от мен. Докато един ден ме записаха на уроци по плуване. Тъпото беше, че уроците бяха на принципа, научи се да плуваш, за да не се давиш. Учителят ни показваше какво да правим, после ни хвърляше на дълбокото в басейна, а ние започвахме да се давим, тогава той ни удряше с голям железен прът по главите. Само и само да не ни удрят с кола по главата ние се научихме да плуваме(принципа на оцеляването). Оказа се, че методът работи. Аз придобих смелост и дори започнах да ходя на плаж без мама или татко, а с приятели. От 3ти клас ходя сам на плаж, което за много хора би било глупост, но за мен си е част от биографията. После излезе сериалът „Спасители на плажа“ и мъките на истинските спасители започнаха, защото всички деца по черноморието се правеха на удавници в морето, докато други деца трябваше да ги спасяват. Един ден, не си спомням кога, нито на колко съм бил, помня само, че бях на не повече от 10 години, отидохме с братовчедките ми и леля ми на плаж. Всичко беше супер хубаво, играхме си на пясъка после си играхме в морето. Леля ми искаше да се разходим и после да се върнем пак на плажа. Разбрахме се, че можем да ги броим като 2 бани (преди всички се съревноваваха кой ще има най-много бани,т.е. кой е ходил най-много пъти на море) Та, станахме облякохме се, събрахме си хавлиите и багажа и се разхождахме в морската градина. Леля ни купи сладолед, после обядвахме пица и след още малка разходка се върнахме на плажа. Игрите започнаха отначало и естествено, нямаше как да не дойде ред на „Спасители на плажа“. Аз се правех на удавник, а братовчедка ми ме спасяваше. И наистина, всичко беше супер весело до момента, в който аз наистина запознах да се давя и да гълтам вода. Пясъкът под мен изчезна, започнах да ритам неистово, опитвах се да плувам, но мъртвото вълнение е трудна работа за преплуване. Братовчедка ми, която беше на 2 метра от мен се смееше, защото съм играел реалистично, а аз се давех, морето ме дърпаше навътре и тогава си помислих за втори път, че умирам. Затворих очи и се приготвих, май не съм от най-борбения тип хора, просто се предадох на съдбата, а тя се оказа благосклонна. След няколко секунди усетих как някой ме хваща през кръста и ме повдига от водата. Отворих очи и видях, че спасителят ме е сложил на рамото си и ме изнася от морето, като гергьовско агне. Беше ме срам, бях се предал, претърпях поражение и бях готов да приема последствията, а спасителят ме изнесе отвън на пясъка, където 100-200 човека ме гледаха и знаеха, че съм бил готов да умра. Седнах на хавлията и не можех да успокоя сърцето си, което междувременно се беше настанило в гърлото ми. Леля ме попита стреснато какво се е случило, а аз не можах да кажа нищо. Тогава дойде братовчедка ми и каза, че сме си играли на „Спасители на плажа“. Аз се усмихнах едва едва и излъгах, че е вярно и че съм се преструвал, но дълбоко в себе си знаех, че там вътре в морето съм оставил част от себе си. Седях на хавлията и гледах синьо-зелената течност идваща и отиваща си от мен. Знаех, че ме иска за себе си, но се чудех защо. Прибрах се вкъщи. Все още треперех от страх, беше ме шубе дори да вляза под душа, макар че случаите на удавяне под душа да са значително по-малко от тези в морето. Леля разказа историята на мама. Мама се смя, защото не знаеше истината. Вечерта се разболях и повръщах. 7 дни не станах от леглото. После 3 години не стъпих на плажа. Супер е трудно да преодолееш страховете си, човече. Бях на някаква нелепа възраст, а се чудех защо съществувам и защо не съм умрял. Тия въпроси се задават в пубертета и след като минеш 50-така, а не на 10!! И така известно време ме измъчхава тия мисли. Постепенно се връщах към детството си, към игрите, докато един ден си счупих ръката, отново по нелеп начин. Играхме на криеница и докато тичах да се заплюя се подхлъзнах и при падането се опитах да счупя бордюра с ръка. Получи се обратното - бордюра счупи мене. Айде вкъщи при баба, после айде в болницата, после айде в хирургията, щото се оказа сложно - упойки, едно, друго, второ, трето. Заспал съм. Честно, борих се с тъпата упойка, ама не можеш да й устоиш. И сънувам светлина, а всичко е толкова реално. Помислих си, че съм умрял. Не е трудно да заблудиш детското мозъче. Изкачвах се по ескалатора към Рая, подобно на Том(в един от епизодите на Том&Джери). Свети Петър отвори портите и аз се оказах в град пълен с Ангели. Отвсякъде струеше светлина, топлина, някаква уютна домашна атмосфера. Бях толкова щастлив, че съм умрял, дори не се замислих за страданието на родителите ми, роднините ми, приятелите. Всичко беше на заден план. Човече, усещаш само топлината и знаеш, че друго не ти е нужно, знаеш, че така можеш да откараш цяла вечност. И бях готов да откарам вечността, докато в един момент над мен се появи Христос и ме призова по име. Изобщо не се учудих, че ми знае името, ако беше филм, щях да се учудя, но не беше и просто погледнах нагоре. Беше застанал пред светлината, но не ми хвърляше сянка, точно обратното, копеле – озаряваше ме по-силно от сутрешното слънце. И ми вика, още не ти е време. Аз зяпнах, супер много исках да остана, а той сякаш ме чу и ми повтори казаното. После чух някой да ме вика. Събудих се и видях стотина лампи на тавана, които се преследват неистово. После и таванът взе да ги преследва, всичко изведнъж започна да се подрежда, лампите да намаляват и така докато мигна и всичко започне отначало. Лампите се подреждат, аз мигам и те се подгонват. Бях горе цяла вечност, а сестрите ми казаха, че съм спал 5 минути. Не знам каква дрога слагат в упойката, но определено искам още! После ме возиха на инвалидна количка и аз бях супер замаян, но вече имах гипс на ръката. После излязох от т'ва състояние и започна чуденката през колко перипетии минава човек само заради една счупена ръка. Умира, разбира, че не е желан горе и после гледа гоненицата на някакви лампи. Глупости. Не можеш да умреш от упойка, нито от счупена ръка.

Трябваше да минат няколко години, за да осъзная, че е точно обратното. Разхождах се с една съученичка и й разказвах тази история, когато тя се обърна стресната към мен и ми каза, че предната година баба й е умряла от упойка в болницата, защото са я предозирали. Филмирах се, ами ако са ме леко предозирали и мен, и съм се отбил за кратко в Рая. Къде се крие истината, защо 3 пъти ме връщат?

Вече знам защо.