Обичам Comic Sans.
Вчера се събудих обзет от някаква надежда, знаех, че ми предстои тъп ден, в който ще се чудя какво да измисля за правене. Първите две неща бяха изначално ясни, затова ги свърших без особено затруднение, а именно – измих си зъбите и си почистих лицето, защото имам навика да пъпчасвам. Напоследък пъпките са рядкост, може би заради спокойствието в душата ми, може би заради никак не честите случаи да ям сладко или чипс, но факт е, че най-сетне започна да ме е грижа за себе си. Може би не чак толкова. Например все още се каня да си взема нужните витамини от аптеката и не мога да намеря отговор на въпроса кога се почиства лицето – сутрин или вечер? Въпреки възможността да питам която и да е жена или да се обърна към Google, все не го правя, а напряко си пробвам. Все едно.
Сложих си някакви дънки и тениска, дебелото яке и задължителната шапка, след което излязох и се скрих в кино-залата на НАТФИЗ. Бях сам, сгушен в червената седалка и чаках да започне филмът. Предварително проверих какво ще дават и на програмата със химикал беше написано „Пея под дъжда“. Гледал съм го поне 3 пъти и бих го гледал пак толкова пъти. Не, филмът не е кой знае какво, дори обратното, много е простичък, но песните, художествените похвати и сюжетът винаги те оставят с едно положително чувство. Така стана и този път. Излизах от залата с песен на уста, обядвах с песен на уста, слушах за задачите на режисьорите отново с песен на уста. Нещо вътре в главичката ми се появи и ми каза, че може би after all този ден няма да е толкова забил, колкото си представях, че ще бъде. После се появи една хала, за разлика от професорката по „История на киното“. Халата ми преобърна емоциите. От ведър и свеж човек се превърнах в омърлушената кукла, която по принцип съм. Реших, че е време да се прибера в квартирата си и да си запаля една от онези миризливи клечки, които човек не понася, но чувства че му действат пречистващо. Точно така чувствах тези. Направих го и се отпуснах на леглото. Обадих се на най-добрата ми приятелка, а тя се зарадва сякаш й се е обадил Дядо Коледа. Не разбирам как всеки път успява да ми покаже любовта си, не разбирам как хората успяват да го правят. Явно съм толкова голям ръб, че ... както и да е. Просто искам и аз да мога.
Уговорихме се да се видим, като предварително се разбрахме, че ще ходим на кино.
След час бяхме заедно и се движихме по Стамболийски към МОЛ-а. Аз й разказвах за поредните глупости в живота ми, които за повечето хора биха били прекалено скучна тема за разговор, но тя ме слуша винаги с интерес. Приема всеки един мой проблем, сякаш е нейн, може би затова я обичам толкова.
И после тя ми каза, че ще заминава за Америка. Зарадвах се, защото знаех, че иска това от известно време. Щях да я загубя, но само физически и то за няколко месеца. Викам, супер яко, братле, тя вика, нали, викам, ми да, ся ше моеш да ми земеш куп дрешки навръщане и да ме зарадваш, тя вика, да бе, убедена съм. И вървяхме към МОЛ-а. Тъпото е, че стигнахме супер бързо до тоя МОЛ. Аз мислех, че е по-далеч, но се оказа друго. Та чакахме 2 часа докато почне филма. Обиколихме всичко що имаше за обикаляне, не влязохме в нито един магазин, пихме шейкове и си купихме книжки. После филмът почна. Няма да ви разказвам сюжета, щото не си го и спомням, но един туч отива в Америка и не се връща 30 години. Добър съм в асоциациите и ми стана тъжно. Стана ми тъжно, защото си представих да я няма 30 години. Егоист съм и мисля предимно за себе си. Филмът свърши, имаше емоции в него, но нищо друго. Излязохме разочаровани, не видимо, а вътрешно – тя от филма, аз от хората заминаващи за Америка.
Излязохме от МОЛ-а и тя ме изпрати до вкъщи. Минах през магазина, за да си купя кайма, ядеше ми се странджанка(принцеси). Купих си и Nestea с ананс и манго, тя ми каза, че не е хубаво да пия, докато ям. Викам, знам, а тя се усмихна. Излязохме от магазина и я прегърнах, казах й, чао. Тя се обърна и си отиде. Усмивката й изчезна от погледа ми. Обърнах се след нея и исках да й викна, че я обичам, но онова ръбче в мен успя, както винаги, да ме спре. Прибрах се и си направих странджанките. Изядох ги. После четох цяла нощ Радослав Парушев. Спомних си, че предната вечер го бях търсил в Google. Тогава се сетих, че съм го търсил и преди, а когато на десктопа ми излезе снимката му се показа средният ми пръст. Не понасях млади български писатели и поети. Вчера Радослав Парушев промени това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар