вградени сенки

Тя отвори бързо очите си, изправи се и се огледа. Дишаше тежко, но се успокои, че е било просто сън - отдъхна си. До нея спеше красиво момче. Лицето му изразяваше божествено спокойствие, сякаш цялото му същество беше доволно, че е тук, че спи до нея. Тя го погледна и издиша с отегчение, той беше просто заместител за нея. Отметна чаршафа и откри пред слънцето голото си тяло. После се изправи и направи няколко крачки към светлината. Не изпита нито капка свян, докато потъркваше петите си по паркета, макар че завесите бяха дръпнати и всеки един от съседите й отсреща можеше да я види. Наведе се, взе белите си прашки и с един подскок ги обу. Останаха още няколко аксесоара и нашата героиня беше облечена и готова за работа. Преди да тръгне мина през банята, за да освежи лицето и дъха си. Слезе по стълбите, излезе през входната врата и скочи в колата. Завъртя ключа в стартера и радиото избълва някаква рок песен. Колата потегли. Зави след няколко пресечки и излезе на околовръстното. Толкова рано сутрин няма много коли на пътя. Толкова рано сутрин няма и трезво мислещи. Съществува единствено тишината на съня и прелитащите коли наоколо. Въпреки това тя свали сенника над главата си и започна да нанася някакъв грим върху очите и устните си. След минута хвърли гримовете в чантата и се заслуша в песента от радиото. Потропваше с пръсти по волана и поклащаше глава в ритъм. Песента свърши и пуснаха реклами. Някаква жена се опитваше да събуди съпруга си, за да го накара да си купят щори. Това ядоса момичето зад волана и тя посегна към радиото. Смени станцията, после следващата. Някакъв мъж говореше за това как следват 15 минути музика без прекъсване. Тя го разкара със едно завъртане на копчето. После се стъписа и го върна обратно. Песните вече бяха започнали. Момичето впери погледа си напред. Беше ококорила очи, сякаш е видяла мъртвец. Естествено, че не беше видяла мъртвец, беше го чула. Искаше да разбере дали слухът й не си играе на нервички с нея, затова остана на станцията и изчака всичките 15 минути без да чуе и една нота. Тези песни по принцип не бяха толкова дълги, но естествено сега й се сториха, като концертни изпълнения, удължени от някой диджей и спретнати в сетче. 15-те минути минаха и мъжът отново подаде глас през тонколонките в малката кола. Тя го слушаше и не искаше да вярва на ушите си. Позна гласа му, позна тона му, дори видя изражението на лицето му пред себе си. Не беше го виждала от 4 години, мислеше, че е мъртъв, докато не й казаха, че е мъртъв. Тогава вече беше сигурна. Но ето, че гласът му звучи от софийското радио. По дяволите – помисли си. Около минута-две се чуди дали да не обърне колата към София или да продължи към работата си. Защо да го прави, той я беше оставил, беше я изтрил от живота си, от скайп, фейсбук, смени си телефона и изчезна. Каза й, че я обича, целуна я и си отиде. Къде по дяволите отиде това момче? Оттогава тя не можа да го забрави. Караше по прав участък от пътя, докато вълните на надежда, страх и същевременно разочарование се блъскаха в главата й. Сърцето й щеше да се разбие в гръдния й кош, сякаш искаше да излезе на свобода и да изкрещи...
Това само би я убило.
Отби в страни от пътя и се облегна назад на седалката. Заплака. После изкрещя. После започна да се смее и накрая заблъска по волана. Истерия, а уж беше преодоляла всичко. Заблуждаваше се, че го е забравила, макар че честата смяна на партньори я убеждаваше в обратното. Не мислеше за това.

Слезе от автомобила и запали цигара, всмука 3 пъти и издиша, след което дръпна още веднъж, издишайки дима, хвърли цигарата на земята и я смачка. Обърна се решително и се качи в колата, която след миг потегли. Спря пред офиса, качи се по стълбите, отвори няколко врати, за да се озове пред шефа си. Помоли го да я освободи за деня. Излъга, че има лични и неотложни ангажименти, които трябва да свърши. След няколко минути вече подминаваше табела на която пишеше, че до София остават 200 километра. Извади смартфона си и провери адреса на радиото в интернет. Пресметна наум, че ако се движи с постоянна скорост от 80 км/ч ще стигне навреме за края на предаването, което водеше мъжкият глас. Вдигна до 120км/ч, за да е сигурна, че ще е там. Пред очите й минаваха общи картини, кадри и някак всичко придоби завършен вид със саундтрака от радиото.

Спомни си как се запознаха в сградата на НАТФИЗ, докато учеше някакъв монолог на стълбището, а той забързан към библиотеката се спъна в тялото й. Първоначално се намръщиха, но после се смяха много. Вечерта ходиха на бар и той я целуна. Беше, като Луната за нея, красив и потаен, мрачен по краищата, но със светло тяло. Заживяха заедно, докато тъмнината в него започна да надделява, често не се прибираше или спеше в другата стая. Изписваше куп листи и после ги изгаряше. Никога не й даваше да прочете дори ред. Никога не й даваше да го доближава, докато твори. За нея той беше нещо непознато в позната обвивка, може би затова й беше толкова интересен. И един ден, след поредния скандал той си събра багажа и повече не се появи.

Няколко сълзи потекоха по бузите й. Чудеше се какво прави, защо преследва нещо, което е избягало от нея? Защо не еволюира в нещо по-силно, което да се справи с този проблем? Защо просто не обърне колата и не продължи напред живота си, къде отива, какво прави, как ще се справи, какво ще му каже, когато го види, как ще го погледне и какво ще се случи след това?
Въпреки всички проблеми и въпроси тя продължи, защото не знаеше какво друго да направи. Трябваше да го види, трябваше да го докосне отново, да усети дъха му по себе си, без причина, без логика, без прагматизъм. След минута, подмина поредната табела, отбелязваща километрите до крайната цел. Облаците над нея оформиха стена, сякаш съдбата се опитваше да я спре. Падна мъгла, но и това не успя да обърне колата й. Накрая дъждът изми всичко, дори мислите й. Главата й остана празна през целия останал път. След известно време, тя паркира пред радиото. Избърса размазания си грим, сложи малко нов и зачака. След малко се появи той, излезе от радиото и закрачи по паважа. Тя се затича и го настигна, вървеше след него и го оглеждаше. Чудеше се какво да му каже. Гледаше силуета му, сякаш е черна точка върху бялата стена. Накрая просто го дръпна за ръката, той се обърна учуден и когато я видя разпозна лицето й. Тя сви устни и се разплака, гледаше го в очите, опитваше да каже нещо, но бучката на гърлото й се уголемяваше при всеки опит. Закри лицето си с ръце, а той я прегърна. Попита я какво прави тук. Тя не отговори. Той я стисна силно, а тя отпусна глава върху гърдите му. Каза й, че не може да остане, че има нов живот, сега. Тя все още не знаеше какво да каже. Отдръпна се от него и избърса сълзите си, после се обърна и тръгна към колата. Извървя няколко крачки и се обърна. Той все още не беше помръднал. Тя го гледаше, после се опита да изкрещи, обърна се към небето и пристъпи назад, гълъбите зад краката й се стреснаха и отлетяха, а той изтича към нея. Прегърна я и я целуна. Трябваше да го попита нещо, трябваше да му каже нещо. Станал си радиоводещ? Той се отдръпна и кимна с глава, а тя си отиде. Голяма драма, голямо нещо, каза си бездомникът на близкия ъгъл, който беше станал свидетел на цялата случка. Засвири с уста и продължи да рови в контейнера за боклук.