кауфман

Ще помисля, ще помисля, за начало ще помисля. Ще измисля, ще измисля, свят за моите мисли.
Фрустрираният ми ум клокочи и създава същества подобни на мен, същества, които ме описват, като единственият солипсист на Земята. Не оспорвам твърденията им, но не аз измислих камбаненият звън, не аз сложих часовниците в умовете им, за да отмерват всеки час и да сменят дните в календара с такава прецизност, сякаш само за това живеят. Обвиняват ме за живота, който им дадох, а не разбират, че ако не бях аз още щяха да скитат из вселената, като обикновени празни материи или да бъдат погълнати от някоя черна дупка. Мислят си, че когато ми се усмихнат всичко се забравя, да, аз прощавам, но не забравям. После отминават и ме обвиняват за страданията и неволите им, сякаш аз чертая пътя им, сякаш измислям съдбите им. Никой не осъзнава, че хлябът е в ръцете им, че делата им произлизат от собствените им глави, а аз съм просто онзи, който им е дал тласък да потеглят, да поемат първия си дъх. От тях зависи дали ще продължат да дишат, дали ще се нахранят с хляба или ще го споделят с близките си. След всички оплаквания от живота, дават мило и драго, за да поживеят още малко и драпат ли драпат, сякаш не осъзнават, че е безсмислено. Къде сбърках? Започвам да губя вяра в себе си, в собствените си сили. Опитах се да създам един съвършен свят, със съвършени създания, но явно сбърках, когато ги оставих сами да взимат избор. Затова, ако някой солипсист чете това, нека знае едно – опасно е да си създател, опасно е да си творец, бъдете предупредени! Животът е по-голям от всичко и не може да бъде създаден от една малка главичка. Онези животи в книгите и филмите, побират само главните персонажи, защото иначе биха се пръснали по шевовете, биха се разпаднали на малки частици. И колкото и да опитваме да се изповядаме след това, ще бъде късно, прекалено много съдби ще бъдат пропилени. Отговорите ще бъдат загубени. Всички ни боли, всички съществуваме по свое му и си приличаме по нещо друго. Но видим ли усмивка в другия ни стига да се разплачем от кеф.
После махалото на часовника ни запраща в съвсем различна вселена, а когато се връщаме тук осъзнаваме, че полюсите са се сменили и домът ни е някъде, на километри под дебелия лед. Няма и следа от глобалното затопляне, защото слънцето отдавна е залязло.Чудим се как живеем на минусовите температури, как и какво дишаме, след като кислородът отдавна е замръзнал. После откриване отговора. Там някога преди да заминем е имало човек, който ни е обичал, който ни е чакал да се върнем, за да бъде отново с нас. Точно преди да умре, този човек е заровил сърцето си в земята и го е помолил да ни даде живот, когато имаме нужда от него. В момента това сърце бие в краката ми, под всичкия лед и топли душата ми. Енергията му ми стига, за да оживея още няколко дни, които ще са ми достатъчни да се изстрелям обратно на слънцето. А онези хора, спасителите могат само да се радват, че умеят да ни обичат и да ни сгряват, докато ние ги оставяме да замръзват сами, защото студът идва отвътре. В смисъл, че ...
сме супер празни. Вярвате или не, да си солипсист не е полезно за здравето. А хората отдавна кацнаха на Луната и май това ще си остане най-високия им скок.