вторник, 22 март 2011 г.

светът няма значение

Обичаше да пуска радиото на плейъра си. По този начин намираше някаква свобода. Въпреки че някой друг му подбираше песните, той вървеше по тъмните улички на София и се радваше, че нищо не зависи от него, дори песните в mp3-та. Имаше нужда да остане сам, да се наслади на нощта и звездите. Беше студено, но какво от това? Важни бяха мислите в главата.
И ето го, стъпва някъде надолу, загубен в депресията си, но поне мислите си бяха неговите. Поне носеше любимите си кецове, любимата раница, а в нея любимата тетрадка, в която записваше всякакви глупости, които развличаха деня му. Вървеше така известно време, докато намери най-идеалната пейка за случая. Беше на гърба на едно ниско дърво, а точно над дървото имаше лампа. Да се чуди човек, какво прави там това осветително тяло, след като короната на дървото хвърля сянка на цялата област, която трябва да бъде осветена. Въпреки това някакви малки струйки светлина проникваха през клоните и осветяваха пейката и асфалта. Той се наведе и седна, извади тетрадката си и я сложи, така че парченцата светлина да я осветяват достатъчно. Извади химикал и затрака по белия лист. Въпреки идеалната нощ, въпреки вдъхновяващото небе, той чак сега осъзна, че главата му е празна. С осъзнаването на този факт, тя някак му натежа и се наложи да я облегне на ръката си. Изведнъж почувства врата си толкова слаб, а главата толкова огромна, че му се прииска да легне. Вдигна краката си на пейката, изпъна се и сложи раницата под главата си. Гледаше лампата през клоните и се чудеше дали е единственият сам човек. Представи си всичките си приятели, които най-вероятно се забавляваха някъде. Представи си момичето, което обичаше, да целува някой друг, да го държи за ръка и да го подърпва нежно по косата. Искаше да спре да мисли за това, искаше да спре да мисли за каквото и да е. Беше го постигнал допреди няколко минути. После се сети, че когато си сам и нямаш никой, никой не може да те нарани. Един вид си неуязвим. Изправи се, вратът му изпука, но си записа тези мисли в тетрадката. Беше доволен, вечерта нямаше да бъде употребена напразно, защото вече имаше цяло изречение. Излегна се обратно и се сети за изпитите си. Бяха го скъсали и студентсвото му си беше отишло, поне тази година. Майната му. И без това ги учиха да бъдат безгрешни роботи, а това е невъзможно. Има и по важни неща от следването, например излежаването на пейка. И точно, когато тази мисъл му мина през главата някой го срита. Изправи се бързо и очите му бяха заслепени от мощен фенер. Обля го паника, а после се чу онзи студен глас, който му казваше, че не може да спи в парка. Полицаят му обясни, че ако няма къде да отиде могат да го приберат за една вечер. Той обясни, че случаят не е такъв, после събра нещата си, прибра ги в раницата и тръгна към най-тъмното. Имаше къде да спи, беше си наел прекрасна квартира, която споделяше с няколко приятели, но нощта му се стори по-добрата идея, пред това да се напият за поредна вечер с евтино вино.
Изведнъж осъзна, че е прекалено студено, за да продължи пеша. Тръгна към Попа. По пътя не спираше да гледа нагоре. Осъзна, че вижда звездите, после си помисли, че намира някаква магическа красота в тях, а накрая се сети, че е зодия лъв. Почуди се малко как може някакви небесни тела да обясняват същността му, да го познават по-добре от околните и в същото време да са толкова далеч. Преди няколко дни беше прочел характеристиката на зодиакалния си знак и тези мисли го сполитаха често. Замисли се, че всъщност, когато се отпусне пред приятели, той е типичният лъв, но иначе, когато е под влиянието на егото си, когато обмисля всяко свое действие, той дори не се доближава до образа на лъва. Стигна Попа и зачака автобуса. Беше някъде около 10:30 вечерта, предположи, че ще чака дълго, но не, ето го и автобуса. Качи се на този странен номер 9тм, като не знаеше какво значат буквите. Отиде до шофьора, за да си купи билет, подаде му левче и се втренчи в ръката подаваща му късче скъпа хартия, цялата беше омазана в масло. Взе билета, продупчи го и седна. Представяше си как шофьорът ремонтира големия двигател на 30 годишния автобус при всеки курс. Това го накара да осъзнае нещо, което явно все още не се беше оформило в главата му. Защото ако се опиташе да го изкаже с думи, нямаше да успее. Беше от онези неща, за които си казваш „ааа, ясно“, но въпреки това не можеш да обясниш. Слезе на спирката и се прибра в квартирата си. Съкварирантите му се бяха напили с вино, а той просто мина покрай тях и се затвори в стаята си. Искаше му се да заспи, но не му се спеше. Отвори някаква книга и зачете. Осъзна, че беше прочел няколко страници, но нищо не беше останало в главата му и затвори книгата. Върна я на мястото й и се втренчи в тавана, после си включи компютъра. Отвори браузера и на екрана се появи фейсбук, защото беше последната му отваряна страница. Имаше няколко предложения за приятелство от непознати. Помисли си, че са поредните бездумници сред така наречението му приятели, които никога няма да го поздравят на улицата или да му се усмихнат, но упорито ще харесват клиповете, които поства и дори ще го поздравят за рождения му ден. Прие предложенията и затвори браузера. Пльок. Пльок. Скайпа. Някой му пишеше дали ще ходи на Ману Чао. Изсумтя нещо и си легна. Светът нямаше значение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар